Бе 1859 година. Джошуа Абрахам Нортън се обяви за император на САЩ.

Той бе натрупал и загубил своето състояние. Искаше да има нова самоличност, за това се обяви за първия император на САЩ.

Един от вестниците отпечата собственото му прогласяване.

Повечето се посмяха на издигането на „император“ Нортън и най-вече на неговите изявления, които бяха насочени към коригиране на недъзите на обществото, отпечатва своя собствена валута, …

Кулминацията бе писмото до кралица Виктория, в което Нортън ѝ предлагаше брак, за да се обединят двете кралства.

За да подчертае новото си място, „императорът“ носеше кралска военна униформа, проектирана от местен шивач.

Един от наблюдаващите го каза за него:

– Нортън изглежда „с всеки инч крал“, но, разбира се, не е, защото не можем да измислим кои сме.

Много от нас прекарват години в търсене на това кои сме и се чудят каква стойност имаме. Опитваме да назовем и дефинираме себе си, но само Бог може наистина да каже кои сме.

За щастие, Той ни нарича Свои синове и дъщери, когато получим спасение чрез Неговия Син, Исус.

„На всички, които Го приеха, Той даде право да станат Божии деца”.

И тази самоличност е подарък. Ние сме Неговите възлюбени деца, родени „не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот“, нито поради човешко решение, а от Бога.

Отец ни дава нова идентичност в Христос. За това нека престанем да се сравняваме с другите, защото Той ни казва кои сме.

Робството много им тежеше. Народът пъшкаше под тежкия ярем на мрака.

Разказваха, че ще дойде Спасител, Който ще ги огрее със светлината Си.

Но какво те очакваха в действителност?

– Този, Който ще дойде ще повиши стандарта на живота, – говореха едни.

– Ще има много привилегии, но без отговорности, – твърдяха други.

– Той ще възстанови световната ни власт до такава степен, каквато са я имали предците ни, – пъчеха се трети.

– О, Той ще посрещне всички наши физически, материални и емоционални нужди, – потриваха самодоволно ръце някои.

– Ще бъде славен, ще установи световен мир, просперитет и ще ни помогне да станем известни, – пляскаха с ръце неколцина и си представяха бляскавото си бъдеще.

И Дългоочакваният наистина дойде, но те не Го познаха и Го отхвърлиха. Той не отговаряше на техните стандарти. Не се поместваше в техните рамки.

Защо бяха слепи за Него?

Защото очакваха Той да установи царството си на земята, а Той го направи в сърцата на тези, които Го приеха.

Днес бихте ли Го коронясали като Крал на сърцето си?

В града гостуваше един от столичните театри. Лято беше в разгара си и много театри правеха турнета из страната, като посещаваха и по-малките градове.

По това време много се говореше за възникване на нова световна война. Хората бяха наплашени и очакваха най-лошото. Всеки малък инцидент бе повод да се разрази небивала буря.

Вечерта гостуващият театър представяше „Хамлет“.

Действието протичаше нормално. Хората бяха погълнати от майсторската игра на артистите.

Изведнъж на сцената се появи човек облечен в костюм и лист в ръка. Крачката му бе решителна и целенасочена.

В залата настъпи тишина. Безпокойство премина като вълна между дошли да гледат представлението.

– Какво ли се е случило? – дочу се тих шепот.

– Какво друго освен война, – опита се да отгатне друг, който бе един от многото притеснени зрители.

Човекът приближи авансцената и заговори пред смълчаната от ужас публика:

– Господа, в този импровизиран театър, не ми платиха за извършената работа. Помолиха ме да направя само декорите. Ето го и договора, но пари не ми дадоха.

В залата нервите на хората се опънаха до край, стигайки до раздразнителност. Някои от тях се смееха неудържимо, а от крайните редове се чу хлипане.

На скалъпеният набързо театър, който се провеждаше в културния дом, не можеха да пуснат завеса, защото такава не бе поставена.

Изведнъж изскочи един от организаторите на спектакъла. Той изви ръцете на човекът, който бе смутил всички и го повлече зад кулисите. От там го подхвана помощник режисьорът.

Дълго време представлението не можеше да продължи, защото хората в залата не можеха да се успокоят.

По едно време нещата все пак се нормализираха.

Тогава на сцената се появиха Полоний – съветник на краля заедно с Клавдий – кралят на Дания. Тогава Полоний произнесе следните думите за Хамлет:

– „Вий знаете, той често се разхожда по таз галерия“.

Тази реплика бе последвана от нов взрив смях в залата.

Спектакълът много трудно завърши.

Има случаи, когато субекти се борят с тираничните царе. Но може би няма друг такъв пример за национална борба срещу музикалната тирания, за който ще ви разкажа днес.

Скъпите опери на Вагнер източвали вече бедния бюджет на Бавария. Омразата на населението към музикалния „тиранин“ била наистина неограничена: атеист, неоспорим революционер, освен това непознат прусак, той „наложил“ населението с повишени данъци.

Воюващи партии, чиновници и консерватори, безброй лични врагове на композитора, професори от консерваторията и оперни артисти, които заобикаляли Вагнер, всички се обединили в една свята борба.

В крайна сметка крал Лудвиг се предал и и за да докаже „че доверието и любовта на любимия му народ стои в очите му на първо място“, наредил:

– Вагнер да напусне Бавария в най-кратък срок.

– Сбогом, ваше величество – каза композиторът, напускайки нелюбезната държава. – Зная, че за мен ще тъгува цялата страна. В Бавария повече няма да има Вагнер, който за всичко е виновен!

Смята се, че дори най-красивите замъци не са много удобни за живеене.

Съществува мнение, че в техните вечно студени, мрачни помещения дневната светлина е изключително рядко и изключително дозирана.

Отчасти тези думи са верни, но в румънския замък Пелеш нещата са съвсем различни.

Кралят на Румъния Карол I замисля да построи замък в живописен ъгъл на Карпатите.

Преди да избере проект, по който да бъде построен замъка, кралят последователно отхвърлил няколко други и избрал този, който според него бил най-добрият.