Архив за етикет: реалност

Забави и утихни

Дочо от няколко години не бе си вземал отпуска и това лято реши:

– Ще си почина малко. Като ходя, ще си пея. Ще ловя риба. Мълчейки и мислейки ще преосмислям живота си.

Той си обеща:

– Не бива да запълвам времето си с много неща за правене, нито да се срещам с познати. Ще се отдалеча от безкрайни разговори с тези, които срещна.

Бе решил да остане сам, по-дълго насаме с Господа.

Компютърът бе изключен. Факса също, а мобилния телефон бе захвърлен някъде в тревата.

Внимаваше да не ускорява темпото, а напротив да го забавя и да преосмисля добре нещата.

Така той откри за себе си какво наистина има значение в живота му.

– Нима трябва да чакам, лекарят да ми каже, че ми остават шест месеца живот и тогава ….? – Дочо махна с ръка. – Много преди трагичното да се превърне в реалност, трябва да пусна корени дълбоко в онези неща, които наистина имат значение.

Беше сам. Вървеше бавно. Гледаше пясъка и се връщаше назад в миналото си. Той отново преживяваше това, което бе направил.

– Смятах всяка нова зора за дар от Бога. Идеална възможност да преработя приоритетите си и да преосмисля мотивите си, но сега осъзнавам, че времето прекарано в тишина, насаме с Господа, ме е подготвяло за неизбежните предизвикателства идващи от недоброжелателния век, в който живея.

Не отлагай! Забави темпото! Седни и бъди тих!

Тогава ще осъзнаеш неща, които може би си пропуснал, а вероятно и други, които можеш да направиш през оставащото ти време на земята.

Скритите измерения

Празник е, а Драган се опиваше от собствената си философия:

– Времето има много скрити измерения.

– Глупости, – възрази Пламен, – времето си е време. То се измерва по определен начин.

– Много тесногръдо разсъждаваш, – упрекна го Драган.

– И какви са тези скрити измерения? – попита Пламен присмехулно.

Драган пое дълбоко въздух и започна да обяснява важно и наперено.

– Първото измерение е, когато физически се пресичаме един с друг в пространството.

– Може да се приеме, – уклончиво се съгласи Пламен.

– Второто измерение е времето, изминало от появата ни на земята, – продължи самоуверено Драган. – Това е нашата натрупана възраст.

– Ха, – възкликна Пламен сякаш бе намерил пробойна в твърденията на Дечо. – Един старец и едно бебе могат физически да пресекат пътя си в едно и също измерение на времето, но техните корени се връщат към различни слоеве на времето, от които са „израснали“.

– Има моментни потоци на времето от раждането до смъртта и всичко това тече тук и сега, – наблегна на думите си Драган. – Можеш да излезеш и да се срещнеш с хора от всички възрасти.

– А какво е следващото ти измерение? – попита Пламен.

– Това е времето, през което чрез различни дейности се обучаваш, – поясни Драган.

– Интересно, – повдигна вежди Пламен, – някои неща се получават мигновено, а за други трябват хиляди часове.

– Тайната на успеха се крие именно в това трето измерение на времето.

– Сигурен ли си? – попита скептично Пламен.

– Напълно, – изпъчи се Драган. – Тук постигаме успехите си в бизнеса, науката, спорта …

– А не си ли забелязал, – Пламен наклони главата си леко на една страна, – че каквото и да постигнеш, се чувстваш празен. Нещо не ти достига.

– Именно това кара човек да продължи напред и да превзема нови висоти, – патетично заяви Драган.

– Не ти трябват нови висоти, а Един, Който може да ти даде радост и мир, дори и в трудните ситуации.

– Имаш предвид Господ?

Пламен поклати глава утвърдително.

– Не съм убеден, че Бог съществува, – заяви Драган. – Според мен човек трябва да се усъвършенства непрекъснато.

– Това, че не вярваш, не отрича Неговата реалност и вездесъщност, а потвърждава нежеланието ти да Го приемеш.

Драган само вдигна рамене, но замълча. Той знаеше колко е ревностен Пламен особено, когато ставаше въпрос за Бог.

Уголемяване рамка на разбиране

Дъщерята на Михаил Сара бе диагностицирана с рак.

Бащата гордо заявяваше:

– Изобщо не се съмнявам, че Бог ще я изцели.

