Симеон отново се бе провинил. Той стоеше с наведена глава пред баща си и се мъчеше да се оправдае:

– Така правят всички….

Баща му тъжно го погледна и му каза:

– Топлото океанско течение Гълфстрийм тече през целия океан, но океана не го поглъща. Течението запазва топлината си даже в ледените води на Северния Атлантик.

Симеон само въздъхна и нищо не каза.

– Християните живеят в този свят, но не трябва да позволяват света да ги погълне, – продължи баща му. – За да изпълни своето предназначение в този свят, те не трябва да се поддават на охлаждащото влияние на безразличното, безбожно общество, в което живеят.

– Разбирам, – каза тихо Симеон, – но понякога се увличам след другите.

– Исус седеше на една маса със събирачите на данъци и грешниците, – гласът на баща му прозвуча строго и назидателно, – но Той не попадна под лошото им влияние. Те не можаха да го примамят и хванат в мрежите си.

– Да, Исус …. – изпъшка Симеон.

– Освен това Той използваше всяка възможност, за да им изяви истината и да приведе душите им от смърт към живот, – продължи баща му.

– Ясно ми е, – каза Симеон, – че в обществото, в което живея, не трябва да общувам само с тези, които са ми приятни, а и с останалите.

– Освен това не бива да пропускаш възможността да споделиш вярата си, с тези, които не познават Христос, – добави баща му.

– Да, но дали те ще искат да ме чуят? – усъмни се Симеон.

– Може би не всички, – каза баща му. – Но ще могат ли тези, с които се срещнеш днес, благодарение на теб да усетят присъствието на любящия Бог?

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Когато хората очакваха зимата да си отиде, тя с невероятна сила изяви присъствието си.

Силният вятър, ниските температури и силния снеговалеж не попречиха на Атанас и Жеко да се съберат край запалената печка и да говорят на воля за всичко, което ги бе развълнувало или им дошло на ум.

Те бяха стари приятели с младежки дух.

– Популярността и похвалите често са по-опасни за християнина от преследването му, – констатира Атанас.

– Те могат да го откъсне от Бога и той да не осъзнае това, – добави Жеко.

– В същото време такъв се превръща  в човек, който е „възлюбил славата човешка повече от Божията слава“, – уточни Атанас.

– За съжаление, когато всичко в живота е благополучно, губим ясния поглед върху нещата, – поклати глава Жеко.

– Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, – наблегна Жеко, – който „се научи да бъде доволен“ във всяка ситуация.

– Нужно е да имаме желание да угаждаме на Христос, – каза Атанас. – И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Го е допуснал  за нашето вразумяване и растеж в служението.

– Трябва да знаем едно, – вдигна пръст нагоре Жеко наставнически,  – всички обстоятелства независимо дали са благоприятни или неприятни за нас, добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

– Трябва да се молим Бог да ни помага, – разпери ръце Атанас, – да не се притесняваме за това, което вършат другите хора и да бъдем доволни от всичко, което Той ни изпраща.

– Не трябва да се боим, – заключи Жеко, – защото за утрешния ден, Бог вече се е погрижил.

И двамата старци, се загледаха през заскрежения прозорец, където снегът продължаваше да вали.

Петър стоеше в страничния кораб на църквата. Горяха няколко свещи, две бяха запалени от него без причина. Тук познаваше всички, но само по физиономия. Той често идваше в тази църква.

Погледна свещите и се опита да разсъждава на ум:

„Да постъпиш правилно и да направиш така, както е най-добре, често са две напълно различни неща. Независимо от всичко, аз не исках да ги нараня“.

Един възрастен мъж мина покрай него и му кимна, но той не му обърна внимание. В църквата Петър не намери мир и покой. Това го натъжи. Чувстваше се ощетен.

Огромната двойна врата на предверието се отвори и от нея се появи свещеникът. Петър вдигна глава. Този мъж му бе познат, но не знаеше името му.

В тази църква бе виждал само двама свещеника. Единият млад, висок, с тъмни очи. в който се четеше фанатичен пламък и този, който щеше да отслужи литургията дребен на ръст с дълга бяла брада.

Макар, че Петър не бе разговарял нито веднъж с него, той повече му допадаше, защото имаше приветливо лице. Гласът му бе дълбок и плътен.

Петър видя как свещеникът се прекръсти, падна на колене, опря чело в пода и започна да се моли. Това бе акт на смирение и преклонение пред Бога.

Петър му завидя не само на него, но и на всички богомолци, които идваха в църквата, защото те имаха нещо повече от него – спокойствие и сила.

Църквата бе живот, любов и безопасност, отвън нея бе мрак, мястото от където той идваше и се почувства фалшив и засрамен.

Свещеникът се усмихна. Той говореше нежно, все едно разговаряше с жив човек на улицата. Понеже гласът му бе тих, Петър не можа да долови думите му.

Изведнъж поиска да докосне този мъж, който така непринудено говореше с Бога. Изправи се и разтвори ръце. Когато ги повдигна нагоре усети, че се разтрепериха.

Имаше чувство, че ако свещеника се обърне и го погледне, ще прозре болката му. Толкова много му се искаше да усети ръката му върху главата си и да му изповяда всичко, което бе натежало в сърцето му.

„Той ще ме изслуша – помисли си Петър – и всичко ще се поправи“.

– Отче помогни ми!

Но свещеникът не го чу, защото Петър не произнесе тези думи, които толкова копнееше да каже.

Сам, безмълвен и недостоен Петър седна за свещите и погледна към Божественото, но видя само една огнена завеса.

Колко малко трябваше да направи, но не се реши и остана с болката и мъката на извършеното, които силно го гнетяха.

Здравка бе крайно притеснена от множеството проблеми, които изглежда я бяха избрали за мишена. Нямаше мир в душата ѝ.

Един есенен ден тя се разхождаше край лозята и бе изненадана от занемарения им вид.

– Богатата маса от листа покрива лозята, – каза си тя, – но земята е изоставена. Всичко е обрасло със плевели. Цялото място има печален вид и се е превърнало в пустош.

Докато Здравка седеше там, потънала в нерадостните си мисли, които не ѝ даваха покой, Небесният Земеделец ѝ прошепна:

– Обично мое дете, ти се чудиш на множеството изпитания, които са те обезпокоили в живота? Погледни на лозята и приеми поучението.

Листата зашумяха в синхрон с вятърът, който търсеше пролуки и се провираше между тях.

– Лозята ще престанат да се очистват, – продължи Земеделецът, – подрязва, окопава и да се събират узрелите плодове, когато вече нищо не се очаква от тях, особено през студеното време.

Здравка въздъхна.

– Лозето е оставено само на себе си, защото времето да дава плод е минало и всяка по-нататъшна работа ще е загубено време, – добави Земеделецът.

Здравка трепна.

– Състоянието, освободено от страдание е едно безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам? – Попита я Земеделецът.

Утешеното сърце на Здравка възкликна:

– Не!

А вятърът тихо запя:

– Сърцето си отвори за Христос и изгони страха от хората. Ти имаш Спасител, който зае мястото на Кръста.