Ако обичате да наблюдавате как буболечките пълзят по цветята, огъва тънките заострени листа на тревата, ако ви вълнува веселия танц на пеперудите, ако обичате около вас да се разнася аромат на билки и горски плодове, не оставяте равнодушен пред преливащите се наоколо цветове, потъвайки изцяло в тяхното разнообразие, от вас се излъчва радост, а сърцето ви трепти от  щастие.

Вижте колко трогателен е залеза! Насладете се на буйната игра на вятъра, който гони облаците и ги превръща в чудновати фигури. Или по-добре си поговорете с прибоя, настъпващ, шумен,….. изведнъж притихващ и смълчаващ се. Вслушайте се в шумоленето на листата, те разказват поредната си приказка, която вятърът им е донесъл от далечни краища.

Ако се наслаждавате на природата, в нейните звуци и багри никога няма да останете сам.

Защото всички те дърветата, извисили корони към небето, цветята и пеперудите, които взаимно преливат багрите си едни в други, пчелите и мравките, които неуморно се трудят, изгревите и залезите следващи един след друг, симфонията от трели  и възхитителни аромати ви съпътстват навсякъде в трудното ви ежедневие,  в живота изпълнен с проблеми и предизвикателства.

И въпреки всичко вие ще бъдете щастлив, защото умеете да наблюдавате и да се потапяте в хармоничната красота и нестихваща музика около вас.

Валери имаше малко красиво канарче. Всеки ден се грижеше за него и слушаше веселата му песен. Слагаше му в хранилката канарено семе, рапица, нигер, просо, коноп. Понякога разнообразяваше храната му с листа от глухарчета, сварено яйце, покълнали семена, настърган морков, грозде.

Когато се чудеха с баща си къде да поставят клетката на канарчето, дядо Васил ги посъветва:

– Не трябва да е на пряка слънчева светлина, да се избягва и място, където е течение. Внимавайте да не се слага там, където минават много хора и биха могли да стреснат птицата.

Чичо Марин добави:
– Най-добре е клетката да се постави на нивото на погледа, но не по-ниско, защото птицата се плаши.

– Забравете кръглата клетка, – развика се Добромир, – те са най-лошия избор за вашия любимец.

– Хубаво е дъното на клетката да се покрие с пясък, – каза дядо Васил, – добре е за храносмилането на птицата.

– Дядо, да знаеш как хубаво пее само, – каза въодушевен Валери.

– Явно канарчето е мъжко, – засмя се дядо Васил. – Женските издават само един монотонен звук.

Веднъж канарчето замлъкна, поомърлуши се и въпреки всички грижи на Валери, то умря.

Момчето дълго държа изстиналата малка перушинена топка и плака.

Отиде при дядо си и със сълзи на очите му каза:

– Дядо, нашият песнопоец си отиде. Няма да слушаме вече песните му.

Старецът прегърна внука си.

– Не плачи, ще купим друго, – старият човек се опита да го успокои.

Но Валери бе неутешим.

– Защо такава красива птица, която е донесла толкова много радост със своите песни, – подсмърчаше Валери, – се превръща в безжизнен труп? Това е толкова жестоко.

Дядо Васил погали внука си по главата и каза:

– Успокой се, малкия, има и други светове, където може да се пее….

Очите на Валери блеснаха, той видя своя любимец кацнал на клонче, изливащ невероятни трели, такива, каквито той не бе го чувал преди да реди…..

Австралийската птица malurus  е изработила защитен механизъм против кукувичета.

Тя научавал бъдещите си птиченцата на специални трели, която те трябва да възпроизведат, за да получат храна.

Подхвърлените кукувичета не успявали да научат тези трели, защото се излюпвали няколко дена по-рано.

Въпреки това, ако един вид паразитира на malurus, птиченцата му са напълно уязвими към такава защите. За това в хода на взаимодействието им с натрапника, malurus са взели ответни мерки.

В повечето случаи птиченцата от този вид успешно подбират нужните трели и след няколко опита, получават храна.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Бих искала да пиша така, както говори сърцето, но думите не стигат.
Бих искала да нарисувам всяко красиво нещо до, което се докосва погледа ми, но багрите и нюансите са недостатъчни за това.
Бих искала да повторя трелите на горските птици, но гласът ми е слаб и немощен.
Бих искала да изтрия болката от лицата на хората, които минават край мен, но не винаги имам сили за това.
Бих искала да прегърна всяко отхвърлено, без дом и семейство дете, но не ми достигат ръце за всички тях.
Бих искала да бъда опора на по-възрастните, но времето не стига, а те са хиляди.
Бих искала да даря поне капчица любов на всяко жадно сърце за топлина и ласка, но дали ще ми стигне тази, която имам в сърцето си?
Бих искала………..
Но благодаря на Бога за всеки малък дар, който ми е дал, за да го прославя!