Минчо и Тодор бяха двама братя. И както всички съвременни деца  те обичаха да прекарват свободното си време пред компютъра.

Майка им Станка какво ли не опита, за да ги накара да излязат навън и да поиграят с другите деца, но нищо не се получи. Пък и къде щяха да намерят други деца? Всички малчовци като тях, обикновенно сядаха пред компютрите си при всеки възможен случай и започваха ….

– Трябва да огранича достъпа им до компютъра, – реши един ден майката.

И тя го скри от тях. Засмя се и доволна от идеята си, успокоена отиде на работа.

Когато се прибра, завари синовете си пак пред компютъра. Сякаш той си е бил на масата през цялото време и тя не го е местила, нито го крила някъде.

– Как ли са го открили? – ядоса се тя не на шега. – Трябва на по-добро място да го скрия.

Но колкото и да го криеше „по-добре“, тя всеки ден ги заварваше пред компютъра.

– Тук нещо не е наред, – каза си Станка. – Трябва да разбера трикът им.

Но дълго време това не ѝ се отдаваше.

Един ден Станка случайно засече появата на съседския котарак в дома им. Тя забеляза на къде се насочи животното….. Тогава нещата напълно ѝ се изясниха.

А ето каква била тактиката на двете момчета.

Те капвал върху корпуса на компютъра малко валериан.

И щом майка им напуснеше къщата, след като се бе постарала много добре да скрие любимата им вещ, те донасяха от вън съседския котарак, който много бързо намираше компютъра.

Когато става дума за компютър, възможностите и изобретателността на децата да стигнат до него, няма граници.

Обикновена тиха вечер. Катя беше в кухнята и подготвяше вечерята. Тони бе в хола, пиеше бира и гледаше телевизия.

– Скъпи, – каза Катя, – трябва да поправиш вратата на хладилника. Тя не може да се затваря, а така ще се разваля храната, която поставяме в него.

Тони се ядоса:

– Да не съм майстор по ремонт на хладилници?

Малко след това Катя отново се обади:

– Скъпи, трябва да оправиш осветлението в спалнята. Там е тъмно и нищо не се вижда.

– Да ти приличам на електротехник? – изсъска Тони, без да отклони поглед от екрана на телевизора.

След няколко часа Катя с болка сподели:

– Скъпи, трябва да оправиш прозорецът, защото отзява и когато застудее няма да можем да затопляме добре стаята.

– Да не съм дърводелец?

Озлобен от всичките натяквания на жена си, Тони стана и излезе навън. Той реши да отиде до бара, като си направи сметка, че там има телевизор и ще може да погледа.

Речено сторено. Отиде в бара, настани се на една маса и си поръча бира.

Когато изгледа две предавания, Тони се почувства виновен.

– Лошо се отнесох със жена си. По-добре да се прибера в къщи и да оправя нещата.

– Влезе в дома си и забеляза, че едното крило на прозореца беше дялнато и то прилепваше плътно към дървената каса. Надникна в спалнята и усети промяна в осветлението му. Отиде в кухнята, за да си вземе една бира и му направи впечатление, че вратата на хладилника се затваря нормално.

– Мила, какво е станало? Как успя да оправиш толкова бързо нещата?

Тя го погледна с укор и обясни:

– Когато излезе, аз застанах на прозореца и се разплаках. Мина един млад мъж и ме попита: „Защо плачете? Мога ли с нещо да ви помогна?“ И аз му казах за неизправностите в дома ни. Тогава той бързо се захвана и коригира всичко. Попитах го: „С какво мога да ви се отблагодаря?“ Каза ми: „Направете ми една торта или кекс“.

– Е, изпече ли вече тортата? – попита Тони, малко притеснен.

– Да ти приличам на готвачка? – засмя се Катя и му намигна.

Да разнасяш писма съвсем не е обикновена работа, особено когато се отнасяш отговорно към това.

Има толкова много хора, които с нетърпение очакват някой да им пише или да им отговори на писмата. Това е характерно особено за по-възрастните.

Милена беше отговорен човек, тя познаваше всички, на които доставяше писма.

Един ден погледът ѝ бе привлечен от пощенска кутия, която беше препълнена.

