Виктор влезе в стаята и погледна към баща си. Старецът бе прекарал три часа в банката за прехвърляне на някакви пари и изглеждаше уморен.

– Татко, не е нужно толкова дълго време да стоиш в банката, – Виктор потупа баща си по рамото. – Това можеш да направиш онлайн.

 – И всичко мога да правя като си седя в къщи и никъде не излизам, натискайки само копчетата?! – Недоволно измърмори бащата.

– Да, – потвърди Виктор.

– С тези машинки губим нещо ……

– Какво? – побърза да попита Виктор.

– Днес докато чаках в банката се срещнах с трима мои приятели, – въздъхна старецът. – Единият бе до леглото ми и плачеше с мен, когато се разболях. Другият видял, че сестра ти се е свлякла на земята и не дава признаци на живот. Качил я на колата и веднага я откарал в болницата, а после ни заведе при нея. Третият е служител в банката, той ми помогна да се справя с попълването на безбройните хартийки, пред които стоях като объркан. Това съчувствие и съпричастност ще го усетиш ли онлайн?

– Да, прав си, – нещо дълбоко се събуди във Виктор. – Ако само си пиша с някой в Интернет не мога да разбера как ме възприема. Дори и да има антипатия към мен, не бих я усетил. Преките контакти ти осигуряват по-добра визуална представа за човека срещу теб.

– Тези машинки не носят живот, – каза баща му.

– Да, – махна с ръка Виктор, – адаптираме се към новите технологии, но се превръщаме неусетно в биороботи, лишени от чувства и възприятия.

– Чрез тях губим човешкото в себе си. Липсват ни задушевните разговори на масата. Нали всеки бърза към дома да се срещне с домашните си, а младите тичат на срещи с любимите си, – очите на бащата сияеха.

Виктор мълчеше навел глава, а баща му продължи:

– Не е ли по-добре да излезеш навън, да си поговориш с човека. Кой знае дали утре именно той няма да ти помогне, когато си в затруднение?

В миналото хората не само ядели прясна извара, но и пресована.

Приготвяли я за зимата, която в по-голямата си част запазвала хранителните си вещества.

След пресоване изварата ставала много твърда, почти като пластмаса.

Тогава възникнала идеята да се правят от нея копчета.

Дамите от висшето общество винаги били обличани от прислужница. Това е започнало още от епохата на корсетите, които такива е трябвало да се затягат на гърба на жената, а това можела да направи само прислужницата.

Самата дама била напълно безпомощна, когато ставало въпрос за обличане на корсет или рокля.

Тази традиция се запазила до използване на копчетата. Когато на роклите на аристократките се появили копчета, било съвсем естествено да се пришиват от ляво. Така прислужницата, която стояла пред нея удобно можела да ги закопчава.

На мъжките дрехи копчетата се пришивали отдясно, защото дори знатните господа се обличали самостоятелно.

Описани обичаи са съществували в продължение на толкова дълго време, че постепенно се превърнали в стабилна традиция. И до сега, копчетата на женски дрехи се шият в ляво и на мъжкото – отдясно.

При стайна температура оловото е сребрист бял метал, но ако температурата се понижи до 13,2 ° C и по-надолу, започва прехода му към друго състояние, така нареченото сиво олово, което се превръща в прах.

Контактът на сивото и бялото олово ускорява процесът на прекрастилизация на последното. Този процес е наречен „оловна чума“.

Тя е станала причина за гибелта на експедицията на Скот, когато е пътувал към Южния полюс, защото съхраняващото се гориво в запечатани оловни кутии изтекло, поради разпадането на кутиите на прах.

Съществува мнение, че тази „оловна чума“ е помогнала за поражението на Наполеон в Русия, тъй като при силният студ се разпадали оловните копчета на униформите на войниците.