Тази нощ Димитър беше сам. Уви се в одеялото и се загледа през прозореца Луната светеше ярко в небето. Неспокойни мисли се въртяха в главата му. Мрачни спомени изпълваха съзнанието му. Най-накрая заспа.

Когато настъпи утрото, той потегли отново. Вървеше без да мисли. Вървеше, но не знаеше къде отива. Нямаше цел, нито посока.

Изведнъж пред него се изпречи долина изпълнена с камъни. Те бяха малки, големи….. струпани на по-големи или по-малки купчинки.

Димитър седна под едно дърво и опря гръб на дебелия му ствол.

„Какво ли отбелязват тези камъни?“ – помисли си той.

Замисли се за собствените си стремежи, за опитите да бъде забелязан, желанието да получи признание…. И всичко това беше вършил поради една неудовлетворена нужда, искаше да се почувства значим.

„А може би тези камъни бяха болки, мъки, товари, премеждия, прегради,  …. – Димитър се засмя. – Какви ли откачени мисли могат да дойдат на човек като мен, отчаял се от живота ….“

– Има ли смисъл да живея? На кого съм нужен? Всички ме изоставиха. – Димитър крещеше в умълчаната долина.

Той затвори очи и усети нечие присъствие. След това чу съвсем тих глас:

– Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му.

Димитър трепна. Гласът продължи:

– В долината на мрачната сянка ако ходиш, няма да се уплашиш от зло,  защото Аз съм с теб.

Димитър падна на колене и се разрида;

– Прости ми, Господ! …… Помогни ми …….Знам, че много лоши неща съм вършел …..моля те върне ме отново при Себе Си …..

Откакто се помнеше, Велинов винаги бе обичал света около себе си. Не градовете, магистралите и изкуствените канали в родината си, а природата, вятъра, морето и земята.

Като малък, той прекарваше часове, загледан в движението на облаците, преминаващи над дома му. За него нямаше нищо по-хубаво от земята, на която живееше.

Беше деветгодишен, когато разбра, че тази земя е отнета от Северното море. Учителят му гордо обясняваше:

– Нашата родина е отвоювана. По бреговете бяха построени диги и бентове, за да може изобилстващото с живот морско дъно да бъде пресушено, култивирано и обработено. Това е чудо на човешката изобретателност и непримиримия човешки дух.

Дълго време младият Велинов смяташе, че създаването на родината му е една умишлена кражба от природата.

– Как може нещо да бъде отвоювано, когато нямаш право върху него? – питаше се често той.

Когато навърши десет години, осъзна, че едно от най-великите инженерни постижения е ограбване на природата заради човешката алчност.

Често го чуваха да казва:

– Хората нямат право да вършат това. Природата не би могла да ги спре и да се защити, докато човечеството я погубва.

За това Велинов посвети живота си на борбата за възстановяване на природата. Искаше да сложи край на непрестанния стремеж на човека да унищожи планетата си.

Тогава беше твърде млад, за да се включи във възникналото движение на зелените, което беше на мода в Европа, но стана природозащитник в колежа, докато изучаваше как да се опази околната среда.

Младостта му не се пречупи при стълкновенията с полицията. Той бе опитал не една атаки със сълзотворен газ. Активно участваше в среднощните непрестанни обсъждания и разисквания относно въпросите за запазване на природата. Сътрудничеше при отпечатването на нелегални вестници, в които се защитаваше природата от посегателството на човека.

Велинов имаше желание да бъде сред бунтуващите се студенти. Всички смятаха, че ще стане преподавател, след като получи докторската си степен, но го изхвърлиха от академичните среди, защото продължи природозащитната си активност.

Велинов вече не изпитваше огорчение, че са го отстранили, защото това го отведе в нова организация за защита на природата. Ако бе продължил да преподава, нямаше да създаде организация подобна на „Грийнпийс“.

Вратата се отвори с ужасно скърцане. Добрев за момент затвори очи и помоли Бог да му помогне.

