В края на тунела се появи светлина и … той разбра.

Погледите на лекарите в операционната зала, говореха красноречиво, бе обречен на смърт, положението бе безизходно, нямаше никаква надежда.

На Стоян му се искаше да изкрещи: „Аз още съм жив! Защо ме отписвате толкова рано?“

Опитаха отчаяно с ток върху гърдите му, да предизвикат сърдечен импулс….

В главата на Стоян се заредиха картини като калейдоскоп.

Той видя раждането си, майка си, детската градина, училището, института, работата си, сватбата, децата, ….

Сърцето удари веднъж … Опа. …… Внезапно всичко изчезна, лекарите също…. Нещо го потегли в тунела.

Стоян започна бързо да обмисля нещата:

„На къде тръгнах? Та аз още не съм успял … Майка си отдавна не съм прегръщал….. Не съумях да обясня на сина си, че доброто сърце е по-важно от лаптопа“.

Дълбока въздишка се изтръгна от Стоян.

– Не мога просто да си тръгна така ….. Не ми харесва….. толкова недоизказани неща имам…..

Нещо в него силно се разбунтува:

– Трябва да направя нещо. Да напиша писмо, да отправя молба към някого….

И мислите му го отведоха към Господа:

„Господи, прости ми …. Разбрах, че до сега не съм ценил нищо. За мен нямаше нищо друго важно освен любовта, но не умеех да я отдавам на другите…. Душата ми сега напразно вика. Към каквото съм се стремял, е било второстепенно. Жалко е, че основното оставях за по-нататък. …. Но живота ми свърши за миг… Колко струва всичко запечатано в паметта ми?“

Звучеше отчаяно, но не се отказа и продължи:

„Разбрах, колко е важно, да ставам рано сутрин и да Ти благодаря за всичко. Да вярвам на близките си и нито за миг да не се съмнявам в тях …. Просто трябваше да ги обичам….. А така се случи, че … Прости ми, Господи, че не можах да оценя стойностното …“

Изведнъж отговорът дойде:

– Ти искрено се помоли ….

Един от лекарите извика:

– Не вярвам на очите си … Той ще живее!

Някой смятат, че работата в офис е много лека и интересна. Но така ли е наистина?

Сашка завърши икономическия институт в столицата и скоро постъпи на работа като счетоводител в една кантора.

Работата ѝ се състоеше в изпращане на документи, фактури и други чрез небезизвестната 1С – програма за автоматизация на счетоводството.

Скучна работа, с която човек трудно свиква. Седиш пред екрана на монитора и гледаш как процесите се влачат.

Вчера Сашка сподели проблемите си с Наско и в крайна сметка заключи:

– Какво друго можеш да очакваш? Офисът е малък, бюджетът не стига, а компютрите са стари.

– Има изход от твоето положение, – каза Наско. Ще ти покажа новата система „tupit“, която се сваля за няколко минути. И няма толкова да се измъчваш от монотонността на работата си.

Сашка го послуша и замени 1C-ka система с „tupit“.

– Невероятно, – каза си Сашка, след като проследи работата на новата система, – въпреки, че „картинката“ виси, самата форма работи нормално и данните се „изковават“.

А системата използвайки Tab и Enter, се изпълняваше.

С течение на времето Сашка придоби по-голям опит.
А когато програмата оживя ….

Това заслужава не само да се разкаже, но и да се види.

В един прекрасен ден в счетоводната кантора дойте директорът. Той остана като зашеметен от това, което видя там.

Младата счетоводителка пие кафе, облегната на стола си, а формата на компютъра сама се запълва, превежда и изпраща там, където е необходимо.

– До сега не съм плащал заплата на някой, който само си седи и си пие кафето, – каза директорът след като излезе от шока, – но това, което сте направили с компютъра е невероятно. Парите, които съм ви плащал до сега си заслужават тази „хитринка“, която сте въвели.

Сашка го погледна, и си помисли ужасена: „Сега ще ме уволни“.

Но директорът се усмихваше и съвсем нямаше такова намерение. Смигна ѝ и насърчаващо, допълни:

– Ще ви повиша заплатата….

Майката на едно малко момче била много разтревожена, че детето ѝ гледа филми, които не съответстват на неговата възраст и решила да поправи положението.

