Веднъж равинът Зуся взел да изучава един от трактатите на Талмуда.

На следващия ден неговите ученици забелязали, че равинът още е на първа страница. Те си помислили, че той се е сблъскал с някаква трудност и се опитва да я разбере.

Но минали още няколко дена, а равина, както преди бил потопен в четене на първата страница.

Учениците много се изненадали, но не смеели да се намесят, за да разберат какво става.

Най-накрая един от тях набрал смелост и попитал учителя:

– Учителю, защо не преминете на втора страница?

– Тук ми е толкова добре, – казал равинът, – защо трябва да отида някъде другаде.

Това е портрет на известния италиански художник Леонардо да Винчи. Смята се, че част от картината е изгубена.

Каква особеност на платното е накарало специалистите да направят подобно предположение?

Тук навярно ще се затрудните, особено ако не познавате живота на художника и как е обучавал учениците си. Можете да се разровите в Интернет и да прочетете малко повече за това.

Много добре знам, че не сте експерти, особено що се отнася до картините на Леонардо да Винчи и аз не съм.

За да стане човек такъв, трябва да научи всичко, което такива хора са открили или постигнали в тази насока, а след това внимателно да наблюдава и да сравнява.

Няма да ви измъчвам повече, ето го и отговорът на загадката.

Отговор:

Леонардо да Винчи не само е рисувал прекрасни картини, но е оставил и инструкции към учениците си.

В своя „Трактат за живописта“, той е отбелязал: „На портретите по-добре е да се рисуват и ръцете, защото те са много по-красноречиво свидетелство за характера на човек, отколкото лицето му“.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Това е много древна китайска традиция. Тя е цяла философия. По този въпрос няма малки неща, тук всичко е важно – от характера на огъня до водата и съда. Даже мислите и разговорите по време на чайната церемония имат значение. Тази традиция се е развивала през вековете.
Първото споменаване за тази вълшебна напитка е още от преди 5000 години. В повечето случаи това са легенди. Сега е трудно да се каже кое е измислено и кое е исторически факт. Но и до днес те се  предават от поколениия на поколения.
Една от легендите гласи, че древнокитайският земеделец Шен Нун изучавал тревите и изследвал въздействието им върху себе си.Веднъж опитал непозната трева, отровил се и паднал на земата под друг неизвестен храст за него. Затваряйки очи, той усетил как капка роса се допряла до устните му, тя се била плъзнала от листата на храста над него. Почувствал облекчение и разбрал , че растението е полезно.
Така китайците започнали да събират чудодейните листа, варили чай от него и го използвали за лекарство.
Такова лекарство можели да използват само богатите. Едва  при династията на Ханг чаят станал най-распространената и достъпна напитка. От тогава започнали да се преработват и отглеждали чаени листа.
Освен това чаят засегнал и културата на нацията. На него посвещавали литературни произведения, писели му песни, изобразявали го в картините си.
Имено през този период се отнася първото пълно описание на чайната церемония и вързаната с нея традиции – „Ча цзин“ («Трактат за чая“) от известния поет през тази епоха Лу Юй.
Начинаещите, които изучават културата на чай, трябва да се запознаят с копие от трактата, защото в него са събирани и описани всички сортове чай и методи за подготовка му, чай културните традиции в различните провинции, разликата между вода от различните източници.
Лу Юй и до сега се почита в Китай като чайно божество. Статуетката му, изобразяваща го, с чаша чай в ръка стой на видно място в стаите, където се пие чай.

Харвардски университет е един от най-пристижните университети в света. Той е лидер по броя на милиардерите, които са го завършили. Неговата библиотека, е най-голямата академична библиотека в САЩ и трета по-големина в света.
Именно някои от книгите, които се съхраняват в нея са и донесли нова и ужастна слава. Работата се състои в това, че в хранилището ѝ са намерени ръкописи с обложки направени от човешка кожа.
При поредното описване на книгите, които били на разположение в Харвардския университет, библиотекарите обърнали особено внимание на три книги, в които имало нещо нередно.
При детайлен преглед специалистите заявили, че обложката на тези книги е перфектно изгладена човешка кожа. Тези резултати били потвърдени от текста в книгите.
Предполага се, че използваната кожа е съдрана от жив човек, което още повече подсилва ужаса от намерените находки.
Съдържанието на трите книги е: сборник от римска поезия, труд по френска философия и средновековен трактат по испанско законодателство.