– Нещо не е наред, – каза си Милена, – трябва да извикам спасителната служба.

И тя звънна на известния за такива случаи телефон.

Притесненията на Милена не бяха напразни. Вече 12 години тя работеше в пощенската служба и знаеше, че това е пощенската кутия на една доста възрастна жена, много приятна и дружелюбна, която всички наричаха баба Екатерина.

„Може някъде да е заминала, – каза си Милена, – но това е малко вероятно. В петък се изчиства боклука, а днес е понеделник и кутията е пълна. Явно нещо не е наред“.

И наистина преди четири дни 94 годишната Екатерина се  бе подхлъзнала в дома си и не могла да стане. Тя бе викала:

– Помощ! Помогнете ми!

Но никой не я бе чул, а на нея така не ѝ се искаше да умира.

Когато откриха възрастната жена и ѝ оказаха медицинска помощ, Милена се разплака:

– Бях уверена, че си е в къщи.

Сега Милена и Екатерина много по-често се виждат. И техните взаимоотношения са много по-близки в сравнение на тези на държавен служител и човек от общата маса.

Това, че някой е бил наблюдателен и отзивчив, понякога може да спаси човешки живот, а това съвсем не е малко. Днес всеки от нас е жаден за капчица внимание. А когато това внимание е съпроводено със съпричасност, се наблюдава промяна у хората, взаимоотношенията и ситуациите.

Обида, гняв, срах и много други негативни емоции всеки ден съпътстват нашето съзнание, лишавайки ни от здрав разум и трезво мислене.

Отрицателните емоции до нищо добро няма да ни доведат.

Ден като ден. С малко слънце и почти без вятър. Облаците намръщени се трупаха на небосвода и аха да заплачат.

Сашо, който бързаше за работа, бе блъснат във автобуса, в който току що се бе качил. Обхвана го ярост и бе готов веднага да отвърне.

„Само да ми падне, – помисли си Сашо, – с петата си ще го стъпча и ще го смачкам като цигарена угарка“.

От това получи частично облекчение. Даже си представи, как се заяжда с виновника, а после го поступва, докато стигне до своята спирката. Така настроението му се повдигна малко.

Но вместо това Сашо се усмихна и на този, който го бе блъснал каза:

– О, извинявайте! Толкова съм тромав.

Този хумор не бе изпълнен със сарказъм. Сашо се постара да каже всичко това просто и дружелюбно.

Тромавият „джентълмен“ се изненада, смути се и се изчерви, а след това се виновно каза:

– Извинете, навярно съм ви причинил неудобство, моля да ми простите!

Изведнъж напрежението спадна. Сашо и непознатия избухнаха в смях.

– Ама и вие го казахте, – смееше се „нападателят“, – сякаш вие ме бяхте блъснали.

И двамата отново бяха залети от нова вълна смях.

Автобусът спря. Шофьорът отвори предната врата, а след това щеше да отвори и другите, за да слязат тези, които не се бяха успели да се придвижат напред.

Но една нетърпелива „госпожа“ яростно натискаше звънеца и не махна пръста си от него. Сякаш ако веднага не отворят вратата пред нея, ще настъпи Третата световна война.

Това продължително звънене, отекваше неприятно в главите на хората и допълнително ги изнервяше.

Стоян носеше тежка чанта и бе готов да я стовари върху нетърпеливата жена.

Сред намръщените физиономии се обади силен мъжки глас:

– Леличко, на този звънец и един танц можете да ни изсвирите.

Автобусът се разтресе от смях.

Жената се смути. Нищо не каза, но продължаваше да натиска звънеца. На хората им беше вече все едно, това което ги разстройваше, се бе превърнало в източник на добро настроение. Всички се смееха от сърце.

А когато вратата се отвори, човекът, който стоеше зад нетърпеливата жена, взе да ръкопляска. Останалите го подкрепиха, като удряха дланите си една в друга.

Останалият път на автобуса се превърна в празник. От време на време се чуваше:

– Бъдете така любезен …

След, което следваше поредната шега.

Въпреки логиката човек трябва да постъпва, не така както му се иска, а точно на обратно. Вместо да си „връщате“, по-добре обърнете всичко на шега, тогава обидата и гнева ще отстъпят място на бурния смях.