Ирина тръгна към болницата. От две седмици майка ѝ лежеше там. Бе паднала и я бяха открили лежаща в безсъзнание. Няколко дни прекара в кома, но сега се възстановяваше и се чувстваше добре.

Ирина завари майка си седнала в леглото. Тя четеше някакво списание. Възрастната жена се усмихна на дъщеря си, а тя я целуна по челото.

– Изглеждаш много по-добре, – каза Ирина. – Как се чувстваш?

– Добре. Разбрах, че скоро ще ме изписват.

– О, това е радостно да го чуя! – възкликна Ирина. – Ти си сама в къщата и никой няма край теб. Защо не дойдеш при нас в града?

– Не искам да ви се натрапвам. Добре ми е самичка, – въздъхна тежко възрастната жена.

– За какво натрапване говориш? Пламен много ще се зарадва да бъдеш с нас.

– Да, но … – тя преплете старческите си ръце. – къде е сега Пламен?

Тя питаше за внука си. Дъщеря ѝ живееше сама със сина си.

– Излезе с приятели, нали си го знаеш какъв е, – усмихна ся някак вяло Ирина.

– А вие двамата разбирате ли се добре?

– Да, – смотолеви бързо Ирина.

Възрастната жена се намръщи и попита:

– А работата ти върви ли?

– Да, добре ….

– Пак ли си денонощно там?

Ирина я изгледа в недоумение:

– За какво намекваш? Работа като работа. Вярно е, че понякога ми се налага, да отсъствам по-дълго време от къщи, но Пламен е вече голям. Не започвай пак. Работя и му отделям внимание, когато имам възможност.

– Мисля, че не е достатъчно, – възрастната жена присви вежди.

– Та той порасна. Животът е пред него. Има време и да се сближаваме.

– А ти познаваш ли добре сина си? – въпросът бе доста настойчив.

– Защо винаги ме настъпваш така?

– Не искам да те огорчавам. Искам да ти помогна.

– Да, като непрекъснато ми повтаряш каква ужасна майка съм, – Ирина вече кипеше.

– Мисля, че трябва да поработиш върху отношенията си с Пламен, – малко по-меко каза възрастната жена. – Необходимо е да преосмислиш приоритетите си.

– Трябва да вървя, – Ирина се изправи рязко. – И престани да се бъркаш в живота ми. Стой настрана…..

Ирина хлопна вратата на болничната стая, а възрастната жена се разплака.

Прежуряше, бе непоносимо горещо, но на Сашо му бе весело на сърцето. Той бе млад човек едва навършил двадесет и две години.

Работеше на една фадрома. В кабинка бе чисто и приятно, но напечеше ли, ставаше истински ад.

Мислите на младият човек бяха насочени в друга посока. И въпреки зноя, той си подсвиркваше и се усмихваше на себе си.

Всички му се чудеха:

– От къде тази жизненост и енергия?!

Всичко се заключаваше в една обикновена стара китара, която бе закупил на поредната разпродажба в района му.

Тя бе очукана и по нея имаше множество лепенки, на които вече нищо не можеше да се прочете, но гласът ѝ …..

Сашо бе пленен от звучността на този инструмент. Той бе постоянно в ръцете му, когато бе свободен, а във фадромата си мислеше как отново ще бъде с него.

Той много късно се научи да свири на китара, въпреки, че музиката бе постоянния му спътник още от детството.

Искаше да свири на някакъв инструмент, но родителите му нямаха пари, за да удовлетворят желанието на сина си.

Мечта му се осъществи едва, когато бе на деветнадесет години. Бързо схвана гамите и по слух започна да налучква мелодиите, които чуеше.

Но днес бе по-особен ден за него. Той бе съчинил песен и много му се искаше, някой компетентен музикант, да му каже мнението си за нея.

В квартала живееше композитор, не бе много известен, но хората си подсвиркваха и тананикаха негови песни. Сашо реши да отиде при него.

Бе много притеснен. Това бе първата му рожба. Придаваше си смелост, като си казваше:

– Дори и да не я одобри, какво от това, все пак аз съм любител ….

Но сърцето му пърхаше и не можеше да се примири, че ще се сблъска с неуспеха.

Композиторът търпеливо изслуша младежа. Чу и историята му за голямата му мечта да свири и как се е осъществила тя.

Той бе човек на средна възраст и бе преминал през много неща. Бе преживял успехи и падения, затова бе много внимателен със Сашо.

– Вие карате фадрома и строите пътища. Професията ви е много хубава, мнозина мечтаят за нея. Съветвам ви да продължите да работите там, където сте по-добър и работата ви се оценява високо.

