Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.

Вървяха бавно към главната врата на Царевец. Бяха трима приятели, решили да разгледат стария град. Станислав много обичаше историята, често се ровеше в разни ръкописи, участваше в разкопки. Сам бе открил старинни статуетки и стара гръцка ваза. Мечтаеше да стане археолог. Приятелите му имаха по-скромни знания за историята на града, но им беше интересно да разгледат руините останали от него.

– Кой е основал Търново? – попита Васил.

– Свръх човеци, които са довършвали Божието дело, – усмихна се Станислав.

– Казват, че първите заселили се тук били великани, – обади се Станимир. – Те били защитавани от някакви досадни дребосъци, които нападали нощем селищата. С един скок великаните прескочили Янтра. Дълго време им трябвало, за да направят хълмовете високи.

– Една сутрин на върха, ей там горе, – посочи с ръка Станислав, – се появили конници. На дългите им копия, вместо знаме, се развявали конски опашки. Те огледали баирите и великаните. После дошли още конници. Начело бил огромен войн с ризница, шлем и щит.

– И какво да не са преговаряли с великаните? – засмя се Васил.

– Да преговаряли са, – подчерта Станислав, – но не стигнали до споразумение.

– Интересно, как са разговаряли? – попита Васил. – Навярно са имали, как им казваха, ….. тълмачи.

– А, не. Ръкомахали са само с ръце, тъй като не знаели езиците си, – обясни Станислав.

– И навярно са се били тогава? – полюбопитствува Васил.

– Конницата се устремила напред, – продължи разказа си Станислав. – И въпреки че великаните мятали скали от укрепленията си, все пак били победени.

– И как се е казвал предводителят на тези коница? – попита Станимир.

– Хан Крум, – с гордост каза Станислав,- един от великите ханове на българите.

– А тези дворци отсреща? – попита Васил.

– Там са живеели болярите, – каза Станислав. – На Трапезица са се намирали и повечето от църквите, пълни със светите мощи на чудотворни мъченици.

Станимир си представи как по зъберите стоят леко разкрачени, замръзнали на мястото си войни, с копия и големи мечове на пояса си. Щитовете им лъщят на слънцето

„Това е била доста добре защитена стена , – помисли си Станимир. – Много войни са си блъскали главите в тази крепост и тя е устояла. Но уви, предател е отворил вратите на Търново и градът е паднал“.

Сякаш отгатнал мислите му, Станислав каза:

– Той е бил защитен от Бога, докато човеците не са се покварили от жажда за власт. Именно разцеплението е довело до падането на България и то не веднъж в историята ни.

Вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Зоя присви очи и разпозна Светослав.

– А, Зоя! – обади се той. – Търсех те. Искам да ти покажа нещо.

Светослав я изведе от залата и двамата тръгнаха към една заобиколена от цветя беседка. Двамата се настаниха удобно в нея.

– Знаеш ли какво открих? – Светослав извади от чантата си един разръфан, пожълтял ръкопис. – Това е препис на „За медицината“ от Целз. Той е бил не толкова лекар, колкото наблюдател на човешките същества,  съвременник на Плутарх. В труда му има едно чудесно приложение, в което се описва смъртта на Александър Македонски във Вавилон.

– И какво толкова е интересното? – попита Зоя.

– Александър умира в разгара на лятото. Между военачалниците му избухват борби кой да го наследи. Трупът на Александър е оставен, поне седмица, преди вавилонски и египетски балсаматори да се заемат с него. И тогава го намират чудотворно запазен.

Зоя изтръпна.

– Същите тези източници, – продължи Светослав, – говорят за божествеността на Александър. В тях се сочи, че въпреки силната горещина трупът узобщо не е започнал да се разлага. Александър е умрял по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Тук се изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. – Светослав потупа ръкописа. – Целз смята, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, а там има една отрова, наречена арсен. В малки дози тя може да се използва за лекуване на стомаха. Това ме заинтересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментари по въпроса. Арсенът е много силна отрова, която съществува под много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда златиста. Тя изпуска прах, приличащ на златисто покритие. Мисля, … – той замълча за малко, – че запазеният труп, който намериха, има общо със смъртта на Александър Велики. Сега разбираш ли?

– Тя не е светица, както предполагат всички? – ококори изумено очи Зоя.

– Мисля, че е така. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и … веднага започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, този запазен труп е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината, от където го изкопаха.

– Какво искаш да кажеш?

Светослав се изправи:

– Няма значение, Зоя. Най-добре е да оставим на Бога въпроса за светостта. Не се тревожи, никой няма да научи за това. Ще се погрижа за трупа.

Харвардски университет е един от най-пристижните университети в света. Той е лидер по броя на милиардерите, които са го завършили. Неговата библиотека, е най-голямата академична библиотека в САЩ и трета по-големина в света.
Именно някои от книгите, които се съхраняват в нея са и донесли нова и ужастна слава. Работата се състои в това, че в хранилището ѝ са намерени ръкописи с обложки направени от човешка кожа.
При поредното описване на книгите, които били на разположение в Харвардския университет, библиотекарите обърнали особено внимание на три книги, в които имало нещо нередно.
При детайлен преглед специалистите заявили, че обложката на тези книги е перфектно изгладена човешка кожа. Тези резултати били потвърдени от текста в книгите.
Предполага се, че използваната кожа е съдрана от жив човек, което още повече подсилва ужаса от намерените находки.
Съдържанието на трите книги е: сборник от римска поезия, труд по френска философия и средновековен трактат по испанско законодателство.

През 1912 г., когато Теодор Рузвелт се кандидатирал за президент, по време на една от срещите си с избирателите бил прострелян. Куршумът пробил калъфа за очилата и дебелия ръкопис на речта му.

Рузвелт не напуснал мястото, а привличайки вниманието на публиката с това, че току що по него са стреляли, говорил половин час.

Ловният му опит подсказал, че щом не кашля кръв, куршумът не е пробил белите дробове и раната не е смъртоносна.

По-късно се установило, че снарядът е влязъл в гърдите на 76 мм, но да се извади било много рисковано. За това Рузвелт го носил цял живот.