Малкото момче вече било гледало филма „Могъщите рейнджари“ и искало пак да го гледа, но майка му забранила, като му обяснила, че в него се употребяват някой „лоши думи“.

Въпреки всичко момчето не искало да се предаде лесно и започнало да спори с майка си.

Като последен аргумент детето използвало една от онези думи, които не е било желателно да повтаря.

Франк Морис, Кларънс и Джон Енглин са единствените затворници, които са успели да избягат от Алкатраз.

На 11 юни 1962 г., Франк Морис и братята Джон и Кларънс Енглин успешно провели един от най-сложните планове за бягство, който някога е бил разработван.

Тези мъже изкачили вентилационната шахта и през един от комините се изкачили на покрива. Тогава триото се спуснало по покрива и отплувало от острова на гумени салове.

На другата сутрин полицаите търсели бегълците в Алкатраз, но без успех.

Директорът на затвора обяснил, че затворниците са били изпуснати поради факта, че са поставили фалшиви глави, направени от смес,  съдържаща сапун, тоалетна хартия и истинска коса, на леглата си.

С това избягалите поставили пазачите си в глупаво положение.

Венета и Мирон бяха много щастливо семейство единственото, което нямаха и силно желаеха бяха децата. Какво ли не направиха, изпълняваха различни рецепти и съвети, но резултата бе нулев.

Но веднъж, всичко дойде съвсем неочаквано. Двамата разбраха, че Венета е бременна. Радостта им бе голяма и двамата започнаха да приготвят всичко за идване на малкото.

– Нужни са ни нови мебели, – каза Венета.

– Детето ни трябва да израсне в прекрасен дом, – каза Мирон. – Хайде да си купим такъв.

Въодушевени, те изтеглиха заем. Купиха дом, мебели и всичко необходимо за очаквания наследник.

Но един ден Венета завари на масата бележка: „Прости ми, Венета, но аз обичан друга. Сбогом. Мирон“.

Венета бе отчаяна. Тяхното дете щеше да се роди само след един месец.

– Нали искахме това дете? – плачеше бъдещата майка. – Защо ме оставяш сама точно сега? Как детето ни ще расте без баща? А дълговете?

Венета нямаше представа как щеше да живее по-нататък.

Весела я срещна в магазина и забеляза, тъмни кръгове под очите ѝ. Бяха приятелки преди, но след като и двете се ожениха, спряха да се виждат.

– Венета, какво е станало с теб? – попита Весела.

– Моят ме заряза….. чакам дете, което бе голямата ни мечта, а сега … Освен това теглихме заеми, за да приготвим приятна обстановка, за бебето, но …

– Успокой се, за всяка ситуация има изход, само не се отчайвай, – опита се да я насърчи приятелката ѝ.

Весела веднага се сети за социалния проект, за когото бе чула по радиото. Чрез него оказваха помощ на хора, които са попаднали в трудна ситуация.

След като придружи приятелката си до дома ѝ и я насърчи, Весела веднага се обади по телефона и разказа за положението на Венета.

Един ден бъдещата майка излезе на чист въздух в близкия парк. Тя все още не знаеше какво ще стане с нея в бъдеще, но в нея се таеше слаба надежда, че заради детето, би трябвало нещо да се случи.

Слънцето грееше приятно, но това не предизвика радост в сърцето на Венета. Угрижена и натоварена с проблемите си, тя не забелязваше зеленината наоколо, беше останала глуха за песните на птиците, дори не забелязваше хората, които минаваха или бяха край нея.

Поседя на пейката. Погледа децата, които весело играеха на детската площадка под опеката на майките, бащите или бабите си, но това я наведе на още по тъжни мисли.

Накрая обезкуражена тръгна към дома си.

Когато прекрачи прага усети, че нещо е станало.

Огледа се внимателно. Бяха поставени цветя и много вещи необходими, както за нея, така и за толкова дълго очакваното дете. Но това не бе всичко.

Когато Венета отвори фурната, там се оказаха пари, които бяха достатъчни за погасяване на дълговете ѝ и достатъчна сума за разходите след раждането на детето.

Венета се разплака, но тези сълзи бяха от радост. Някой се бе погрижил за нея и детето ѝ …