Съпругата му Дора и синът им Петър вярваха и изповядваха едно:

– Нашето подчинение на Бог ще доведе до изцелението на Сара.

След пет години борба момичето почина.

Михаил и Дора потопени в мъка по дъщеря си, се питаха:

– Какво се е объркало?

– Разочарован съм, – признаваше си Михаил. – Имам чувството сякаш Бог ме е разочаровал.

Дора само въздишаше, а същевременно дълбоко и тихо роптаеше:

– Нали е писано, че тези, които почитат родителите си и се доверяват на Господ, ще имат дълъг живот?!

Сара бе демонстрирала голяма вяра по време на страданието си.

Михаил не можеше да се примири:

– Не не мога да приема фактите за мрачната реалност на мъчителните страдания и смъртта на дъщеря ми. Къде е Бог, когато всичко това се случи? Защо лоши неща се случват на добрите хора?

Когато животът се обърка, човек по-ясно разбира уникалната природа на нещастието.

Трагедията сполетяла Михаил и семейството му, разкриваше нуждата от по-голяма рамка на разбиране относно връзката между Бог, вяра и болка.

Михаил се надяваше, че вярата му ще бъде нещото, което ще го избави от страданието, но тя се оказа нещото, което го доближи до Бог.

Проблемите често ни изкушава да гледаме на Бог като „вълшебна пръчица“.

Отчаяно търсим отсрочка и се опитваме да намерим идеалните думи или действия, с които да предизвикаме Бог, да ни даде това, което искаме.

Вярата не е това, което използваш, за да получиш това, което искаш. Тя е това, което трябва да имаш, когато не получаваш това, което си поискал.

Какво ни е необходимо

Лечо ядосано махна с ръка и почти кресна:

– Тодор е глупак …

– Чакай малко, не се горещи, – хвана го за рамото Григор.

– Глупак е и това е, няма какво повече …

– Слушай, – малко по-меко каза Григор, – глупаците са хора, които до такава степен са загубили връзката с реалността, че вгорчават не само своя живот, но и този на тези около него. Необходимо ли е да се връзваме на приказките му?

Лечо го погледна изумен и попита:

– Какво искаш да кажеш с това?

– Ето какво имам предвид, – започна да обяснява Григор. – Не можем да се отнасяме с тялото си, както си искаме, защото веднага ще усетим последствията от това. Ако се държим с хората, както на нас ни харесва, няма да имаме приятели и здрави семейства.

– Добре де, – намръщи се Лечо. – Ако живееш егоистично това няма ли да засегне обществото по някакъв начин?

– Глупаците сеят вятър и жънат бури, но крайната форма на глупостта е да направиш център на живота си нещо различно от Бога. Това винаги ще води до разочарования и провали, – подчерта дебело Григор.

– Какво ми говориш? – Лечо вдигна недоволно ръце. – Такива виждат физически, психологически, рационални и духовни граници в реалността, но кривнат от тях, а после се чудят, от къде им е дошло това или онова.

– Глупаво е да се пренебрегва реалността, – въздъхна Григор. – В този свят живота и без това не е много лек.

– А, – щракна с пръсти Лечо, – за това се иска акъл.

– По-точно мъдрост от Бога, – поправи го Григор.

Лечо махна с ръка и само прибави:

– Важното е да върши работа, няма значение от къде е.

Кошмарът

Каква нощ! Марин се въртеше неспокойно в леглото си.

Сънуваше кошмар, ……потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква непрогледна яма.

Марин се напрегна в съня си … и изплува от дъното в реалността.

След като се събуди, чувстваше се гадно и му бе все още страшно от преживяното.

Целият бе в пот. Сърцето му биеше лудо, а кошмарът все още бе пред очите му.

– Все пак съм жив, – въздъхна дълбоко Марин.

Изведнъж усети лек полъх . Чу тих и нежен глас:

– Краят наближава. Стани, ти, който спиш. И възкръсни от мъртвите и ще те осветли Христос.

Марин се изненада и падна на колене.

Опитът от съня, който потопи нашият герой в смъртта, разруши илюзията му за сладостта на греха. Разкри му кое е черно и кое бяло.

Ние не само трябва да се събудим, но и по призива на Бога да се откъснем от страстите и покварата, които ни измъчват, за да получим вечен живот.

Христос ни дава тласък за да се пробуди душата ни. Какво чакаме още?!