Нашата микровълнова печка се казва Галя. Разбира се, това е нещо лично, което другите не би трябвало да знаят.

И все пак знаете ли защо наричам микровълновата си печка Галя?

Много интересен въпрос. Ще се постарая да задоволя любопитството ви.

Когато моят мъж пъхне в микровълновта печка чиния с ядене, нежно ѝ говори:

– Стопли ми, Галя, …. Направи това замен, скъпа ….

Всичките ми въпроси засядат в областта на щитовидната жлеза.

Вероятно, това е някакъв отглас от романтичното минало на съпруга ми.

Усмивката на Дора помръкна. Миналото я слетя болезнено. Не искаше да говори за това, но Рени беше много настойчива.

– Гошо остана, след като Даря си тръгна, – започна разказа си Дора. – Винаги съм го смятала за най-прекрасния човек на света. Тогава той бе в разцвета на силите си. Трудно му беше да възприеме, че жена му има просперираща кариера. Жените едва започваха да се реализират извън дома. Беше уязвим. Може би съм се възползвала от това.

Рени през всичките тези годинисе бе опитвала да открие причината за раздора между майка си и Дора. Изобщо не ѝ бе минавала през ум, за такова нещо, за това сега ѝ беше трудно да го възприеме.

– Случи ли се нещо тогава между вас? – шепнешком попира Рени.

Дора въздъхна и само кимна с глава.

Рени бе смаяна. Дора и баща ѝ. Чувстваше се като ударена от ток.

– И мама е разбрала?

Зоя извърна очи и прехапа устни. Когато заговори, гласът й бе пресипнал.

– Не от мен. Знаех, че това ще бъде доста жестоко от моя страна.

– Татко ли ѝ го каза?

Дора я погледна натъжено.

– Явно не е могъл да живее с мисълта за вината си. Той е много добър човек.

– Ти не го мразиш? – Рени бе изненадана.

– Защото предпочете Даря пред мен ли? Как бих могла да го мразя? Тя е забележителна жена. Виж само колко неща ги свързваха тогава. Три деца, къща и социален живот, който бе благодарение на Даря, но това беше и част от самия него. Какво бих могла да му предложа аз?

– О, Дора. Ти си толкова красива жена.

– Не, Рени. Не биваше да позволявам това да се случи.

– Недей да го оневиняваш напълно, – възрази Рени.

В момента тя самата имаше известно основание да се сърди на баща си и не беше склонна да му съчувства.

– Разбери, за това са нужни двама – тъжно се усмихна Дора. –  Ако тогава бях казала не, нямаше да се случи нищо и отношенията ми с Даря нямаше да се влошат. Та ние сме сестри и сме израстнали заедно. Толкова много сме си помагали. Бяхме неразделни като деца.

Рени избухна:

– А, не е ли прекалено глупаво от нейна страна да се сърди толкова години? Тя е получила мъжа си. Спечелила е. Нима не го е разбрала?

– Сигурно го е разбрала, – каза Дора. – Вероятно затова ти и братята ти можехте да идвате тук през лятото.

– Бяхме достатъчно големи, за да пътуваме сами, –  каза Рени като си спомни за времето, когато идваше при леля си. – Предполагах, че мама и татко искат да останат насаме за известно време.

– Вероятно е било така.

– Но не е било само това нали? – Рени се разтрепера.

– Нима можеш да виниш майка си за това? – Попита Дора. – Помисли си само. Тя се държи като всяка друга жена, чийто съпруг ѝ е изневерил. Връзката може да е приключила и нещата да са позабравени. Съпругът може години наред да е бил мил и внимателен, но ако само веднъж закъснее от работа, жена му си мисли, че е бил с друга. Доверието може да бъде възобновено, но това е много трудно нещо. То е като сърцето. Когато получи удар, завинаги остава уязвимо.

Разбраха се заедно да изкарат празника. Николета пожела да поканят майка ѝ и родителите на Тодор. Той смяташе, че възрасните хора не умеят да се веселят на празник и ще бъде много скучно, но се съгласи.

Николета бе очарователна, мила и съобразителна. Купи подаръци за всички. Украси стаята с цветя. Помогна на майката на Тодор в готвенето и подреждането на масата. Шегуваше се с баща му.

Николета обръщаше специално внимание към майка си. Беше нежна и внимателна към нея. Наскоро двете бяха загубили много скъп човек и за двете – баща и съпруг.

Когато Николета остана насаме с Тодор, тя каза:

– Благодаря ти за всичко, което направи за мен и майка ми. Не говоря само за днес, а за всеки ден, откакто почина татко. Нямаше да издържа без теб, едва ли щях да преодолея болката и мъката, майка също.

– Няма защо, да ми благодариш, – каза смутено Тодор. – Ти знаеш колко много те обичам, а майка ти винаги съм уважавал. Тя е прекрасна жена. Възхищавам се на твърдостта ѝ в такъв труден момент.

