Тиха звездна вечер. Двойки се разхождаха наслаждавайки се на тишината и спокойствието на гората и почивния комплекс наблизо.

По една от алеите вървеше малко бездомно момче. Дрехите му отдавна бяха изгубили цвета си, а от обувките му издайнически се показваха мръсните пръсти на краката му. То протягаше ръка на всеки добре облечен, който минаваше край него и смънкваше нещо неопределено, което трудно можеше да се квалифицира като човешка реч.

До малкият просяк приближи една весела компания от момчета и момичета. Един от младежите пъхна в ръката на момчето билет за прекрасна почивка край морето.

Детето огледа малкото бяло листче и тъй като това не бе банкнота, с която можеше да си купи нещо, сложи го в ъгъла при другите неща в голямата кутията, където спеше през нощта. Там се криеше от дъжда и студения вятър.

Горкото момче! То не знаеше какво бе получило!

И вместо да яде хамбургери с пържени картофи, ябълкова торта и сладолед, момчето се сви под покрива зад вратата и изяде разваленото месо, което бе събрало през деня от контейнера.

Такъв е изборът, който правим всеки път, когато се изправяме пред решението да кажем „да“ или „не“ на този свят.

Божите удоволствия представляват несравним банкет, който стои пред нас. Масата от духовни наслаждения, които сме опитвали, ни освобождават от празнотата, заради която търсим земни развлечения.

Начинът да се освободи сърцето от господството на греха е да се наслаждаваме на Бога.

При всички обстоятелства за всяко решение решете да кажете „да“ на плановете и целите на Бога за живота ви.

Святостта е превъзходно удоволствие, което надхвърля всичко, което грехът може да ти предложи.

Денят бе студен. Вятърът не прощаваше на смелчаците решили да се покажат на вън. Сняг нямаше, но студът вилнееше с пълната си сила.

Наско натискаше педалите на колелото си, борейки се с насрещната стихия. Сълзите му се стичаха по лицето, а вятърът ги грабваше и отнасяше нанякъде.

Горчеше в сърцето му, а думите на сестра му още кънтяха в ушите му:

– Колко си глупав, Дядо Мраз няма! Даже и слабоумните го знаят това!

Къде отиваше Наско в това студено време? При баба си.

– Тя ще бъде честна със мен, – казваше си момчето. – Винаги и направо ми е казвала истината. Никога не ме е лъгала.

В дома на баба му ухаеше на топли кифлички. Наско се самопокани и веднага започна да опитва от вкусотиите на масата. Докато ядеше, той разказа на баба си какво е преживял.

– Чуй ме, миличък, може да ти се иска, но Дядо Мраз наистина няма, – каза сериозно старата жена. – Това е само приказка. Тя се разказва на децата, не знам защо и те много страдат като теб, когато разберат истината.

Наско бе преглътнал вече сълзите си, но в очите му се четеше скрита тъга.

– Я си обличай палтото и да вървим, – подкани го баба му.

– Къде ще ходим, бабо?

Тя не му отговори, само му подаде ръка и двамата излязоха.

Отидоха до универсалният магазин, където имаше всичко. Когато застанаха на вратата, баба му подаде една педесетачка и му поръча:

– Иди купи нещо за този, който има нужда от него. А ще те чакам тук.

Наско често пазаруваше с майка си, но никога не го бе правел сам. Магазинът бе пълен с хора. Момчето постоя няколко минути смутено сред навалицата, стискайки парите в ръка.

„Какво да купя? – помисли си Наско. – И за кого да го купя?“

Той прехвърли в ума си всички, които познаваше – приятели, съседи, членове от семейството му…

Изведнъж се сети за Боби, който миришеше лошо и имаше мръсни и зацапани с кой знае какво коси. Той седеше точно зад Наско, когато бяха във втори клас. Когато настъпеше зима, майка му изпращаше бележка на учителката, че е болен, а той просто нямаше палто, за да излезе навън.

– Ще купя палто за Боби, – реши Наско.

На Наско му хареса едно от палтата. Имаше топла подплата, а и външно изглеждаше много добре.

