Изведнъж нахлуха  множество бежанци в града, подгонени от войната и гоненията.

Баните винаги бяха претъпкани, но не само с тела, а и с клюки. Магазините се пълнеха от сутрин до вечер с желаещи да се сдобият с брашно и всичко необходимо.

Толкова много хора бяха дошли тук, че вече нямаше достатъчно място за всички. Те бяха принудени да споделят и последните си трохи. Чакаха търпеливо на опашки за храна, разпределяна внимателно от изпразващите се складове.

Мъжете излизаха навън от града и нападаха всеки, когото срещнеха. Беше явно какво щеше да стане, ако Бог откажеше милостта си.

Градините и полетата бяха зелени сега, но беше невъзможно да  се предвидят настъпващите бури, проливни дъждове или засушавания.

Засега хората бяха добре, защото бяха в разгара на мекия сезон.

Жените събираха дивите растения и треви, които растяха между камъните или на места, където човек не би очаквал да порасне нещо.

Но хората знаехме, че времената на изобилието няма да продължат вечно. Делвите със зехтин и вино се изпразваха много бързо. Потупваха ги отстрани и щом отекнеше на кухо, знаеха, че вътре не е останало нищо.

Хората бяха толкова много, че започнаха да разпределят дори дървата за огнищата. Какво ли щеше да стане с тях, ако реколтата се провалеше и останеха без нищо? Тогава дали волята и разума им щяха да стигнат, за да се оправят с положението?

Една вечер Ади отиде да вземе подпалките, които държаха подпрени до вратата си, но там ги нямаше.

– Сигурно козите са ги изяли, – каза баща ѝ.

– Но животните са затворени в обора, – каза изненадано Ади.

– Ти си малко момиче, която не може да преброи съчките си.

Но тя знаеше, че един от съседите им ги е откраднал. Така става във времена на бедност и оскъдица.

Истината за хората излиза на повърхността като риба, която като по чудо е оцеляла в пясъка на пустинята, а когато има наводнение и стремителните потоци тя изплува сред скалите.

Ади си спомняше, че учителя ѝ разказваше:

– Има рибки, които могат да стоят заровени в пясъка седем години, без вода, и плътта им става толкова суха, че приличат на прах. Но при първите капки дъжд разкриват истинската си същност.

„Точно като при хората, – помисли си Ади, – ако им дадеш достатъчно време и причина“.

Стефанов скоро бе получил назначението си в един отдалечен провинциален град. Тук внимание му обърна само госпожа Тихова. Тя му бе казала:

– Вие сте млад човек, господин Стефанов. Нуждаете се от по-тиха и спокойна обстановка. Къде ще прекарвате свободните си вечери? Клубът, където прекарват колегите ви, скоро ще ви отегчи. Заповядайте на гости у дома.

Още първата вечер господин Тихов  му каза:

– Чувствайте се като у дома си.

– Имайте ме като майка, – бе добавила госпожа Тихова.

„Вероятно е била много хубава като млада, – помисли си Стефанов. – Лицето и тялото ѝ са напълнели, но големите ѝ очи са останали млади, въпреки бръчките, които ги обграждат“.

– Ах, старост нерадост, – с тъга в гласа каза Тихова, – Да знаете на тези години колко е трудно?!

За нея и дома ѝ Стефанов бе дочул някои неща споделени на ухо:

– Голяма лудетина и любовчийка беше на времето Тихова. Не я слушай, че се оплаква постоянно от съпруга си. Двамата разтърсват малкия ни град с грохот и тътнеж, сътворен от домашните им кавги.

– Понякога се замерят дори с чинии.

– След поредния скандал Тихова напуска тържествено семейната спалня и отива да сподели с приятели колко е нещастна. Облива с кал мъжа си и прави най-долни намеци по негов адрес.

– Това продължава само няколко дена. След това госпожа Тихова отстъпва на чувствените си желания, връща се в брачното ложе, а на другия ден разправя на всички, колко много обожава прекрасния си съпруг.