Бяха се запознали преди три години, но смъртта на бащата на Николета, ги сближи още повече.

Сега Николета знаеше, че може винаги да разчита на Тодор и той никога няма да я предаде.

Леля и племеница. Макар да имаха голяма разлика помежду си, те често разговаряха. Имаха много общи неща, от които се интересуваха.

Днес Роза бе малко изнервена, а ляля Роси я успокояваше.

– Разочарована съм от баща си, – едва не се разплака Роза.

 – И от мен ли? – попита леля ѝ загрижено.

 – Не. Не вярвам, че си искала да го съблазниш. Това не би се случило, ако мама не го бе оставила тук сам.

 – Ти не правиш ли същото с Минчо, съпруга ти?

Роза трепна

 – Но той го прави, независимо дали съм там, или не, а аз се нуждаех от малко почивка.

 – Почивка от града? Или от Минчо? От подозренията и несигурността?

 – От всичко, което изреди.

 – Когато нещо не върви, просто бягаш от него, – загрижено каза Роси. – Майка ти винаги прави така. Когато семейният ѝ живот се превърна в кошмар, тя се посвещава на работата си и прехвърли отговорността на теб и баща ти.

 – Не прехвърлям никаква отговорност на друг човек, – оспори думите ѝ Роза, подразнена от предположението.

Бе се постарала да организира абсолютно всичко, преди да замине за наколко седмици.

– Всичко съм подредила за Минчо, така че той няма за какво толкова да се грижи. Каква отговорност съм прехвърлила?

 – А брака ти?

 – Но той ми изневерява.

 – А ти му позволяваш, – натърти Роси.

 – Като го оставям сам в къщи ли? – попита Роза. – Е, може би му предлагам сам да влезе в капана си. Не съм наивна, – повиши глас. – Може пък да се надявам той да се разкрие в истинската си светлина. Моментът е дошъл. Не знам. Но знам, че това си е моят живот и не съм толкова глупава, че да съм безразлична към връзките му, но ще се оправям с това по начин, който на мен ми харесва.

Роси се усмихна:

 – Това, скъпа моя, бе най-разпаленото и категорично изявление, което някога съм чувала да правиш.

Роза въздъхна дълбоко.

 – Ти ме предизвика.

Виолета седеше с Павел, гледаше го радостно и си мислеше: „Дали да не отскоча да видя новата си приятелка Жана?“

Жана беше в същата болница, където бе лежал и Павел. Скоро щяха да я изпишат. С нея Виолета се чувстваше много по-добре. През дните, когато Павел беше в тежко състояние, именно Жана я подкрепи да не рухне. За Виолета Жана бе невероятно мила, мъдра и разумна жена.

Преди две седмици лекарят бе извикал Виолета и ѝ каза:

– Много съжалявам, но има вероятност съпруга ви да остане от кръста надолу неподвижен.

Очите на Виолета се напълниха със сълзи. Лекарят я потупа съчувствено по рамото, но разбра, че трудно би се спаравил със сълзите ѝ и остави сама в коридора. Раменете ѝ неудържимо се разтресаха. Тих болезнен вопъл се изтръгна от нея.

Тогава по коридора мина Жана, тя бе в болничен халат и отиваше до сестрата, да я помоли за помощ. Жената до нея в стаята имаше силни болки.

Тя видя плачещата жена и не можа да я подмине. Сърцето ѝ болезнено се сви. Доближи до разплаканата жена и кротко попита:

– Мога ли да ви помогна с нещо?

Виолета вдигна насълзените си очи, видя другата жена и още по-силно се разрида. Жана само я прегърна и заплака тихо с нея.

След няколко минути Виолета обърса очите си, погледна непознатата и малко по-спокойно каза:

– Извинете ме. Лекарят каза, че Павел ще остане парализиран за цял живот.

Жана съчувствено я погледна и добави:

– Може и да се оправи. Пък и вие нали ще сте до него, ако се случи наистина най-лошото …..

– За него ще бъде истински ад. Той е толкова деен и силен. Обича да работи. Имаме две момчета на 5 и 8 години. Понякога ги грабва и тичешком ги понася и двете заедно, а децата много се радват на това. Как ще живее прикован на инвалидна количка до края на живота си?

– Щом се налага, – каза Жана, – ще се примири. Ти го обичаш много, а вярвам, че и той те обича така. Любовта е чудно нещо. Казват, че с вяра човек планини може да премести, но същото може да направи и любовта.

Очите на Виолета заискряха и в сърцето ѝ се промъкна надежда.

– Но той може да се възстанови и напълно, – продължи Жана. – И днес стават чудеса.

Виолета прегърна радостно Жана и ѝ се усмихна ……