Когато го занесе на касата, жената любезно го попита:

– Това подарък за някого ли е?

– Да, – каза срамежливо Наско и подаде банкнотата.

– Много е хубаво, – усмихна се жената. – Навярно ще го хареса.

Тя постави грижливо палтото в една голяма чатна и пожела:

– Весела Нова Година!

Същата вечер бабата на Наско заедно с внука си опаковаха подаръка в новогодишно изрисувана хартия, като прибавиха някоя и друга празнична панделка.

Наско написа на пакета: „За Боби, от Дядо Мраз“.

Когато Боби получи новото си палто, очите му искряха от радост, а сърцето на Наско преливаше от любов. Той бе разбрал, че няма по-хубаво от това да зарадваш някого в Новогодишната нощ.

Дамян беше беден човек. Обикновено беше облечен в парцаливи дрехи и палто покрито изцяло с кръпки. Той просеше на улицата и вземаше, каквото му дадат: изтъркани монети, смачкани или скъсани банкноти и жълти стотинки.

Дамян имаше една мечта, да си купи ново палто. Той икономисваше всяка монета, ограничавайки и без това оскъдната си храна.

И един ден събра необходимата сума.

Дамян отиде в магазина за дрехи и каза на продавача с покъртителен глас:

– Моля ви, господине, благоволете да ми продадете едно от вашите палта.

Продавачът се направи, че не го забелязва, обърна му гръб и продължи да обслужва останалите клиенти.

Наблизо стоеше човек, който бе удивен от това, което се случи на бедният човек и го попита:

– Вие не искахте продавачът да ви подари палто, а изразихте желание да го закупите на пълната му цена?

– Да, така е, – съгласи се Дамян.

– И не поискахте никаква отстъпка или намаление? – продължи изненадано да пита мъжът.

– Не, никаква, – каза просякът. – Купувам на номинална цена палто със всичките си спестявания.

– Но това е изумително, – възкликна мъжът. – Нима светът се е побъркал. Нормално е,  продавачът тича след клиентите и да ги уговаря да купят стока, дори и на кредит. Представя артикула като го обръща на всички страни, изброява достойнствата му, за да плени купувача, а този отказва.

Мъжът се намръщи и продължи:

– Тук всичко е обърнато с главата надолу. Купувачът моли да му продадат по установената цена палто и то с налични пари, а продавачът нехае и му обръща гръб. Нима е възможно такова нещо?

– Всичко е точно така, – въздъхна беднякът. – Тук няма нищо изненадващо. Наистина продавачът тича след купувачите, но аз трябва да го умолявам, защото имам само смачкани банкноти и дребни стотинки или монети с протрити и унищожени краища.

– И какво от това? Нали са пак пари? – попита мъжът.

– Тези пари много трудно ще бъдат пуснати в търговията, никой няма да ги иска. Затова продавачът ми обръща гръб и не бърза да ми продаде исканото палто.

Така и ние имаме налице Божите правила, които трябва да имаме предвид в живота си, но когато проверим как ги изпълняваме, ще открием нещо много интересно. Една от тях е изпълнена набързо, втората небрежно, третата по навик без осъзнаване, четвъртата с примеси на егоистични интереси, …

Тогава какво ще очакваме, когато почукаме на Небесните порти?

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

През февруари 1944 г. полицаите от Тюмен в рамките на две седмици, събрали от града котките и кучетата, за да ги изпратят в Ермитажа, където по време на блокадата се разплодили голям брой плъхове и мишки.

Те били заплаха за произведения на изкуството.

238 котки били изпратени в Ленинград, от които се родила нова популация от котки в Ленинград.

Картелът на колумбийския наркобарон Пабло Ескобар оперирал с безумно количество налични пари.

Според разказа на неговият брат Роберто Ескобар те харчели всеки месец около 2500 щатски долара за гумени лентички, с които превързвали пачките.

Около 10% от средствата се губели поради плъхове, които откъсвали ъглите на банкнотите, които се съхранявали в хранилища.