Те бяха четирима млади мъже, които често се събираха заедно и разговаряха. Днес един от тях, най-младият, Динко попита:

– Как мислите, трябва ли хората да се молят?

Асен, Петко и Ганчо го изгледаха изпитателно.

– Не ти ли се струва доста тъпо, да разискваме по този въпрос? – лека усмивка заигра по устните на Ганчо.

– Защо? Струва ми се интересно да разсъждаваме по тази тема, – застъпи се Асен за Динко.

– Е какво пък, защо да не поговорим и за това? – вдигна рамене Петко.

– Това е тъпо според мен, – ядно започна Ганчо. – Нали Бог знае всичките ни нужди, преди да ги поискаме. Тогава защо е необходимо да се молим?

– Този свят се определя от вечни закони, – започна малко нерешително Петко. – Как бих се осмелил да доближа до Бога и да го помоля да промени нещо в тази вселена, за да се изпълни някое мое желание?

– Мисля, – почеса се по главата Асен, – че за щяло и нещяло не трябва да тичаме при Бога. Ние сме мъже и сами трябва да се справяме със трудностите.

– За вас може да е ненужно, безсмислено и незряло да се моли човек, но аз не мисля така, – най-накрая се обади и Динко.

– И защо? – останалите трима източиха шиите си от любопитство.

– Ако се смирим пред Господа, показваме нашата зависимост от Него, – смело и дръзновено заговори Динко. – Ако не се молим по традиция, а искрено ….

– Смирение, зависимост …. дрън дрън, – започна да се смее Ганчо. – Ти мъж ли си или някое малко дете?

– Нека да пазим сърцата си и да разчитаме на Господа, – каза кротко Динко. – Молитвата не променя Бога, а само този който се моли.

Асен и Петко се замислиха, но Ганчо продължаваше да се смее.

До сега стигаха до някакъв консенсус, но сега изглежда мненията им рязко се разграничаваха.

Денят бе горещ, а бяха започнали дискусия относно преподаване на религия в училището.

Много често присъстващите обливащи се в пот, бършеха лицата си, но това не ги спираше да спорят и оборват мнението на другите, с които не бяха съгласни.

Доста голям брой подкрепиха Миленова, която каза:

– Трябва да се изучава християнството в училище, но не ритуалите и традициите, а същността и смисъла на християнското учение.

Владимиров се засмя:

– Хората не са готови, за да го разберат.

Дамянов го подкрепи:

– Толкова години на атеизъм и изведнъж Христос, Голгота, …. Възкресение …..

– Не разбирам какво имате против традициите? – попита Данчева. – Хората от векове са спазвали някакви обреди и това донякъде ги е държало близо до Бога. За това са правели и много добри неща.

– Госпожо, – подскочи Петров, – правенето на добри дела е следствие на това, че си възприел и следваш учението на Христос. Смесването на езическите обичаи с християнството в днешно време няма да ни помогнат, да разкрием Истината на хората.

Спорът се изостри и премина дори в коридора. Там чакаха няколко военни. Те не можеха да не чуят острите реплики, които си разменяха заседаващите.

Един от офицерите се приближи към спорещите и се намеси:

– Извинете, този въпрос не е от нашата компетентност, но …. с другите военнослужещи тук мислим така: Да въведат Божия закон и точка. Защо трябва да се обсъжда и влачи това решение с години?

Светлините заливаха главната улица. Шум и музика се чуваха отвред.  Едни си казваха:

– Коледа е! Да празнуваме!

Други обявяваха:

– Днес е Рождество! Исус дойде да ни освободи от робството на греха!

Стамен и Златан вървяха сред тълпата и се оглеждаха. Единият сочеше с пръст едно, а другият подръпваше приятеля си натам, където бе привлечено неговото внимание.

– Гледай как алчните търговци се борят за нашето време и пари, – засмя се Стамен.

– Моловете  са пълни, а столовете и пейките в църквите са празни, – въздъхна тъжно Златан.

– Нима те учудва това? – попита Стамен. – Нищо ново под слънцето.