Игнат стана от нара, скръсти ръце пред гърдите си и се изправи пред новодошлия:

– Кой ви изпраща? По чия поръка сте дошли? – попита Игнат.

– По волята на Бога, най-висшия авторитет на небето и земята, – каза смирено Добрев. – От негово име идвам да ви кажа, да престанете, докато не е станало много късно. Не се смесвайте с крадците, убийците и всякаква подобна паплач. Техните престъпления не са толкова опасни, колкото това, което сте замислили. Разпространявайки идеите си, все едно, ще подпалите бъчва с барут. Нима искате да вдигнете цялото общество във въздуха?

– Нямам такова намерение, – засмя се Игнат. – Аз обичам страната си. Но …… общество, което се е обърнало срещу правдата, не е ли осъдено на самоунищожение?

– Самият Бог е поставил, кой да властва над хората! – подчерта Добрев.

– Само като баща над децата си! – съгласи се донякъде Игнат. – Тази власт свършва, когато децата се научат сами да управляват. Власт извоювана чрез насилие и заграбване на чужди пълномощия с незаконни средства, трае само до тогава, докато властващите има достатъчна сила над подчинените. Истинската и законна власт има своите естествени граници.

– В Библията пише: „Всяка  власт идва от Бога“, – подхвърли като забележка Добрев.

– Наистина ли всяка власт идва от Бога? – Игнат постави под съмнение изказването на събеседника си. – Нима няма несправедлива власт? Всички ли, които са заграбили властта, са започнали да управляват с помощта на Бога? Ако това е така, това означавали, че властта на антихриста, ако някога бъде постигната, ще бъде законна? Всички набожни хора подобно на Павел са смятали, че властта произтича от Бога само, докато е справедлива.

Добрев изпита неволно уважение към Игнат. Разсъжденията му бяха задълбочени, не беше лишен и от идеи. Пред него стоеше човек, който вярваше в това, което говори. Добрев разбра, че този мъж не трябва да се унищожава, а да се спечели за Божието дело.

– Радвам се, че познавате Божието Слово, – започна внимателно Добрев. – Гордостта и високомерието ви насочват към неправилни разсъждения.

– Аз защитавам правилната страна, – подскочи Игнат. – Облягам се на разума си.

– Вие се задоволявате само с едно жалко отражение, – подчерта Добрев, – вместо да черпите от самия извор.

Игнат изрази недоумение, той очакваше разяснение от опонента си.

– Има Автор с когото изобщо не можете да се мерите, – започна спокойно Добрев. – Неговата Книга е много по-ценна от всички книги плод на вашия разум.

– И къде е тази книга? – невярващо разтвори ръце Игнат.

– Навсякъде, във всички страни на света, в Африка, Азия, Америка, Европа, … няма кътче от света, което да не е достигнала.

– Защо тогава нищо не знам за нея? – попита объркан Игнат.

– Вие не спирате да възхвалявате сетивата като източник на познанието, а затваряте собствените си очи пред истината, – Добрев хвана Игнат за рамото и го изтласка към малкото прозорче. – Хайде отворете си очите! Погледнете всичко навън, говоря ви за Книгата на Сътворението. Тя е дело на Светия Дух.

Навън се виждаха ливади и ниви, в далечината се синееха планини ……

– Вие и аз виждаме една и съща картина пред себе си, – каза Игнат, – само че вие го наричате сътворение, а аз природа. Искам да разкъсам мъглата от заблуди, догми и предразсъдъци, които ни пречат да прозрем явната истина.

