Гласът на лекторът се лееше леко и докосваше не без основание слушателите си:

– Едновременно с освобождаването на физическо пространство в дома си, ще освободи „по-голям обхват за ума“, ще усъвършенствате предназначението на дома си, и ще осигурите „простор за душата си“.

Славена и Михаела слушаха внимателно.

– За това обмислете следните предимства, – продължаваше лекторът. – С по-малко вещи домът ви става приятно място, където бихте искали, да се приберете. Той би бил по-спокоен и не толкова стресиращ. Истинско място за почивка. Малкото предмети не ще отвличат вниманието ви и ще можете да се съсредоточите на хората около вас и каквото правите, ще го извършвате с радост. Домът ви ще стане уютен и спокоен, приятен за тези, които влизат в него.

– Прав е, – отбеляза Михаела.

– И аз бих искала да има такъв дом, – въздъхна замечтано Славена.

– За това трябва да изхвърлиш някои неща, – мушна я в ребрата с лакът Михаела.

А лекторът продължаваше:

– ….. така ще намалите разходите. Ще купувате по-малко неща и ще изразходвате много по-малко за ремонт и поддръжка. Ще имате повече пари, които можете да оползотворите за други цели.

– Това за парите е интересно, – повдигна вежди Михаела.

– Освен това ще изразходвате по-малко време и енергия за почистване и грижи за вещите си. Ще можете да посветите повече време на мечтите си и плановете за бъдещето си, а това несъмнено ще промени живота ви, – заключи лекторът.

След лекцията двете приятелки дълго коментираха чутото.

– Домът е сигурно убежище, – отбеляза Славена. – Той е като пристанище, от което тръгваме, когато сме готови отново да се впуснете в откритото море на живота.

– И двете предимства на прибирането и излизането са важни, но второто ме вълнува повече, – поклати глава Михаела. – Не знам как е при теб, но винаги ще избирам значимостта пред вещите. Искам повече да допринасям, отколкото да консумирам.

– Виж, – отбеляза Славена, – когато създаваме повече пространство около себе си, неизбежно създаваме и повече такова в себе си, откъдето можем да помагаме и служим на другите.

Михаела се съгласи с нея:

– Наличието на спокойното място за почивка ни дава възможност да обичаме другите много повече.

Вечерта бе притихнала и се гушеше в настъпващия мрак. На двора още не бе застудяло много и бай Манол шеташе.

Той забеляза съседа си Нестор, че и той не се бе прибрал и се усмихна. Поглади мустака си и каза:

– Като гледам как се развиват животът и любовта на мнозина днес, виждам страх.

– Какъв страх бе, Маноле? – попита неговия съсед Нестор.

– Хората се страхуват да не направят грешка, да не изпуснат нещо или да пропуснат възможност, – разкърши рамене Манол. – У други пък виждам гордост. Те настояват да живеят живота си по свои собствени правила, така че никой да не може да застраши свободата им.

– Че само това ли е? – подхвърли Нестор, като махна с ръка.

– Виждам също и похот. Защо да се посвещаваш да обичаш някого, когато можеш просто да се възползваш от него физически? Страхът, гордостта и похотта са коренът на много от проблемите, които се появяват във взаимоотношенията ни, – отсъди строго Манол.

– В днешно време никой не се стреми към любов, – додаде Нестор.

– Страхът кара човек да се затвори в себе си и да се отдръпне, – продължи да разсъждава на глас Манол, – докато любовта е открита и дава щедро. Гордостта не би поела риска да открие истинското си „аз“ пред другия, но любовта е уязвима заради нея. Похотта заявява на другия, че иска само част, която можеш да използва, докато любовта обхваща цялата личност, в най-добрите и в най-лошите ѝ моменти.

– Докато страхът, похотта и гордостта управляват взаимоотношенията ни, за каква любов може да се говори!? – отбеляза Нестор. – Такава е ситуацията днес.

– Виждам поколение, изгубено в бурното море на любовта, което не е наясно как да плава в него и как да избягва капаните на страха, похотта и гордостта, тъжно поклати глава Манол. – То се носи по течението, блъскано от ветровете и вълните.

– Какво да се прави? Такива са времената, – примирено добави Нестор.

– Нужен ни е навигатор, – твърдо заяви Манол.

– Какъв навигатор? Този уред поема и контрола плавателния съд, като го насочва безопасно през скалите и плитчините до пристанището. А в живота?

– Сред несигурността на днешния ден ти също можеш да се придвижиш напред. Бог е Този, Който те е създал и е единственият, Който може безопасно да те води. Достатъчно е да Му кажеш, че се нуждаеш от някой, който да те приведе през бурите в живота и Той ще поеме руля и ще те направлява, като добър навигатор.

Поради разбитият път, на много места по него се появиха големи и малки пукнатини. Но тази, за която става дума се бе оформила като доста голяма дупка с дълбочина около двадесетина сантиметра.

Заваляха дъждове и на това място се образува локва. Колко много се гордееше тя с появата си. Оглеждаше се отвсякъде и си мечтаеше на глас:

– Ще ме забележат веднага, няма начин да ме подминат и веднага ще ме отбележат на географската карта.

