Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

Едно известно модно списание провело проучване между мъжете, като им задало следния въпрос: „Как една жена трябва да се облича за официалния прием“?

Били им предложени да избират разнообразни варианти от класически вечерни рокли до делови костюми. Но всеки от мъжете можел да избере и свой вариант.

Странно, но болшинството от представителите на силния пол имали едно и също мнение по въпроса.

Какво според вас са отговорили болшинството от мъжете?

Върху тази загадка могат да помислят и жени, нищо, че въпроса лично ги засяга.

Не съм мъж и трудно бих се поставила на тяхно място, но като знам колко са нетърпеливи ….

Мисля, че достатъчно ви подсказах, сега е ваш ред. Имайте предвид, че отговорът е бил много лаконичен.

Отговор: озръб.

Миро стоеше пред групата и внимателно ги наблюдаваше. След това прикова очите им към себе си, като махна с ръка и каза:

– Повечето възрастни хора посвещават по-голяма част от времето си на работата си, а това дава отражение във всичките аспекти на живота им. Няма значение дали човек работи в офис, притежава магазин или малък цех, или  управлява нечия фирма, всичко това е работа.

Хората от групата слушаха внимателно и се опитваха да отсеят нужното от чутото.

– Решенията, които вземаме ежедневно, имат голямо отражение върху работата ни, – продължи Миро. – Какво следва от това?

– Дългосрочните успехи и провали на работника, мениджъра или собственика се определят от качеството и точността на взетите решения, – обади се един слаб и дългокос младеж.

Миро остана доволен от отговора и продължи:

– Всяко решение, което сте вземали през живота си е продукт на вашето мислене в този момент. Решенията се превръщат в действия, а те пък от своя страна водят до някакъв видим резултат. Комбинацията от действията и резултатите създават репутацията на човека. Но къде е коренът на репутацията, нейното истинско начало?

– Мисленето, – отговориха в един глас няколко души.

– Мисловният процес прилича на семенце, – Миро започна да илюстрира с пример това, което искаше да им каже. – То покълва и расте години наред и когато му дойде времето дава плод. Качеството на плода е предопределен отдавна още от времето, когато се е развивало растението и за него са се полагали грижи. За това детството е важен етап, в който се формира мисленето на бъдещия индивид.

– Много училища днес учат учениците си какво да мислят, – каза недоволно един русоляв младеж. – Според мен това е пример за лошо формиране на мислене.

– Не ви ли се струва, че ние като общество притежаваме забележителни способности? – поклати глава един побелял мъж. – Логиката на мисълта ни ни води до погрешни, а често и опасни заключения.

– Какво мисли един човек, се определя от това, как точно мисли, – заключи едно нежно създание в зелена рокля и особен блясък в очите.

– Това е вярно, – съгласи се дългокосия младеж. – Няма значение дали заключенията са точни, безопасни, полезни, глупави, зли или такива, които довеждат компанията до банкрут.

– За това е важно да се обучават хората още от малки как точно да мислят, – заключи Миро.

Всички бяха разбрали, че не какво, защо и къде е важно за мисленето, а как се мисли.

Днешната дискусия свърши по-рано от предвидения час, но присъстващите на срещата си тръгнаха удовлетворени.

Двама мъже приближаваха дома на Павел. В един от двата силуета той разпозна своя стар приятел Михаил. Нещо трепна в Павел и буйно заигра в сърцето му. Върнаха се стари спомени, преживени със стария му приятел.

Павел не доизчака да стигнат до портата му, а тръгна да ги посреща по пътя. Когато се срещнаха, Павел прегърна Михаил и извика:

– Къде изчезна? Знаеш ли от колко отдавна не съм те виждал?

– Ако не ме пуснеш от мечешката си прегръдка, ще ме смачкаш и това ще бъде последния път, когато си ме видял, –  пошегува се Михаил.

Павел се смути и махна с ръка към дома си:

– Заповядайте! Извинете, но дълго време не бях го виждал и ….. –  Павел се опита да се оправдае пред непознатия.

