Сава бе много любознателно дете. Беше само на четири години, но въпросите му защо, от къде, кога, как, …. преставаха само, когато спеше.

Днес дядо му бе уморен, но малчугана го обсаждаше с безкрайните си въпроси.

– Дядо, нали да псуваш е нечестиво?

Старецът се изненада от въпроса на малкото дете, но отговори спокойно:

– Така е, не е добро човек да ругае, кълне и попържа.

Сава присви хитро очи и атакува дядо си със следващия си въпрос:

– А да се изразяваш просташки и неприлично, също не е угодно на Бога, нали?

Дядото се видя в чудо. Той поклати глава и започна колебливо:

– Не знам, не знам …..

Малкия бе вперил настойчиво очи в дядо си и очакваше да чуе точен отговор на въпроса си.

Изведнъж старецът се окопити, изправи рамене и решително каза:

– Ти първо стани добър, пък да видим дали ще можеш да използваш груб и безочлив език.

След това дядото се усмихна загадъчно и добави:

– Когато станеш благ и говориш неблагоразумно, ела да ми разкажеш ….

Казват, че когато човек говори, трябва да наблюдава слушателите си, защото някои бързо се отегчават, а други заспиват.

Но какво да кажем за богослуженията, които са точно регламентирани относно времето – всичко в рамките само на два часа?!

На някого му се пее и моли по-дълго време, нека го прави у дома. Някой иска да му сдъвчат Божието Слово в по-голямо количество, нека сам вземе Библията и под водителството на Божия Дух да разсъждава върху прочетеното.

Има време за всичко. Бог обича реда.

По този повод ще ви разкажа една история.

В Германия хората са много точни, особено когато става въпрос за време.

Та в тази страна дойде Говорянов, защото бе поканен да проповядва в една църква.

Германците са много пунктуални хора. И когато изминаха два часа, хората станаха и си тръгнаха.

Бе останал само един единствен слушател. Нашият говорител изобщо не се смути и продължил да проповядва.

„Щом трябва и за един, ще говоря само“, – помисли си той.

Когато Говорянов завърши, любопитството му надделя и той попита останалия да слуша:

– Всички си тръгнаха, а вие защо останахте?

Очакваше да чуе, че това, което бе говорел силно е заинтригувало мъжа или че има въпроси по чутото.

Но изпадна в шок, когато осмисли отговора на мъжа.

– Останах, защото трябваше да говоря след вас.

Беше красива, дори в смъртта си.

Лицето на жената над нея бе изпълнено със скръб.

– Как е умряла? – попита Веселин без да откъсва очи от починалата.

– Самоубила се е – тежко въздъхна жената. – Цяла нощ лекарите са се борили за живота ѝ, но …..

– Какво се е случило? Тя е толкова красива ……. Защо е посегнала на живота си? – попита Веселин.

– Тази сутрин е щяла да се състои сватбата ѝ. Всичко било уредено. Бил запазен ресторант и разпратени поканите на близките …

– Но това е щял да бъде най-щастливият момент в живота ѝ. Защо го е направила?

– Вечерта е получила писмо от годеника си ….

– И какво е пишело там? – попита нетърпеливо Веселин.

– „Ще направим голяма грешка, ако се оженим сега. Аз заминавам да спечеля повече пари. Сега си свободна и постъпи както намериш за добре. Но ако все пак ме дочакаш, аз ще бъда най-щастливия човек на света. Много се извинявам, че ти причинявам мъка и срам ….“

– Самоубийството е грях, – тихо каза Веселин.

– Да, – съгласи се жената. – Самоубийците нямат възможност за изкупление. Те са навеки обречени ….

И тя тихо заплака.

Леля Надя погледна угриженото лице на младежа и попита:

– Ти вярваш ли в Бога?

Когато не знаеше какво да отговори Васил запалваше цигара. След като дръпна два три пъти, той каза:

– Не знам. Понякога искам да го има, но доста често ми е все едно. Е, когато ми е трудно поглеждам към небето и се надявам да ми помогне.

– Бог не идва при нас просто така. Той ни посещава, за да ни се открие и да повярваме в Него, но ние често отхвърляме такива мигове.

– Като не щем направо, налага ни се да се лутаме, докато влезем в пътя, – засмя се Васил.

– Така е, – съгласи се леля Надя. – Виждаш, че вече приближаваш, но понякога минават седмици, месеци и години през които минаваш през дерета и сокаци, докато достигнеш до там

– И накрая разбереш, че ти е дошъл края, – махна с ръка Васил.

– Бог много дава, но и много изисква. Но хората поради егоизма си и голямата си лакомия отказват да платят цената.

Васил само се усмихна леко.

– Повечето искат знамения и чудеса, за да повярват, но по-блажени са тези, които без да видят са повярвали.

– Аз правя доста добри неща ….. – думите на Васил прозвучаха като оправдание.

– Всичко, което си правил добро или лошо се записва на лента. Но, когато повярвах, че Исус Христос е поел греховете ти на кръста, лошото се изличава от тази лента и Бог помни само доброто.

– И какво излиза? Като повярвам в Бога, Той ще ми прости лошото. И така аз ще правя лошо, Той ще и прощава ….

– Почакай! Когато го допуснеш в живота си нямаш желание за злото.

– И ако все пак правя лошо.

– Любовта на Бога към нас се изразява в това, че Той ни дава постоянен шанс за правилен избор. Вярата в Бога е такова състояние, което ти позволява да изживееш живота си пълноценно и достойно. Бог иска да търсим Неговата правда, а другото ще ни се прибави.

Деян бе много ревностен за Бога. Порицаваше и изобличаваше веднага ако види, че нещо не е наред.

Имаше той един съсед, ученост Атанас, който се славеше със своята ученост, но щом станеше въпрос за Бога казваше:

– Аз съм атеист.

Това как да е може, но бе увлякъл и Петър със своите учения и го бе отклонил от църквата.

Деян много се ядосваше на тези двамата. За това постоянно се молеше:

– Боже, моля те накажи ги!

Една нощ Деян сънува сън. Видя Атанас и Петър пред една пропаст, а в пропастта огромен змей, който хвърля огнени искри.

Зарадва се Деян, че двамата най-сетне ще бъдат наказани.

Но се появиха два ангела и отърваха грешниците.

Тогава Деян ясно чу тих и спокоен глас:

– Бий Ме и Ме разпъвай още веднъж, но Аз Съм дал живота Си за грешниците и не желая никой да погине от тях.