Денят бе студен. Вятърът не прощаваше на смелчаците решили да се покажат на вън. Сняг нямаше, но студът вилнееше с пълната си сила.

Наско натискаше педалите на колелото си, борейки се с насрещната стихия. Сълзите му се стичаха по лицето, а вятърът ги грабваше и отнасяше нанякъде.

Горчеше в сърцето му, а думите на сестра му още кънтяха в ушите му:

– Колко си глупав, Дядо Мраз няма! Даже и слабоумните го знаят това!

Къде отиваше Наско в това студено време? При баба си.

– Тя ще бъде честна със мен, – казваше си момчето. – Винаги и направо ми е казвала истината. Никога не ме е лъгала.

В дома на баба му ухаеше на топли кифлички. Наско се самопокани и веднага започна да опитва от вкусотиите на масата. Докато ядеше, той разказа на баба си какво е преживял.

– Чуй ме, миличък, може да ти се иска, но Дядо Мраз наистина няма, – каза сериозно старата жена. – Това е само приказка. Тя се разказва на децата, не знам защо и те много страдат като теб, когато разберат истината.

Наско бе преглътнал вече сълзите си, но в очите му се четеше скрита тъга.

– Я си обличай палтото и да вървим, – подкани го баба му.

– Къде ще ходим, бабо?

Тя не му отговори, само му подаде ръка и двамата излязоха.

Отидоха до универсалният магазин, където имаше всичко. Когато застанаха на вратата, баба му подаде една педесетачка и му поръча:

– Иди купи нещо за този, който има нужда от него. А ще те чакам тук.

Наско често пазаруваше с майка си, но никога не го бе правел сам. Магазинът бе пълен с хора. Момчето постоя няколко минути смутено сред навалицата, стискайки парите в ръка.

„Какво да купя? – помисли си Наско. – И за кого да го купя?“

Той прехвърли в ума си всички, които познаваше – приятели, съседи, членове от семейството му…

Изведнъж се сети за Боби, който миришеше лошо и имаше мръсни и зацапани с кой знае какво коси. Той седеше точно зад Наско, когато бяха във втори клас. Когато настъпеше зима, майка му изпращаше бележка на учителката, че е болен, а той просто нямаше палто, за да излезе навън.

– Ще купя палто за Боби, – реши Наско.

На Наско му хареса едно от палтата. Имаше топла подплата, а и външно изглеждаше много добре.

Когато го занесе на касата, жената любезно го попита:

– Това подарък за някого ли е?

– Да, – каза срамежливо Наско и подаде банкнотата.

– Много е хубаво, – усмихна се жената. – Навярно ще го хареса.

Тя постави грижливо палтото в една голяма чатна и пожела:

– Весела Нова Година!

Същата вечер бабата на Наско заедно с внука си опаковаха подаръка в новогодишно изрисувана хартия, като прибавиха някоя и друга празнична панделка.

Наско написа на пакета: „За Боби, от Дядо Мраз“.

Когато Боби получи новото си палто, очите му искряха от радост, а сърцето на Наско преливаше от любов. Той бе разбрал, че няма по-хубаво от това да зарадваш някого в Новогодишната нощ.

Дамян беше беден човек. Обикновено беше облечен в парцаливи дрехи и палто покрито изцяло с кръпки. Той просеше на улицата и вземаше, каквото му дадат: изтъркани монети, смачкани или скъсани банкноти и жълти стотинки.

Дамян имаше една мечта, да си купи ново палто. Той икономисваше всяка монета, ограничавайки и без това оскъдната си храна.

И един ден събра необходимата сума.

Дамян отиде в магазина за дрехи и каза на продавача с покъртителен глас:

– Моля ви, господине, благоволете да ми продадете едно от вашите палта.

Продавачът се направи, че не го забелязва, обърна му гръб и продължи да обслужва останалите клиенти.

Наблизо стоеше човек, който бе удивен от това, което се случи на бедният човек и го попита:

– Вие не искахте продавачът да ви подари палто, а изразихте желание да го закупите на пълната му цена?

– Да, така е, – съгласи се Дамян.

– И не поискахте никаква отстъпка или намаление? – продължи изненадано да пита мъжът.

– Не, никаква, – каза просякът. – Купувам на номинална цена палто със всичките си спестявания.

– Но това е изумително, – възкликна мъжът. – Нима светът се е побъркал. Нормално е,  продавачът тича след клиентите и да ги уговаря да купят стока, дори и на кредит. Представя артикула като го обръща на всички страни, изброява достойнствата му, за да плени купувача, а този отказва.

Мъжът се намръщи и продължи:

– Тук всичко е обърнато с главата надолу. Купувачът моли да му продадат по установената цена палто и то с налични пари, а продавачът нехае и му обръща гръб. Нима е възможно такова нещо?

– Всичко е точно така, – въздъхна беднякът. – Тук няма нищо изненадващо. Наистина продавачът тича след купувачите, но аз трябва да го умолявам, защото имам само смачкани банкноти и дребни стотинки или монети с протрити и унищожени краища.

– И какво от това? Нали са пак пари? – попита мъжът.

– Тези пари много трудно ще бъдат пуснати в търговията, никой няма да ги иска. Затова продавачът ми обръща гръб и не бърза да ми продаде исканото палто.

Така и ние имаме налице Божите правила, които трябва да имаме предвид в живота си, но когато проверим как ги изпълняваме, ще открием нещо много интересно. Една от тях е изпълнена набързо, втората небрежно, третата по навик без осъзнаване, четвъртата с примеси на егоистични интереси, …

Тогава какво ще очакваме, когато почукаме на Небесните порти?

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

През февруари 1944 г. полицаите от Тюмен в рамките на две седмици, събрали от града котките и кучетата, за да ги изпратят в Ермитажа, където по време на блокадата се разплодили голям брой плъхове и мишки.

Те били заплаха за произведения на изкуството.

238 котки били изпратени в Ленинград, от които се родила нова популация от котки в Ленинград.

Картелът на колумбийския наркобарон Пабло Ескобар оперирал с безумно количество налични пари.

Според разказа на неговият брат Роберто Ескобар те харчели всеки месец около 2500 щатски долара за гумени лентички, с които превързвали пачките.

Около 10% от средствата се губели поради плъхове, които откъсвали ъглите на банкнотите, които се съхранявали в хранилища.

Чен Ли е млад китаец, който е успял да подари на своето момиче необичайно, трогателен и красив подарък.

Той поднесъл на своята невяста 999 рози. Но това не били обикновени рози.

Всяка била направена от банкнота оформена като цвят на роза.