Дани не преставаше да се среща с приятелите си. Това, че бе единствения женен между тях, не пречеше на общението им.

Защо приятелите му не бяха избрали своите половинки?

Всеки от тях предпочиташе порнографията, която ги водеше до безразборен секс.

Един ден Станчо попита:

– Дани, как можеш да правиш секс с една и съща жена през цялото време?

– Не е ли много скучно? – добави своя въпрос и Камен.

Дани се усмихна и отговори:

– Не правя секс с една и съща жена през цялото време.

Всички го погледнаха изумени, а погледите им молеха за обяснение.

– Диди не е същата жена, за която съм се оженил.

– Как така? – както винаги нетърпелив и прибързан се обади Наско.

– Тя израства духовно и се променя, – уточни Дани, – а това допринася и за моя растеж. Ние не сме същите хора, когато се оженихме. Както хубавото вино, така и нашата интимност узряват с времето.

Приятелите очакваха повече яснота и обяснения, за това Дани продължи:

– Ако непрекъснато пренебрегвате Божия добър план за секса, вие се задоволявате само с проблясъци на греховна страст вместо с ценните нажежени въглени на трайната интимност.

– Само проблясъци …., – измънка като събуден от сън Климент.

– Бог е създал секса, за да се наслаждаваме по най-добрия начин, – започна да доизяснява думите си Дани. – Това няма нищо общо с външен вид и представяне. Бог е основал секса на отдадената любов, която отразява безкрайната Му любов, която изпитва към всички онези, които се доверяват на Христос.

Приятелите на Дани наведоха глави. Тези думи ги попариха силно. До сега не бяха разбирали нещата така.

Надявам се при следващата им среща, Дани да не е единствения женен в групата.

Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Надя и Петър бяха женени от тридесет години. Не се караха изобщо. Пътуваха много. Дори можеха да си позволят да останат в различни страни за по-дълго време.

Пътуването за тях бе страст, тъй като нямаха деца. Дълго време Надя плака и при какви ли не лечители ходи, но така и не забременя. Мъката ѝ бе голяма, но накрая се примири със положението си.

Един ден Надя отиде в офиса на малък магазин, който се намираше в двора на жилищен блок. Беше делничен ден и тя нямаше къде да паркира. На петстотин метра пред детската градина Надя намери място, където да остави колата си.

Изключи двигателя и се канеше да излезе от автомобила си, когато видя съпруга си с доста младо момиче и малко дете, което вероятно бяха взели от детската градина. Надя се изуми.

Без колебание тя изхвръкна от колата и нападна младото момиче с юмруци. Съпругът ѝ я отдели от младата жена, удари един шамар по лицето и ядосано каза:

– Какво си въобразяваш, че правиш? Тя е моя дъщеря, а детето е моя внучка.

– Но как …., – зашеметена едва произнесе Надя.

– Ти не можа да ми родиш дете. Друга жена ме дари с дъщеря. До сега съм се грижел за нея, а това е внучката ми. Сега ще се прибера в къщи, ще си взема нещата и още утре ще подам заявление за развод.

Това бе тежък удар за Надя. Тя безпомощно гледаше как мъжът ѝ със голямата си дъщеря и внучката си се отдалечава между блоковете.

Бе топъл ден, а Надя седеше в колата си и крещеше, дори нямаше сълзи да заплаче. Хората минаваха край нея и я оглеждаха с любопитство.

В един единствен миг Надя разбра, че тридесет години бе живяла в лъжа. А накрая остана сама ……

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Мехмед живееше в малка къща построена в земя, която се намираше в северен Ирак. Изкарваше с много труд прехраната на семейството си. Имаше седем деца.

Когато терористите от Ислямската държава нахлуха в Мосул и околните райони, той ги прие с радост. Ненавиждаше християните и казваше за тях:

– Тези „неверници“ трябва да бъдат убити и заличени от лицето на земята.

Три месеца по-късно екстремистите от Ислямската държава завзеха дома му и го превърнаха в склад за оръжие.
На Мехмед това съвсем не се хареса и даде отпор на действията им:

– Какво правите? Това е моя дом! Къде ще отида със семейството си? Аз съм ревностен мюсюлманин, защо ми причинявате това?

Най-напред не му обръщаха много внимание, но когато продължи да се съпротивлява, го пребиха и отнеха жена му. Той повече не я видя.

Ръцете на Мехмед бяха счупени от побоя, а гърдите му бяха натъртени и едва дишаше. Няколко от ребрата му бяха натрошени.

Успя да избяга с децата си в пустинята и там опъна палатка.

Колкото повече Мехмед изучаваше исляма, толкова повече съмнения и недоверие се пораждаха у него. Та нали бойците от Ислямската държава, мюсюлмани като него, го третираха като най-долно същество. Мъчеха го и го биеха, заради неподчинението му.

В един неофициален лагер местни мисионери помогнаха на Мехмед и децата му.

– Първият човек, който се погрижи за раните ми, бе християнин, – свидетелстваше по-късно Мехмед. – Той носеше Библия и се помоли за мен. Отначало не го разбирах, но в него видях Христос. Когато ми подари Библия, му казах, че ще ми трябва чудо, за да приема това, което казва.

Изучаването на Библията с местния мисионер, през следващите месеци, доведе до чудото, което не вярваше Мехмед, че може да стане.

– Приех Исус Христос като Господ на живота си, – казваше  с гордост покаялият се мюсюлманин. – Това е истинско чудо! Сега обичам всички хора!

Ирак е една от страните в Близкия изток, където много мюсюлмани се обръщат към Христос. Те бяха оставили разрушените си домове и постъпиха в импровизираните лагери, където усещаха Божията любов и предаваха живота си на Бога.

Господ извършваше чудеса с тях. Той ги променяше, изцеляваше и освобождаваше от веригите на злото.

Много от тях се присъединиха към църква, изпращаха децата си в библейски училища и с голяма страст и настойчивост участваха в домашните молитвени групи.