Трима мъже се бяха събрали около органа и обсъждаха реставрацията му. Те не бяха музиканти, а изследователи на музиката. Интересуваха се от направата на инструменти през различните епоха.

Към тях приближи органиста на църквата. Той бе слаб мъж, с грубо издялано лице и прекалено дълъг нос. С черното си дълго палто приличаше на сврака.

Той водеше за ръка едно момче на около 7-8 години.

– Я какъв чудесен син имате, – обърна се един от мъжете към органиста. – Ей, малкия, как се казваш.

Детето инстинктивно се дръпна назад и се скри зад колоната.

– Това е Христо, моя полубрат, – обясни органистът, – обучавам го по музика.

Момчето неохотно подаде ръка на мъжа, който се заинтересува от него, но после я дръпна и го погледна напрегнато.

– Обичам децата, – каза мъжът и леко се усмихна, – особено ако не са мои …. ха ха ха.

Другите двама усетиха шегата му и се присъединиха към смеха му.

– А той музикален ли е? – заинтересува се друг от мъжете.

– Не му липсва талан, – каза органистът.

– Будни очи имаш, Христо, – каза вече съвсем сериозно мъжът, който бе закачил момчето в началото. – А какъв искаш да станеш като пораснеш?

Христо се смути, огледа се наоколо и каза много тихо:

– Пилот.

– Пилот, – извика мъжът, – това е прекрасно. Най-после да срещна някой, който не мисли само за музика. Харесваш ми, Христо. Можеш да ми казваш Филип. Като малък исках да стана състезател по мотоциклетизъм, разбираш ли? Мощни машини. Състезание за Гранд при, опасност, риск, смелост, сила, скорост, темпо. Това е животът?

Другите двама присвиха устни подигравателно. Те не смятаха Филип за много компетентен в музиката, но сега май прекали.

Но той им обърна гръб високо се изсмя, избърса челото си с опакото на дланта си и леко се изви към момчето:

– Не обръщай внимание на присмехите им. Няма значение какво ти казват. Аз ги послушах и от мен нищо не излезе. Тикнаха ме в консерваторията ….. Ако ми позволиш, ще ти дам един съвет. Стани пилот и не слушай какво ти казва майка ти. Както и да те увещават, не се съгласявай и следвай мечтата си.

На огреният от светлината западен хор величествено се издигаше разточително украсения орган. Корпусът му се намираше на най-горната емпория, а електрическия шпилтиш, резултат от по-късно преустройство, на най-долната.

Детските очи на Любомир грейнаха, когато вдигна поглед към внушителната гледка на тръбите. Онемял тръгна по скърцащата дървена стълба след органиста. Когато стигна горе с възторг погледна тръбите на главния регистър на органа.

– Ако това падне на главата ми, ще умра от страх, – каза Любомир. – Какви страхотни чукчета.

– Да подобни инструменти са много впечатляващи, – каза органистът. Органите са били едно от най големите чудеса на техниката по времето на Бах. Ако разглобиш този орган ще ти трябва цял склад, за да събереш всичките му летвички, копчета, пружини, клапани, стотици отворени и затворени тръби от калай или дърво.

– Той прилича на една огромна машина, – каза със страхопочитание Любомир.

– Конструиран е по строгите закони на математиката, физиката и дори психологията, – каза органистът. – Умението на органа е да отразява звуците от света. С него може да се предаде тътена на гръмотевицата и песента на славея, нежното шумолене на вятъра и рева на урагана, плача на бебето и мърморенето на стареца.

– Органът всичко ли може да изрази? – попита Любомир.

– Да, дори може да изразява и чувства, – засмя се органистът, – като радост, болка, надежда, отчаяние, смях, меланхолия. Има дори органи с вградени звънчета., които предават звуците на пастирите от Витлеем.

– Тръбите само на горе ли се насочват, – позаинтересува се Любомир.

– Има и такива, на които тръбите са поставени хоризонтално на корпуса, като фанфари на бойното поле. С тях по времето на Бах са свирели музика на войната, трясък и пукот, шум и писъци…..

– А може ли да свири като Harley-Davidson, – ококори очи Любомир.

– Какво е това? – изненадано попита органиста.

– Мотоциклет.

– Аз му обяснявам тук за органа, а той  мисли за мотоциклети, – намръщи се органиста. – Искаш ли да играем на една игра?

Органистът без да дочака отговор, хвана Любомир за ръка и го заведе при шпилтишите на най-долната емпория, включи меха и настрои регистрите.

– Сега ще отгатваш какво свиря, – каза органистът на момчето.