Във въображението си видя малко синьо петно, което добре контрастираше на околността.

– Добре ще изглеждам на картата, защото имам равни брегове, – самодоволно се усмихна локвата.

Мечтите ѝ не спряха дотук. Те тичаха неудържимо напред, покорявайки една след друга висотите, които я отвеждаха към още по-голяма известност и слава.

– Тук на този бряг може би ще изградят профилакториум, а може и почивна станция. По нататък може да има пристан, а защо и не по-голямо пристанище?!

Странно защо никой не ѝ обръщаше внимание?

Е, това е разбираемо, но ….

Размечта се локвата и в това нямаше нищо лошо. Нали всеки иска да намери своето подобаващо място в живота.

Но и до сега локвата още не е открита. И защо ли?

Отдадена на бляновете си, тя полетя във вихъра на мечтите си, а на земята от нея остана сухо вдлъбнато място, което напомняше, че пътят се нуждае от ремонт.

Делян тичаше към Калоян и размахваше ръце. Когато стигна до него запъхтян каза:

– Нали се хвалеше, че знаеш всички морета и океани на земята!

– Едва ли си открил някое име, което не знам, – засмя се самодоволно Калоян.

– Чувал ли си за Соленото море? За Лировото море? А за Буреносното море? – изстреля набързо Делян.

– За Соленото или Мъртво море, – започна важно Калоян, – знам, че е разположено в най-ниската точка на Земята. То е мъртво, защото в него не може да вирее нито една риба. Името се свързва с високото съдържание на сол във вода – 34%, което е около десет пъти повече, отколкото в обикновената океанска вода. Освен това водата е богата на различни минерали и затова се използва за промишлени цели.

И Калоян млъкна.

– А другите две? – подразни го Делян.

– Не съм ги виждал на картата, – призна си Калоян.

– Те са известни места, как да не ги знаеш? – тържествуваше Делян.

– Сигурен съм, че няма такива морета, – заключи Калоян.

– Грешиш! – извика Делян. – Галилейското езеро е наречено по името на района, в който се намира – Галилея. Но това известно сладководно езеро на иврит се нарича по съвсем различен начин – Ям Кинерет (יָם רֶת), т.е. „Лирово море“. Овалната форма на морето е напомняла на древните евреи на арфа. А освежаващите бриз, които духал над водите, им напомнял за очарователното свирене на Давид.

– Не знам иврит, – каза със съжаление Калоян, – за това не знам, че евреите така са го наричали.

– А за „Буреносното море“ какво ще кажеш?

Калоян безпомощно вдигна рамене.

– В своята най-южна точка Червеното море свързва израелското пристанище Ейлат с Африка, – изпъчи се Делян, сякаш искаше да каже: „Виж колко много знам. А това ти не го знаеш“. – На иврит това море се нарича Ям Суф (יַם סוּף), т.е. „Буреносно море“. Името е свързано с жестоките бури, характерни за това място.

Калоян само се усмихна. Какво можеше да каже на приятеля си. Този път той го бе победил в надпреварата им – „Кой знае повече?“

– Само, когато започнеш да разбираш иврит, – вирна глава Делян, – ти можеш истински да оцениш дълбокия смисъл на пейзажа в Израел.

За разположената на многобройните острови Венеция, мостовете са важни като въздух. Не е случайно, че тук има повече от четиристотин такива, всеки от които е уникален по свой собствен начин.

Най-известните са тези, които са прехвърлени през двата главни канала на града – Дворцовия и Канал Гранде.

На Rio di Palacio, така на италиански език звучи името на Дворцовия канал, имащ само два моста.

Независимо от парадното си име, Дворцовият канал е доста мрачно място, тъй като първоначално е свързвал двореца на Дожите със сградата  на Новите затвори.

Не по венециански е мрачна и безрадостна панорама, която се открива от така нареченият Сламен мост.

И това не е случайно, защото по този канал са прекарвали затворници и на тях съвсем не им е било  до това, да се любуват на красотата на града.

Своето странно за белокамено съоръжение име, мостът е получил благодарение на разполагащото се пристанище наблизо, където акостирали кораби, които превозвали слама за затворниците. Мостът е издигнат в средата на XIV век и е служил почти 500 години.

От реставрация съоръжението се е нуждаело чак през  ХIХ век. Тогава то не само бил ремонтирано, но и разширено.

Второто пресичане над Дворцовия канал е много популярния сред туристите, малък и много висок мост с арка, имащ красивото име Мостът на въздишките.

Легендата разказва, че влюбените, които се целуват на него по време на залез, ще останат завинаги верни един към друг.

Предназначението на моста не е толкова романтично. В продължение на няколко века свързва Palazzo Ducale, където обикновено се провеждат съдебните заседания, с градски затвор, разположен от другата страна на канала.

И въздишки тук са издавали не влюбени, а минаващи по моста арестантите. Много от тях са видели Венеция от Моста на въздишките за последен път в живота си.