Както е известно, Картаген е град, на брега на Северна Африка, които упорито и успешно се е опитвал да унищожи римляните. С това селище е свързана интересна легенда.

Дидона, дъщерята на цар Тир, след трагичната смърт на мъжа си, избягала с привържениците си в Африка. Там тя направила необичайна сделка.

Жената придобила от нумидийския цар участък от земя. Според договора площта на участъка трябвало да бъде „колкото може да обхване една волска кожа“.

След подписване на законопроектът по продажбата, Дидона нарязала кожата на тънки ленти и ги наложила на земята една след друга.

Благодарение на тази уловка, царицата успяла да вземе земя, която ѝ е била напълно достатъчна, за да построи крепост. По-късно около крепостта възникнал град, който станал столица, на силна държава.

А ето и задачата:

Представете си, че кожата е имала размер около 4 кв.метра. Дидона я е нарязала на ивици с дебелина 1 милиметър. Каква площ е заемала крепостта.

Сега е ваш ред. Хващайте се химикала и изчислете, колко земя е придобила Дидона. Внимавайте в сметките, знае се, че земята е била достатъчна за построяването на една крепост.

Какво, не обичате да смятате? Омръзнало ви е, да ви карат в училище да решавате задачи?
Е, тогава прочетете …..

Отговор: 4 кв. м. = 4 милиона кв. мм. Общата дължина на лентата ще бъде 4 милиона милиметра или 4 километра. Тази достатъчно дълга лента може да огради квадратен участък с дължина на страната 1 кв. километър или кръг ограждащ приблизително 1,3 кв.километра.

Валеше, но когато дъждът спря, ударите на стенобойната машина не преставаха. Хората в града мислеха, че Бог ги е изоставил.

Всички се втурнаха да строят стената. Дори Якоб, който беше от есеите и  Лаван, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Стрелите на легионерите подпалваха покривите и предизвикваха пожари. Дете, обхванато от пламъците, умираше в ръцете на майка си.

Стената от кал се тресеше, но все още не падаше, защото бе по-здрава от тази построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца.

През цялата нощ хората възстановяваха втората стена, единствената им защита. Връзваха заедно стволовете на бадемовите дървета и запълваха процепите между тях с кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина.

Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет, но сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които пееха в движение.

Римляните подпалиха стената и около хората се оформи огнен пръстен. След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше като змия, която се кани да погълне всичко.

Хората вярваха, че краят им е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но спасението бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега дойде от юг и бе техен враг. Хората  се поливаха с малкото останала вода, опитвайки се да се защитят от изгарящата жега.  Римляните победоносните крещяха в стана си, те бяха жадни за кръв.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, се разцепи под ударите на тараните. Хората бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, но не успяха.

Елеазар застана на площада и каза:

– Няма да следваме римляните, а единствено Бога. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на Цион. Сега е наш ред да покажем на Бог, че сме заслужили милостта му и ще умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват от думите на Елеазар. Някои искаха да избягат. Но верните воини не обърнаха гръб на своя водач.

– Когато утрото настъпи, врагът ще дойде и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор. Да умрем с чест. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените се разплакаха. Елеазар продължи смело:

– Направихме всичко, за да спечелим свободата си. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен и защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и тяхната победа ще бъде горчива.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около тях бяха като благословение, защото те заглушаваха звуците на агонията и скръбта.

– Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство, – продължи въодушевено Елеазар.- Искате ли да бъдете изтезавани с огън, бичувани и поробени? Нека да избегнем злодеянията, на които са способни тези хората. Да предпочетем смъртта пред тези страдания. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, стана истински ад. Народът скърбеше. Бог бе поставил вярата, честта и убежденията им на изпитание.

Хората тичаха към домовете си, събираха по-ценните си вещи и ги унищожаваха, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха на нея всичко, което имаха.

Прерязаха гърлата на останалите кози и овце, а телата им поставиха на кладата, като жертвен дар за Бог. Те нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Нямаха вече Храм и това щеше да бъде последното им жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, го бяха наобиколили. Повечето от тях се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Написаха имената или инициалите си върху парчета от изпочупени делви.

Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред назад, потънали в своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от войните, които да отнемат живота на всички останали. Те щяха да понесат бремето на убийците, така че хората да не съгрешават като посегнат на живота си, защото техните законите го забраняваха.

Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички грехове.

– Не трябва да се боим от смъртта, – извика Елеазар като обезумял. – Щеше да бъде по-добре да умрем, преди да видим Йерусалим в руини. Сега можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, като не позволим да ги отведат в окови.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Това бе нощта преди бягството на предците им от Египет, но за тях тя започна със смъртта им.

Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв улици, посрещайки смъртта заедно. Децата стояха в редица, хлипайки.

Десетимата екзекутори вършеха дело си. Обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.

Според една християнска легенда момината сълза се е появила, когато Дева Мария се разплакала след разпъването на Исус.

В Англия легендата гласи, че момината сълза расте в гората, на мястото, където приказният герой Леонард е победил дракона. Там, където на земята паднали капки от кръвта на героя, израсли момини сълзи, чиито камбанки разнасят победен химн.

От 17 век французите отбелязват празник на момината сълза. Всяка година през първата седмица на месец май младите отивали в гората за момини сълзи, а после с тях украсявали стаите и дрехите си, след което започвали пиршества и танци. Юношите подарявали букет с момини сълзи на девойките и ги канели на танц. Ако девойката приемела поканата, тя подарявала и своето букетче на младежа. В някои случаи този дребен жест събирал двойките за цял живот.

Според вярванията на древните римляни, момините сълзи са малки капчици ароматна пот от богинята на лова Диана, паднали в тревата докато тя бягала от лудо влюбения в нея Фавън.

Листата и цветовете на момина сълза съдържат етерично масло, сапонини, смоли, органични киселини и захари, които извлечени и обработени по правилен начин имат полезни свойства, но наред с това съдържа отровни гликозиди, които могат да бъдат опасни за здравето.

Момината сълза усилва сърдечните съкращения и забавя сърдечната дейност. Има благоприятно действие върху артериите. Действието на момината сълза се изразява в често уриниране, особено при хора с неврози и сърдечно-съдови заболявания. Водата от момината сълза се нарича „Златна вода“. Тя се прилага за лечение на главоболие, нерви, но и като профилактично средство при епидемии и заразни болести.

Цветовете се прилагат за лечение на епилепсия. В народната медицина цветът се използва като тинктура във водка или алкохолен разтвор, като добро успокоително средство, както и за намаляване на степента на болки при възпалителни процеси.

Колкото красива, толкова и опасна е момината сълза. Тя съдържа отровния алкалоид конваламарин. Всички части на момината сълза, включително и плодовете са силно отровни и поради тази причина не се препоръчва домашно лечение с нея.

Признаците за отравяне с момина сълза са повръщане, отпадналост и силно разстройство. При появата на тези симптоми веднага потърсете лекарска помощ.

Канарските острови е архипелаг в близост до северозападния бряг на Африка, който е известен със своите топли, златни плажове и голямо разнообразие от диви животни.
Един от обитателите по тези места са жълтозелени птици – канарчета.

На този архипелаг има толкова много, че се е създало впечатление, че в тяхна чест са нарекли архипелага така. Но това не е така.

Когато римляните за първи път посетили този район, те забелязали, че архипелагът  е обитаван от множество диви кучета.

Те им направили такова голямо впечатление, че нарекли мястото Canaria insula или „остров на дивите кучета“.

Древните гърци вярвали, че боговете са безсмъртни, заради амброзия, която се състояла от мед, мляко и нектар.
Пчеларството е възникнало от „северните “ пчели. За да оцелеят в студа, те е трябвало да се запасят с храна. За това пък африканските медоносни пчели, не отделят мед в запас, защото там няма зима и такива не са им нужни.
Днес лидер за доставка на мед е Китай, който е известен с мед от елда.
В Древен Египед меда заменял парите, римляните също обменяли товар срещу мед. По стари записки славяните, освен животни и пари, се разплащали с мед.
Медът рядко е алерген, но може да бъде и токсичен, ако пчелите събират нектар от отровни растения.