– Така е, – съгласи се Златан. – Едно време Ирод с алчност в сърцето е приветствал мъдреците от изток, като е очаквал да се отвори нов търговски път чрез тях към царството му.

– Представям си, – ококори очи Стамен, – как се е притеснил, когато е разбрал каква е истинската им мисия.

– Духът на Рождество не се е изгубил и вярващите ще се съберат, за да се поклонят на Царят на царете, – Златан вдиша от омаята на празника.

– Не трябва да позволяваме разни ритуали и традиции да омаловажават празника, – плесна с ръце Стамен.

– Нека да празнуваме така, че да свидетелствуваме на умиращия свят за удивителната жертва, която Исус принесе за нас, – очите на Златан искряха с необикновен блясък.

– Цялата небесна слава е била Негова, – каза възторжено Стамен, – но Той я остави, за да дойде на земята и това го е направил заради всички нас.

Ирод не поиска да предаде трона на Исус. Той дори се опита да унищожи Царят на живота.

А вие готови ли сте да отстъпите престола на живота си на Исус?

Валеше сняг, но снежинките бързо се топяха.

– Но нали все пак има сняг, – засмя се Борис, – а щом е Рождество, той е предвестник на нещо.

– На какво? – попита Соня.

– Че се пречистваме от греховете си.

– А ако бъдем пречистени от греховете си, какво ще ни остане? – опита да се пошегува Данчо.

Всички се бяха струпали в кухнята, докато Мартин отваряше виното и го разливаше в пластмасови чаши. Мариан отвори хладилника и извади газирани напитки за Любчо и Дойчин, а за себе си взе безалкохолна бира.

Горан беше пристигнал последен. Тогава решиха, че е време за тост и се отправиха към трапезарията. Там последна влезе Катя. Тя носеше кошница с пресен хляб.

– Бих искала да ви запозная със една семейна традиция, – усмихна се предизвикателно Катя. – Това е хляб на спомените. Майка ми го правеше, когато бях малка. Тя го наричаше така, защото когато хапнеш от него, трябва да си спомниш нещо важно.

– Може ли да е от детството? – попита Станчо.

– Може да е от всяко време и всяко място, – бързо каза Катя. – Нека да хапнем залък хляб и да си спомним през какво сме преминали и какви сме били. Само тогава ще осъзнаем до какво ниво сме стигнали и какви сме сега.

Катя пусна кошницата в кръг и всеки си отчупи парче хляб.

А през това време тя обясни:

– Тайната на хляба на спомените е в това, че в него можеш да сложиш каквото си поискаш. Това могат да са чушки, картофи или сирене, дори може да бъде само някоя подправка. Така хората биха живели по-добре ако обръщаха внимание на това, което имат и няма да го хабят напразно.

– Спомените са като онова, което откриваш в чекмеджетата на кухнята. Могат да изглеждат ненужни, но всъщност подобряват това, което правиш, – констатира Димитър.

– За всички нас, – каза Борис и вдигна чашата си.

Другите го последваха в наздравицата.

Върви първият месец на еврейската нова година. Месец изпълнен с празници, за които са написани много молитви.

Общият проблем на много евреи е борбата срещу повтаряемостта на молитвите. Религиозният текст, който някога е бил вдъхновяващ, става привичен с времето.

Как евреите оживяват молитвите си?

От древни времена изтъкнатите еврейски ортодоксални равини признават, че едно от главните препятствия за пълноценен религиозен живот се явява неизбежното еднообразие на молитвата.

Тъй като се повтарят едни и същи думи седмица след седмица, те започват да губят своята вдъхновяваща сила.

Как може да възстановим тяхното значение и да се унищожи монотонността?

Към молитвата се добавя намерението – „кавана“.

Основният принцип е да се поддържа правилното намерение. В еврейската традиция идеята за намерение се обобщава в широкия термин „кавана“. Буквално тази дума означава „посока“.

Само със съсредоточване върху думите в правилното направление, към възвишена цел, човек можем да се надяваме да достигнем молитва, изпълнена с правилни намерения и смисъл.

Това не е лесно да се направи. Средството за постигане на тази цел е дълбоко разбиране на думите, които се изговарят.