Беше 1914 година. Ърнест Шекълтън се готвеше за своята антарктическа експедиция.

За да събере мъже за екипажа на кораба си, той пусна следната обява:

„Търся мъже искащи опасно пътуване. Очакват ги малки заплати, непоносим студ, дълги месеци в пълен мрак и постоянна опасност. Безопасното връщане е съмнително. Чест и признание само в случай на успех“.

Тази покана за плаване, подчертаеше суровите условия и това, което реално очаква, хората решили да тръгнат с този кораб.

Дойде дългоочаквания ден и смелчаците с Шекълтън отплаваха.

Беше изминал едва един месец, когато корабът бе хванат в капан от ледовете.

Цели десет месеца те не можаха да се придвижат напред, докато накрая ледът смаза кораба им и той потъна.

Целта на пътешествието изглеждаше неизпълнима. Оцеляването им стана приоритет.

Пет месеца и две седмици те живееха в палатки на леда.

Шекълтън повери важна мисия на четирима от екипажа:

– Вземете лодката, която ни е останала и идете да търсите помощ.

Изминаха още пет тежки месеца и спасителите дойдоха.

Нито един човек не погина. Всички оцеляха.

Независимо в какво състояние сте попаднали не сваляйте погледа си от Бога. Вашата вяра ще расте, когато слушате Неговия глас.

В това тежко време Шекълтън се довери на Бога за пътешествието си. В сърцето му нарастваше вярата и доверието му в Господа.

Търсейки изход за хората, които водеше, стана революция на неговите желания, което спомогна за тяхното спасяване.

Кой не знае кой е Ред Бредбъри?! Мнозина са чели известната му книга „451 градуса по Фаренхайт“.

Ако попитате някой, който я е прочел:

– Какво сте запомнели от нея?

Повечето отговори са единодушни:

– Пожарникар, който се стреми да изгори всички книги.

Има една доста интересна история свързана с тази книга.

Бредбъри разговаряше с група студенти. Когато стана въпрос:

– Каква е темата на „451 градуса по Фаренхайт“?

Рей обясни:

– Основната тема, която съм си поставил с тази книга, е да разкрия опасността от многото седене пред телевизора за обществото.

– Не, не това е темата на тази книга, – обади се един силно притеснен студент. – В нея става въпрос за правителствената цензура.

Бредбъри остана изумен.

– Да, – каза той, – главният герой наистина гори книги, но посланието не се отнася до цензурата, защото никой не се интересува от изгарянето на книги. Днес хората са твърде заети да гледат телевизия и не четат.

Студентът нервно пристъпи напред и заяви:

– Във всички дискусии за тази книга до сега сме били единодушни, че основната тема засяга цензурата. Вие грешите.

Не ли странно, че читател спори с автора на книга относно основната тема и замисъл, който той е вложил в нея?

Помислете добре, колко пъти сме отказвали да направим това, което ни препоръчва Бог, само защото света казва нещо по-различно от това?

Исус е „Основателят“ на вярата ни и Той е единственият Авторитет, според Който трябва да изживеем нашия живот.

Ако в някои области от живота си разчитаме на светските ценности, вместо да се доверим на Христос, как мислите какъв ще бъде резултата?

Зной и пек. Какво могат да правят две възрастни жени по това време, освен да стоят под ореха на сянка и да си бъбрят.

– Не мога да чета надписите по телевизора, – оплака се Пена.

– Ти мани, ми аз на разстояние два метра не мога да разпозная никой, – пригласяше ѝ в оплакването Мита.

– Нуждаем се от подобрение на зрението, – тежко въздъхна Пена.

– То в къщи имам очила, ама за какво ми са?

– Как за кво ти са? Ще виждаш по-добре с тях, – укори я Мита.

– И кво виждам? Дупката на дивана, кога река да седна на него. Или колко мързелив е станал стареца, а не се усещам, че вече му е трудно да работи.

– То и аз гледам нашите внуци, вече тинейджъри, само си губят времето, но не забелязвам, че растат.

– Тва е, ние гледаме само на грешките и бъркотиите около нас, – поклати глава Пена.