Любомир кимна. Органистът сложи длан върху клавиатурата и изсвири една въздишка във високия регистър. Мелодията прозвуча пискливо и ужасно фалшиво. Той повтори мотива, но този път по-жалостиво.

– Така звучи мама, когато крие недоволството си от татко, – каза Любомир.

Органистът се засмя, а след това изсвири друг мотив, само че този път в ниския регистър със суббас и педала.

Любомир се замисли сериозно, а после каза:

– Звучи като гръмотевица.

– Не напразно органът е наречен „царят на инструментите“, – гордо отбеляза органистът. – По времето на Бах градовете в Германия са се надпреварвали кой ще направи по-голям и по-величествен орган, с две три хиляди тръби, с два или три мануала. Най-дългите тръби на органа са високи, колкото една къща.

След това малчуганът помоли:

– Изсвирете ми нещо хубаво, моля ви.

Органистът не можеше да откаже на това любознателно момче. Седна, съсредоточи се и започна да свири.

От органа звучеше Токата и фуга в ре минор ……

Бащата на Бах скоропостижно умрял, когато Йохан Себастиян бил на девет години. Той бил даден на по-големия си брат, органист в град Ордуфа – Йохан Кристоф Бах, да се погрижи за образованието и възпитанието му.
Кристоф имал сборник с произведения на известни композитори тогава като Фробергер, Пахалбел, Букстехуде. Но тази колекция от „модерна“ музика по-големият брат заключвал в шкаф с решетки, за да не може Йохан Себастиян да се разврати и да загуби уважението си към общоприетите тогава музикални авторитети.
Въпреки това, през нощта младият Бах успял по хитър начин да извади иззад решетките нотния сборник …. Той тайно започнал да го преписва, но тъй като не можел да получи свещи, използвал само лунната светлина.
Цели шест месеца десетгодишният Йохан Себастияан преписвал нотите през нощта, но уви …. Когато героичният труд бил вече към края, Кристоф хванал брат си на местопрестъплението. Взел от него и оригинала, и копието ….
Мъката на Бах нямала граници и със сълзи на очи той извикал:
– Щом е така, сам ще напиша такава музика и ще я напиша още по-добре!
Брат му се разсмял и в отговор му казал:
– Иди да спиш, бъбривецо.
Йохан Себастиян не хвърлил думите си на вятъра и изпълнил обещаното от детството си ..

От свиренето на френският органист Луи Маршан толкова много се възхищавала немската публика, че всички твърдели, че той засенчва всички германски изпълнители.
До краля достигнали слухове за музиканта Бах от Ваймар изкуството, на който бил връх на майсторството. Йохан Себастиен Бах бил извикан в Дрезден и бил допуснат за слушател на концерта в двореца.
На концерта Маршан седнал зад клавесина и изпълнил една френска ария, допълвайкия с брилянтни вариации. Публиката избухнала в аплодисменти. След него поканили Бах да изпробва клавира.
Той седнал зад клавишите и залата замрял от удивление. Бах изсвирил същта композиция, която малко преди това бил изпълнил Маршан. Той я чувал за първи път, но това не му попречило да повтори без грешка всичките вариации на френския органист и дори да добави свои, много по-сложни и изкусни.
Историкът Фридрих Маруг написал за този период следното: „Маршан, който до сега не е срещал сред органистите друг равен на себе си, бил принуден да признае несъмненото превъзходство на своя съперник. Когато Бах придобил смелост, го поканил на състезние по свирене на орган като нахвърлял на един лист тема за импровизация. Господин Маршан не само не се явил в насроченото време, но счел за благоразумно да напусне Дрезден“.
Така творческия дуел не се състоял.
Победата била присъдена на Бах, което никак не се отразило на общественото му положенение.
Дрезден все още продължавал да се наслаждава на чуждестранните таланти и да харчат много пари за тях. А милостиво отпуснатите пари за Бах, така и не достигнали до него, губейки се из джобовете на дворцовите чиновници.

Жан Рамо служел като органист в катедралата Клермон Феран. Там той композирал музика за Божия слава. Но Рамо бил верен и към театъра и „между другото“ създавал опера след опера по поръчка на клиенти.

Разбира се, такъв вид музика повлияла и на църковната музика. Но на жизнерадостните енориаши от църквата му това се харесвало.

В не по-малка степен тази музика се харесвала и на свещеници от други храмове, които заимствали музиката, а под нея поставяли набожен текст.

Веднъж Рамо попаднал на църковна служба в друга катедрала и чувайки светската си музика там, възкликнал:

– Господи, прости ми! Не за Теб съм съчинил това.