Миро поклати глава и скръсти ръце пред гърдите си. Сара направи същото. През цялото време здравият разум ѝ нашепваше да се качи в колата си и да се махне.

– Какъв е бракът ти?

– Не ме питай — прошепна Сара.

– Ако е добър, ще се отдръпна, – обеща сдържано Миро.

Сара замълча и наведе глава.

– Зле ли се чувстваш?

Сара отпусна ръце и сведе главата си още по-ниско. В следващия миг обаче тя се обърна към него. Ръцете му я обгърнаха, притисна я близо до тялото си. Опряла буза до гърдите му, тя затвори очи. Сърцето му биеше силно, ръцете му леко трепереха. Ако копнееше да бъде желана, доказателството бе налице. Той не направи опит да го скрие.

Сара въздъхна. Миро се засмя. Топлият му дъх галеше ухото ѝ.

– Мога ли да те целуна?

Тя поклати глава. Очите му бяха сериозни.

– Провалих брака си, – каза Миро, – защото приоритетите ми бяха неправилни и вероятно е било така през всичките години. Единственото, което имаше значение за мен, беше работата. Ставах сутрин, работех по цял ден, прибирах се изтощен и си лягах. Сега  непрекъснато си мисля за пропуснатите възможности. Провалих се в отношенията си с родителите си, а сега вече ги няма. Но синът ми е тук. Затова работя по въпроса. А сега става дума и за теб. Кажи ми какво искаш, Сара.

Тя имаше още нерешени въпроси в живота си. Сара се отдръпна от него. Измъкна се изпод тялото му, заобиколи колата и седна зад волана. Замалко да затръшне вратата. После внимателно запали мотора.

Миро стоеше няколко крачки встрани. Сара заобиколи и потегли, като гледаше ту пътя пред себе си, ту в огледалото за обратно виждане. Много бързо се стъмни, но образът му остана в съзнанието ѝ като лъч светлина.

След дългата вечер, изпълнена с емоции, с несигурност и болка, тя се почувства ободрена. Дори и само заради това би могла да го обикне.

Водена от смесица на сила и чувство за вина, тя влезе в къщата на хълма. Не се разбираха с Румен, а и той ѝ изневеряваше. Тя дълго бе търпяла, като се надяваше, че нещата ще се оправят, но независимо от усилията ѝ, резултат нямаше.

„Какъв е бракът ти?“ , – беше я попитал Миро.

„Пълен с тъга – помисли си тя. –  Много тъга“.

Село Huangluo според китайските мерки не е много голямо, то има само 82 къщи, но е доста познато в света. Работата е там, че жените в това село имат много дълги коси. Средната дължина на косите на жените в това населено място е 170 сантиметра, а най-дългата коса достига дължина 210 сантиметра.
Село Huangluo е записано в Книгата на рекордите на Гинес като селище, където се срещат най-дългите коси.
При жените много отдавна се е създала традиция да запазват косите си дълги. Те вярват, че дългата коса носи късмет и щастие. Е, дългите коси на местните жени привличат много туристи, които отиват специално в това село за да видят дългите кичури на местните красавици.
По-рано пуснатите коси на жена от Huangluo можели да видят само децата и съпругът ѝ. Но тази сурова традиция била премахната през 80-те години на миналия век. Сега жителките на Huangluo радостно показват своите разкошни дълги коси на всички дошли, без да се страхуват от порицание.
В Huangluo всички жени са дългокоси, но формата на прическата служи като символ. Например, ако косите са увити свободно в кръг, тяхната собственичка е омъжена, но без деца. Ако има отпред лъч, тя е омъжена, но с деца.
Да се грижиш за такива дълги коси съвсем не е лесно. Жените изразходват много време за сресването им. Косите си мият със специален местен „шампоан“ – вода останала след измиването на ориза.

Мишката създава лазерна проекция, благодарение на която на маса или равна повърхност се появява работна площ, която се използва за управление на курсора като мишка или тъчпад.
Преимуществото на тази технология пред обикновените манипулатори се заключава в това, че тя премахва натоварването на китката.
Вече можем да кажем сбогом на синдрома на карпалния тунел, неврологично заболяване с продължителна болка и изтръване на пръстите на ръцете.
Вдъхновение за създаване на манипулатора е почерпено от скандинавската митология. Лазерните лъчи, според създателите, се проектират, като светкавици на Один, върховен бог в германо скандинавската митология, когато хвърля копието си.
Иновационната мишка има уникален дизайн, а работната площ представлява квадрат 8х8 см.
Устройството е портативно и тежи само 40 грама. Има размери 4х5 сантиметра. Съвместимо е с Windows XP и следващите поколения, както и с различни версии на Mac OS.
Устройството е представено в три цвята: металическо зелено, светло сребрист и въглищно черен.
Продажбата му е предвидена от юни 2015 г., ако се съберат 50 хиляди долара, вече са събрани повече от 30 хиляди долара.
Цената на устройството ще бъде 49 долара.

Парче необработена стомана можеш да си купиш за няколко долара. Но ако то се нажежи до червено в пещ, подложи се на обработка, закаляване и огъване, се превръща в най-тънките пружинкии за скъпи часовници. И тогава това парче стомана ще струва хиляди долари.
Огънят и умелите ръце на работниците променят парчето стомана до неузнаваемост и многократно увеличават неговата цена.
Когато слънцето с топлите си и ярки лъчи прави хиляди ежедневни чудеса в света на растенията, така и Бог с пречистващия огън на Неговия Дух прави хиляди ежедневни чудеса в духовния свят.
Неговата обновяваща сила може да преобрази най-скучните и обикновени събития от живота ни, дори и пепелта на нашето минало, и да изгради от тях нещо красиво и полезно в Неговия план.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.