Тихова бе наистина претенциозна и малко груба, въпреки интелигентността си. Но Стефанов най-вече бе отблъснат от нейната  бъбривост. Веднъж бе споделил с един колега:

– Ненавиждам престореният ѝ кротък глас, който приема просташка интонация, щом излезе от контрол. И знаете ли тя ме смята за глупак, сякаш не виждам номерата ѝ.

– И вас ли е решила да омотае, – засмя се колегата му. – Навярно знаете, че Тихови имат дъщеря, но до сега всички около, които е успяла да се увие майка ѝ, са успели да избегнат един  бъдещ брак. Момичето не е лошо, но компанията на родителите ѝ е непоносимо натрапчива.

След първото гостуване госпожа Тихова бе срещнала Стефанов „случайно“.

– Навярно се чувствате самотен вечер, – започна Тихова. – Вероятно сте домошар и обичате домашната обстановка. Защо не ни посетите пак някоя вечер?

– Човек никога не се отегчава от книгите, – каза съвсем спокойно Стефанов. – Нали преди малко за това намекнахте?

– Вие сте младеж, – усмихна му се лъчезарно Тихова, – време е да помислите за брак. Вие сте на такава възраст, когато любовта и разума вървят ръка за ръка.

– Ергенството си има своите предимства, – усмихна се учтиво Стефанов. – Довиждане.

„По-далече от тази жена, – мислеше си Стефанов. – Никакви сватосвания и сватби, поне не със семейство Тихови, по-добре с крокодил, отколкото …..“

Мирон изчака известно време. След това се поразходи надолу нагоре по улицата, когато най-сетне се появи трабанта на Лена.

– Миро сега нямам време, – каза тя щом отвори вратата.

Лена беше със слънчеви очила. Кремаво вталено сако покриваше част от сините ѝ джинси. Измъчена усмивка пробяга по лицето ѝ, когато видя подаръка в ръцете му.

Щом усети неотзивчивостта ѝ Мирон пусна пликчето в джоба си.

– Нова прическа, нов парфюм, това част от резервния ти план ли е?

Мирон усети, че се пошегува не на време. Настана неловко мълчание.

– Миро, имам работа, трябва да тръгвам, – разбърза се изведнъж Лена. – Утре ще се видим.

–  Не, – извика Мирон и я последва в жилището ѝ. – Работата може да почака. Трябва да говорим сега. Не мога да те оставя в такова състояние сама.

Лена свали очилата си, присви очи и го погледна с учудване.

– Спомняш ли как ми помогна, когато…..

Мирон не успя да довърши, защото Лена го прекъсна:

– Стига, Миро, това е смешно.

– За теб може би, но не и за мен. Ти бе първият човек, който въпреки стеснителността ми, се отнесе с разбиране към мен.

Двамата влязоха в стаята. Навсякъде имаше отворени кашони с багаж. На масата имаше папки с документи. Някои от нещата бяха извадени от кашоните. Етажерката отново бе започнала да се изпълва с книги.

– Няма ли да се местиш? – попита Мирон

Лена поклати глава.

– Това означава ли, че оставаш в нашия град?

– А къде другаде да ида? – извика гневно Лена и се разплака.

Тя мразеше да почва всичко от начало. Писнало ѝ бе от разочарования. Винаги даваше, а в замяна нищо не получаваше. Животът ѝ бе каша, пълна катастрофа. Всичко, което допреше се разпадаше. От връзките, които започваше с различни мъже, нищо не се получаваше.

Другите на нейните години имат семейство, деца, съпруг, а тя само провалени връзки и раздели. Времето ѝ отминаваше, а от това ужасно я болеше.

Мирон я прегърна и нежно я притегли към себе си. Тя не реагира, въпреки, че се чувстваше разкъсана от упорство, безсилие и наранена гордост.

– Миро, между нас никога не е имало нищо, – прошепна Лена.

– Напротив, – каза Мирон, – Между нас има нещо по-голямо от това, което двамата разбираме под „любов“.

– И кое е по-голямо от любовта? – иронично попита тя.

– Самотата, – каза Мирон и освободи Лена от прегръдката си.

Тя учудено го погледна. Лицето му бе озарено от последните слънчеви лъчи на деня. Трудно разбираема усмивка бе изписана на лицето му.