– Ами нашето „допълнително“ зрение като почне да сравнява, – изпъшка Мита. – Тоя имал хубава къща, пък оня нова кола. Децата на еди кой си са били по-възпитани от нашите. Гледах вчера как Цецо цъкаше след Дафина на Гочо.

– И как няма да я заглежда, – възкликна Пена. – Тя е стройна и красива, умее да се облече ….

– То убаво, ама като се повлечем да критикуваме и сравняваме, току започваме да се оплакваме, – отбеляза Мита. – Нема мир, нема радост.

– Така е, коги не гледаме на Господа, тъй стая. Да знаеш, само Той не се променя.

– Ако гледаме към Него, дали виждането ни ще се оправи? – попита Мита.

– С Неговите очи виж дам само доброта, любов, … – призна си Пена.

– Да даде Бог, да гледаме нещата през очите Му, та да виждаме само доброто и ценното, в което ще се превърне човека ни насреща.

Бабешки приказки, ама май има истина в тях.

Мъжете се бяха яко разгорещили. Причината не бе горещото време.

Панайотов бе предложил интересна тема за разискване:

– Съществуват ли такива „половинки“ в света, който срещайки се образуват идеален съюз?

Отговора се люшкаше между „да и „не“, но окончателно спорът не беше решен.

Владиславов през цялото време мълчеше и само ги слушаше, но накрая не се стърпя и издигна глас:

– Аз съм музикант и свиря на цигулка.

Другите го изгледаха неодобрително, но той смело продължи:

– Възможно е някъде в света да се намира „идеалната“ цигулка, която пасва точно на мен. И вземайки я в ръце, всички биха се възхищавали от виртуозното ми свирене. Всеки друг музикант би си помислил, че ако вземе такава цигулка с нея би свирил така прекрасно.

– Какво искаш да кажеш със всичко това? – попита нетърпеливо един от мъжете.

Владиславов сякаш не чу въпроса. Той продължи доста напористо:

– Докато не намеря тази цигулка, правя нещо необмислено, като повечето хора.

– И какво му е толкова необмисленото?

– Почвам да изпробвам всяка цигулка, което ми попадне. От тях ще извличам какви ли не звуци: вопли на котка, скърцане на не смазана врата, рев и вой на буря в океана, ….

– Че какво лошо има в това?

– Това време за мен е пропиляно, – отговори Владиславов.

– Но защо?

– Нима търсенето е без значение?

Владиславов се усмихна и каза нещо много интересно, което доста впечатли мъжете:

– Това време трябва да употреба, за обучение в свирене на цигулка и когато срещна „истинската цигулка“, от нея ще извлека очарователна и завладяваща сърцата на хората музика.

Мъжете мълчаха навели глави.

– Ето такива са идеалните отношения, – поклати глава тържествуващо Владиславов, – но за тях е нужно обучение.

Беше горещо, но това не пречеше на Самуил и дядо му да се движат по прашния път.

– Виждаш ли кръста на хълма? – посочи с ръка старецът към височината. – Чуваш ли как войниците забиват пироните?

Самуил се заслуша, но нищо не долови.

– В мрачния петък врагът на Исус се усмихвал и тържествувал: „Този път, непременно ще спечеля. Победата е моя“.

– Но нали ти си ми казвал, че ако сатана замисли нещо зло, Бог го използва за добро, – Самуил погледна изпитателно дядо си.

– Когато бе отвален камъкът от гроба на Исус и Той възкръсна в неделното утро, навярно дяволът е бягал из гробищата и е крещял: „Все някога ще победя, ще спечеля … ще види Той“.

Самуил се разсмя гръмко и шумно.

– Бих му извикал: „Няма да го бъде“ – и заподскача край дядо си.

– Ти скоро ми разказваше за проблемите си, – старецът погледна внука си. – Мислиш ли, че Бог не може да те извади от ямата, в която си попаднал? Или смяташ, че Той не може да те освободи от лъжливите обвинения на твоите противници? Нима ще позволи врагът да тържествува над едно от децата му?

Самуил повдигна рамене.

– Вярата в Бога, ще те преведе през всяко зло.

– Но това не става толкова бързо понякога … Колко ще трябва да чакам? – нерешително се обади Самуил.

– Да, Той забавя нещата, но винаги се справя с безпорядъка около човека. Това е Негова работа.