Достатъчно е да погледнем културата и медиите, за да видим тяхното постоянно отделяне от реалността. Формата на подаване на материала става самоцел. Тя служи като гланц за следващия лозунг на деня.

Отчасти за това, че майсторът на словото сам нищо не прави, защото всяка сериозна медия има публицистичен характер. Издателска дейност се свежда до популяризирането на краткосрочни мнения на кръгове от влиятелни хора в социално и икономическо отношение.

Причините за това са много. Но за мен е очевидно, че има съзнателно представяне на преувеличена информация, която  трябва да предизвика по-голяма емоция.

Това желание на всяка цена да се привлече вниманието, може да се види във всяко вестникарско заглавие. Именно това може да се приеме като доказателство за плурализъм и демокрацията в обществото, в което всеки има абсолютна ценност.

Но ако всеки има право на независимо възприемане на явленията и нагласи към тях, на какво се основават тогава законността и обществото? Какво, в дългосрочен план, е справедливо?

Справедливото може да бъде нещо общо, в което всеки може да намери и реализира себе си.
Ние всички идваме от абсолютизираните си светове и растейки, се разплащаме за това.

Освен това милионите хора, които идват на този свят за живот, но не за Битието. Има малцина, които искат да намерят точно това, което е истинско. Те чувстват нуждата от лично израстване, самореализация, самоизграждане в най-висшия смисъл на думата.

Спас заедно със семейството си се премести в една малка ферма. Той отдавна мечтаеше да има много място за животните.

– С какво да започнем? – попита Рени, съпругата на Спас, която изцяло желаеща да се посвети на спасяването на животни.

– Да започнем с конете, – предложи малкият Живко.

Четиримата седнаха пред компютъра, за да търсят сайтове, чрез които да си закупят бъдещите „домашни любимци“.

– Вижте, – извика Весето, жизнерадостно малко момиче, две години по-голямо от Живко, – тук продават нежелани коне на доста ниски цени.

– А ако никой не ги купи? – попита Живко.

– Изпращат ги в кланицата, – тъжно въздъхна Весето.

– Нима може да има такива сайтове, – възкликна шокиран Спас. – Колко жестоки са хората към тези, които до скоро са им помагали.

Семейството разгледа предложените коне.

– Вижте това малко пони, – каза Весето, – изглежда толкова тържно….

– Като го гледа сърцето ми се свива, – каза Рени.

– Тук пише, – започна да чете Живко обявата, – че ако до края на деня, някой не го вземе, ще го изпратят за клане.

Всички бяха единодушни:

– Това малко пони, трябва да дойде в новата ни ферма.

Освен понито Спас купи още няколко нежелани коня. Когато ги доведоха във фермата, животните се държаха много притеснено. Явно към тях са се отнасяли с пренебрежение. Особено тъжен бе Тони, малкото пони. То постоянно гледаше в земята….

– Вижте по гърба му има незараснали белези, – мрачно констатира Живко.

Те започнаха да хранят животните и да ги поят, но ги оставиха на свобода, за да свикват с обстановката.

След няколко дни Тони позволи на Спас да го приближи. Мъжът започна да гали понито по гривата. Искаше да му покаже , че го харесва.

Този жест изведнъж промени Тони. Понито се приближи и сложи главата си на рамото на Спас. Прегръдката продължи няколко минути.

След това понито се отпусна. То вече се чувстваше в безопасност.

Учен от Севастополския университет изобретил устройство, което значително повишава ефективността на соларните клетки през зимата или при лоша осветеност.

Слънчева електроцентрала в края на есента, зимата и ранната пролет работи в условията на частично засенчване. От ноември до март на по-ниските панели пада сянката.

Изработеното устройство дава възможност през януари и февруари, да се получи  75% повече енергия от обикновената през това време.

Устройството било тествано на един от блоковете на слънчевата електроцентрала в Севастопол, където показало своята ефективност.

Въз основа на резултатите от експеримента се оказало, че средно дневната енергийна продукция на станциите с използването на нововъведението може да се увеличи до 65%. Същевременно финансовите инвестиции за самото нововъведение не надхвърлят два процента от цената на електроцентралата.

Периодът на въвеждането на устройствата е от една и половина до три години.

Веднъж Рубен Николаевич Симонов, режисьор в театъра и киното, решил да проведе възпитателна работа сред актьорите в театъра.

Преди репетиция, той събрал актьорите и започнал своя монолог:

– В последно време ви наблюдавам, наблюдавам …. И ето какво искам да ви кажа: Вие нищо не разбирате от живота! Ни-щич-ко! Вие трябва да пътувате в метрото, в тролейбусите, да ходите по улиците и да се запознавате с хората. Вие абсолютно не познавате живота! А трябва да го познавате! ….

Някой от актьорите ехидно прекъснал режисьора:

– Рубен Николаевич, извинете! Колко струва пътуването във метрото?

Цената на билета в метрото тогава била пет копейки.

– Как колко? – възмутил се Симонов – Рубла!

Жегата прогони хората от улицата и събра старците в селската кръчма. Всеки от тях седнал пред чашката си, можеше да философства по злободневните теми.

Дядо Костадин пръв повеждаше хорото, той не мълчеше пред неправдите.

– Личният ми доктор ме изпрати в Здравната каса, – започна дядо Костадин, – да си направя снимка на главата.

– Че какво ѝ е на главата ти, – реши да се пошегува Сава, – гледам я на раменете ти стои.

– Нещо ми пищи в тая пущина, – оплака се Костадин, – сякаш бръмбари щъкат из нея.

– Е, какво направиха ли ти снимката? – попита загрижено Захари.

Костадин сякаш не чул въпроса продължи:

– Ходили ли сте в Здравната каса? Лъскави плочки по пода, бели стени, климатик, кафемашина, компютри бръмчат из стаите, а пред тях седнали бая хора.

– Така било и на Запад, – намеси се Йордан.

– Пратиха ме на втория етаж в една стая, – продължи разказа си Костадин. – Чукам на вратата и влизам. Там едно младо докторче и две жени, сигурно негови колежки ме гледат учудено. „Баш сега ли намери да дойдеш, старче“, – казва ми гневно младия мъж. Питам го: „Че какво му е на сегато?“ „Сега , – троснато каза докторчето, – сме в почивка“.

– Какъв народ само се е навъдил, – навъси чело Ставри.

– Ти остави това, но на всичко отгоре ми се скара: „Излез отвън и ще почакаш още пет минути“, – пусна една полуусмивка Костадин върху набразденото си от бръчки лице. – Влязох след пет минути, докторчето гледа бележката ми от личния ми лекар и казва: „Трябва да ти се направи снимка на главата? А знаеш ли колко струва това фото?“ „Колко?“ – питам го аз. „Сто лева“ – и ми се усмихна предизвикателно.

– Брей, че ние с нашите пенсийки ….. , – скочи Сава. – Ако дадем сто лева, какво ще остане за лекарства, храна, да не говорим за другите неща.

– Е, направи ли си снимка на главата? Докторът видя ли какво ѝ е? – заинтересува се живо Захари.

– Като чух цената, – наведе глава Костадин, – прибрах си хартийката от доктора и си дойдох.

– А, главата ти? – попита Йордан.

– Бръмчи си, – въздъхна Костадин. – В последно време започна нещо трещи в нея.  Какво да правя? Така ще е докато ме изкарат напред с краката ……