Изведнъж тя всичко разбра и реши да сложи край на всичко това. Повдигна се леко и го дари с истинска целувка. Той не се възпротиви.

В жестовете на Лена имаше нещо безпомощно и момичешко, за това Мирон бе готов да я подкрепя и да ѝ помага във всичко……

На огреният от светлината западен хор величествено се издигаше разточително украсения орган. Корпусът му се намираше на най-горната емпория, а електрическия шпилтиш, резултат от по-късно преустройство, на най-долната.

Детските очи на Любомир грейнаха, когато вдигна поглед към внушителната гледка на тръбите. Онемял тръгна по скърцащата дървена стълба след органиста. Когато стигна горе с възторг погледна тръбите на главния регистър на органа.

– Ако това падне на главата ми, ще умра от страх, – каза Любомир. – Какви страхотни чукчета.

– Да подобни инструменти са много впечатляващи, – каза органистът. Органите са били едно от най големите чудеса на техниката по времето на Бах. Ако разглобиш този орган ще ти трябва цял склад, за да събереш всичките му летвички, копчета, пружини, клапани, стотици отворени и затворени тръби от калай или дърво.

– Той прилича на една огромна машина, – каза със страхопочитание Любомир.

– Конструиран е по строгите закони на математиката, физиката и дори психологията, – каза органистът. – Умението на органа е да отразява звуците от света. С него може да се предаде тътена на гръмотевицата и песента на славея, нежното шумолене на вятъра и рева на урагана, плача на бебето и мърморенето на стареца.

– Органът всичко ли може да изрази? – попита Любомир.

– Да, дори може да изразява и чувства, – засмя се органистът, – като радост, болка, надежда, отчаяние, смях, меланхолия. Има дори органи с вградени звънчета., които предават звуците на пастирите от Витлеем.

– Тръбите само на горе ли се насочват, – позаинтересува се Любомир.

– Има и такива, на които тръбите са поставени хоризонтално на корпуса, като фанфари на бойното поле. С тях по времето на Бах са свирели музика на войната, трясък и пукот, шум и писъци…..

– А може ли да свири като Harley-Davidson, – ококори очи Любомир.

– Какво е това? – изненадано попита органиста.

– Мотоциклет.

– Аз му обяснявам тук за органа, а той  мисли за мотоциклети, – намръщи се органиста. – Искаш ли да играем на една игра?

Органистът без да дочака отговор, хвана Любомир за ръка и го заведе при шпилтишите на най-долната емпория, включи меха и настрои регистрите.

– Сега ще отгатваш какво свиря, – каза органистът на момчето.

Любомир кимна. Органистът сложи длан върху клавиатурата и изсвири една въздишка във високия регистър. Мелодията прозвуча пискливо и ужасно фалшиво. Той повтори мотива, но този път по-жалостиво.

– Така звучи мама, когато крие недоволството си от татко, – каза Любомир.

Органистът се засмя, а след това изсвири друг мотив, само че този път в ниския регистър със суббас и педала.

Любомир се замисли сериозно, а после каза:

– Звучи като гръмотевица.

– Не напразно органът е наречен „царят на инструментите“, – гордо отбеляза органистът. – По времето на Бах градовете в Германия са се надпреварвали кой ще направи по-голям и по-величествен орган, с две три хиляди тръби, с два или три мануала. Най-дългите тръби на органа са високи, колкото една къща.

След това малчуганът помоли:

– Изсвирете ми нещо хубаво, моля ви.

Органистът не можеше да откаже на това любознателно момче. Седна, съсредоточи се и започна да свири.

От органа звучеше Токата и фуга в ре минор ……

По телевизията говореха за трудностите при набиране на хора за ватмани.

Затрудненията са ясни, трамваите са почупени и никой не иска да управлява тези „приказни колесници“.

Една яка жена от тези дето като застане на пътя сама може трамвай да спре, разказваше разпалено:

– По-рано бях контрольор-кондуктор, а сега се уча на тази не много сложна машина и скоро ще возя хората из града.

Репортерът  попита жената:

– А какво ви привлича в тази професия?

Жената присви очи, сви ръце в юмруци и дрезгаво отговори:

– Адреналина.