– Добре си поработил, – засмя се Михаил като огледа дома и градината на Павел, – гордея се със теб.

Павел се канеше да изкаже благодарността си към човека, който му бе помогнал, но Михаил го спря:

– Моите съвети, не биха могли да сътворят всичко това, ако ти не бе почнал да действаш. Преди всичките тези години ти премина през отчаянието, издигна се над изкушението и преодоля чуждите атаки. Трудеше се с песен в сърцето и усмивка на лицето, а тогава съвсем не ти беше до песни, нито до усмивки.

Михаил се обърна към младия мъж, който дойде с него:

– Павел познава несигурността и трудностите, през които ти сега преминаваш. Премина през огън и бури, но сега е съвсем друг. Днес с теб виждаме плодовете от справедливата му награда, които се дължат на неговата принципност и трудолюбие.

Михаил се загледа в единия край на двора.

– Виждаш ли онази девойка под дървото? – попита Михаил младежа до себе си. – Това е Мария. Тя се грижи за възрастни хора и болни деца. Мария не е единствената тук, която прави това. Много млади хора вдъхновени от Павел и съпругата му са последвали примера му. Сега те се грижат за стотина възрастни хора и още толкова деца в къщата, която Павел е построил специално за тях.

Младежът гледаше с отворени очи.

– Мъката и болката на другите е много по-голяма от нашите сътресения и незгоди в живота, – каза Михаил. – Ако човек помогне и подаде ръка на нуждаещите се, ще получи много повече, отколкото е очаквал – приятели, благодарност, много любов……

Михаил остави Павел да разкаже на младежа, през какво е преминал и как е стигнал до тук, а той се отправи към момичетата, които заедно с Мария побутваха няколко инвалидни колички.

Димитър и Вероника се разхождаха в парка. Срещна ги Георги и се присъедини към тях.

Изведнъж една жена изтича пред тях и ентусиазирано прегърна Вероника.

– Криси, – Възкликна Вероника, какво правиш насам?

След минута жените се разбъбриха помежду си. Георги и Димитър се почувстваха изолирани.

– Какво да ги правиш жени, – засмя се Димитър.

– А не ти ли се е искало понякога да бъдеш като тях, – подметна Георги, – открит, лъчезарен и готови за общуване.

– О, ако имах такива качества щях да стана президент на страната или поне най-богатия човек в областта..

Димитър реши да сподели извода, до който бе достигнал в дългогодишния си брак :

– Колкото и странно да ти звучи, но оценявам умението на жена си, да оценяват за миг човека, който стои срещу нея. И това не е човек, който отдавна познава или е чула за него, а  такъв, с който току що се е здрависала.

– Понякога им завиждам на жените, че са толкова проницателни, – засмя се Георги, – но често се обърквам от заключенията им. За несвикнали с това мъже, изслушването на женско мнение е доста влудяващо преживяване.

– Тия дни споделих с Даниела, че искам да поверим парите си на Проданов, – каза Димитър, – а тя ме изгледа строго и каза: „Да не е посмял, да припариш до парите ни“. Тя го бе видяла само за малко и бях много изненадан от преценката ѝ. Аз познавах човека от дълго време и имах добри впечатления от него.

– Навярно не си прибързал, – засмя се Георги, – като си отхвърлил констатацията ѝ?

– Най-напред се ядосах, – заяви Димитър, – смятах, че този път вече е прекалила с антипатиите си.

– Но тя не бе се излъгала нали? – полюбопитствува Димитър.

– Добре, че не се свързах с този човек. Той играеше двойна игра, която изобщо не можеш да прозреш, докато не те обере до шушка. Е, това разбрах по-късно от хора, които бяха пострадали от него. А какво щеше да стане ако бях влязъл в капана му.

Двамата мъже се засмяха. Жените бяха приключили обсъжданията си и вече се насочваха към тях…..