Добрев поклати глава:

– Толкова сте близо до истината, а отказвате да я видите. Защо сте толкова упорит? Нима искате да станете сляп водач на стадото? Ако не можем да прочетем Книгата на Сътворението, причината е само една. Омърсили сме текста с нашите грехове, извратили сме разбирането за свободна воля, намесваме се в делата на Бога и им се противопоставяме. За това не сме в състояние да прочетем Писанието. Можем само да усещаме свещените думи, но ги виждаме като неясно очертания в безкрайното море на развалата. Нашата задача е да се върнем към истината за Сътворението и да очистим Светото Писание от обезобразяване, което са Му нанесли хората. Само така ще можем да прочетем Божието откровение. Дължим това на Господа и на собственото си спасение, за да влезем в Божието царство. Защото земният живот е бледо отражение на това, което ни очаква в небето.

– Говорите за небесния рай и живота след смъртта? – попита Игнат.

– Смъртта е врата към живота. Истинския живот започва едва, когато свалим от себе си тленната обвивка.

Игнат с презрение в очите възмутено каза:

– Кой ви дава правото да утешавате хората с отвъдното? Нима не виждате каква мизерия цари на тази земя?

– Съчувствам на ощетените и нещастните, – каза Добрев, – но в страданието има смисъл, то трябва да ни пречисти за вечния живот.

– Никога не съм се изправял срещу Бога, нито съм си мислил, че съм нещо повече от Него. Но нали Бог е дал ясно поръчение, да напълним земята и да я подчиним на себе си? Вместо да се надяваме на отвъдното, ние сме призвани да превърнем земята в небесна градина. Защо това да не стане с помощта на науката и опита придобит от хората преди нас? Не е ли по-добре да устроим живота си така, че да придобием най-голямото богатство?

– А кое е най-голямото богатство?

– Щастието, – отговори Игнат без да се колебае, – да се сложи край на нуждите и лишенията.

– Но ние сме дошли на земята да бъдем щастливи, подчинявайки се на Божията воля.

– Но тогава защо ни е дал стремеж към щастие?

– За да ни изпита. Да притежаваш всичко е проклятие много по-голямо от лишенията. Човек е много по-щастлив чрез онова, на което се надява, отколкото онова, което притежава.

– Това го твърдят хора, които притежават най-много, за да отнемат от другите това, от което не желаят да се лишат, – размаха ръце нервно Игнат.

– Елате и ни помогнете да изчистим Божието дело от петната на греха.

Игнат се разяри, присви очи, стисна зъби и изкрещя:

– Махайте се от тук! Напуснете веднага стаята!

В приказката на Пушкин „Рибаря и златната рибка“ е представен човешкия стремеж към богатство. Поради стремежът на жената на рибаря за повече, накрая и двамата старци остават без нищо.

Богатството за порочния е препятствие, а за добрия човек, пособие за извършване на добри дела.

Богат е не този, които има много, а този, който дава на нуждаещите се.

Богат е не този, който много е натрупал, а този, който много е раздал.

Както изобилен източник на вода, който сте имали щастието да откриете, протича във вашия двор, а след това изтича към другите, така тече богатството към вас и изтича към другите.

Не е богат този, които има, а този, който добре използва това, което има.

Обхождайте се със земните богатства, както със гост, който честно трябва да приемете и съвестно да изпратите.

Невъзможно е да се прекратят раздорите и кавгите там, където няма любов.

Църквата преди всичко влияе на промяната в човешкото сърце. Израстването е стремеж на всеки вярващ. Църквата е мост между възможното и невъзможното.

Човешкото сърце, в което е започнало злото, предизвиква в света масово страдание на околните.
Когато позволим да действа Божият Дух и се покорим на Неговата воля, в нас се заражда добро и заобикалящата ни действителност се променя в следствие на любовта.

Невъзможно е да се прекратят войните, пререканията и раздорите в света, поради ненавистта и омразата, които царуват в него.

Победата на доброто над злото става в сърцето на човека и то чрез молитва.

Колкото са по-чисти сърцата ни, колкото повече любов имаме един към друг, толкова по-лесно ще се прекратят военните стълкновение, караници, раздори и противопоставяния един срещу друг. Тогава по-лесно ще се установят мир и добри отношение между хората.