Композиторът видя разочарованото лице на младежа и добави:

– Представете си, че един влиятелен човек, се е увлякъл да композира. Тъй като няма опит и не му достигат и много други неща, не бих го хвалил заради позицията, която заема. Бих му казал:“Вие имате толкова отговорна задача, да се грижите за добруването на другите. В това сте по-полезен, продължавайте усърдно в делото си.

Можем да имаме увлечения в едно или друго нещо, но нека да правим това, в което сме най-добри. Тогава ще се чувстваме удовлетворени и щастливи.

Ричард бе груб, див и вулгарен. Той бе участвал в осем престрелки и бе убил дванадесет човека.

Това не му бе достатъчно и се зае с предизвикване на пожари, което допълнително тероризираше местното население.

Неговата наглост, дързост и арогантност нямаха край.

На местата, където извършваше престъпленията си, оставаше писма. В тях се надсмиваше и ругаеше полицаите за това, че са безсилни и непохватни в залавянето му.

Но всичко си има край. Поставиха му капан и го хванаха.

Съдиха го и накрая му бе прочетена присъдата:

– Доживотен затвор.

Ричард не обичаше затворените пространства, за това в затвора често предизвикваше разпри, вълнения, смутове и безредици. Сбиваше се с другите за нищо.

Но един ден в мрачната килия, изолиран заради поредния нанесен побой върху затворник, Бог го срещна.

Отначало никой не разбра, какво бе станало с него. Изненадваха се от това, че мълчи, седи кротко и чете някаква книга.

По-късно се разбра, че чете и препрочита Писанията. Откъде бе намерил Библия, никой не разбра.

– Боже, молеше се Ричард, съжалявам за хората които съм убил и на тези, които са им донесъл скръб и болка. …….

Независимо, че той бе затворник, свидетелстваше на останалите край него, за това, което Исус бе направил за него.

– Имате надежда само в Господа, – казваше често Ричард. – Казвате, че съм затворник, но моята свобода се заключава само в една дума – Исус.

От известно време Невена имаше проблем с очите. Наложи се да отиде на преглед.

Лекарят бе категоричен:

– Отделената ви ретина не може да бъде възстановена.

Така Невена живя петнадесет години без да вижда.

Използваше предимно тояжка и кучета водачи. Живота ѝ бе коренно променен.

Веднъж съпругът на Невена се запозна с друг лекар, занимаващ се с лечение на очите.

Той разказа за проблема на Невена и попита доктора:

– Можете ли да ни помогнете?

– Да, – бе отговорът на лекарят.

След първият преглед на Невена при него, той констатира.:

– Имате катаракт на очите.

Наложи се операция. Когато свалиха превръзката от оперираното дясно око, зрението на Невена бе 20/20.

Втората операция на лявото око мина със същия успех.

В нашия живот често се сблъскваме с проблеми от всякакъв характер. Измъчваме се и търсим сами изход.

Защо тогава не се обърнем към Бога?

Просто да Го попитаме:

– Ще ми помогнеш ли, Господи?

Простичък въпрос, на който ще получим веднага отговор:

– Преди да Ме призовете, Аз ще отговарям. И докато говорите, Аз ще слушам.

Богослужението бе свършило и хората започнаха да излизат от църквата.

Румен и Спас бързо си пробиха път в навалицата и се устремиха към близкия парк. Двамата седнаха на една пейка.

Спас бе съсредоточен и замислен, а приятелят му го даваше малко несериозно.

Двамата днес слушаха за Стефан, дяконът, който се молеше за враговете си: „Господи, не им считай тоя грях“.

Румен за първи път влизаше в църква. Той не искаше най-напред да отиде, когато Спас го покани, но накрая се реши, като си каза:

„Поне ще имам повод с какво да се шегувам, когато Спас ми заговори за неговия Бог“.

– Е, как ти се стори проповедта, – попита Спас.

– Забелязах нещо много интересно, – засмя се Румен.

– Така ли? – Спас недоверчиво изгледа приятеля си. – И какво бе то?

– Нали този как беше…., – размаха ръка Румен, искайки да си спомни името. – Стефан ли се казваше?

–Да, Стефан, – потвърди Спас.

– Та нали на него небето му се е отворило …., – продължи Румен.

– Е и? – попита с надежда Спас.

– Казвам ти за този отвор в небето, – започна сочейки нагоре с ръка Румен.

Двамата замълчаха известно време.

– Това отверстие, което се споменава, – възторжено възкликна Румен, – е потвърждение, че още преди да сме започнали да изучаваме космоса, вече е съществувал проблема с озоновия слой.

Спас тежко въздъхна и махна с ръка, като си помисли:

„Само това ли? За какво го доведох тогава на църква?“