Всичко се покри в бяло. Задуха силен вятър и навя огромни преспи, които приличаха на огромни заспали великани. И то в навечерието на пролетта. Та нали утре е 1 март.

Повечето хора, на които не им се налагаше да излизат, останаха в домовете си. Те „прегръщаха“ печките, за да се стоплят.

Дядо Горан и баба Мита също останаха у дома.

– Толкова се радвах на тази зима, – заклати глава баба Мита. – Беше топла и мека, и сняг нямаше много.

– Белоснежната старица е решила да не се предава, – засмя се дядо Горан. – През последните дни ни „награди“ с виелица и силен снеговалеж.

– Всичко щеше да бъде добре, ако не беше този кучешки студ, – загърна се в старата си жилетка баба Мита и потръпна от воя на вятъра, който се чуваше зад прозорците и вратите на къщата.

– Виж и колите не могат да се движат вече, – отбеляза старецът. – Нали ги гледам по телевизора, колко затрупани има от тях, ами пътищата.

– Хубаво е, че в къщи си имаме всичко, – каза примирена баба Мита. – Дори и тока да спрат, свещи са в чекмеджето на скрина. Печката хубаво грее. Дървата ще ни стигнат.

– Добре, че докато беше малко снега, – додаде дядо Горан, – успях да свърша някоя и друга работа по двора, даже и до града ходих да купя някои необходими неща.

– Чакам с нетърпение да се разтопи снега, – въздъхна баба Мита.

– Според прогнозата, – махна с ръка дядо Горан, – в края на седмицата го дават по-топло.

– Какво време само, – изпъшка баба Мита. – Ето и децата спряха от училище. Отмениха всички мероприятия.

– За децата този сняг донесе много радост, – засмя се дядо Горан, като наблюдаваше през прозореца как малчуганите весело се пързаляха, замеряха се с топки и изграждаха приказно царство от снежни човеци.

– Да, ама за шофьорите никак не е добре, – каза баба Мита. – Гошо комшията се оплакваше, че било много хлъзгаво, въпреки че колата му била със зимни гуми.

– И на това ще му дойде края, – усмихна се старецът. – Ама и на нас няма угода. Ако не вали, защо не вали? Ако пък вали, много ни било….

Андрян скоро щеше да навърши десет години и за рожденият му ден баба му бе обещала класьор за марки.

Рожденият ден дойде, но нямаше нито класьор, нито някаква вест от баба му.

В къщи никой не спомена за това, за да не огорчи момчето.

Когато дойдоха гостите Андрян започна да изброява от кого какви подаръци е получил.

Майка му много се изненада, когато го чу да казва:

– А баба ми подари класьор за марки.

И това той повтори няколко пъти. Когато останаха сами, майка му го попита:

– Андряне, ти не получи класьор за марки от баба си, защо днес казваше на хората, че си го получил?

Синът удивен погледна майка си. На него му се стори странно, че тя задава такъв въпрос.

– Мамо, щом баба е казала така, значи това е така е – заключи Андрян.

Майката си премълча, за да не го разколебае.

Измина цял месец, но никакъв класьор не дойде. Накрая майката реши да изпита сина си и му каза:

– Андряне, навярно баба ти е забравила за обещанието си.

– Едва ли, – уверено каза момчето, – не вярвам да е забравила.

Майката забеляза, че синът ѝ, който бе изпълнен с доверие, изведнъж се замисли, сякаш имаше някаква възможност за това, за което намекваше тя.

След минута очите на Андрян светнаха и той каза:

– Мамо, как мислиш, добре ли ще бъде да ѝ напиша писмо, в което да ѝ благодаря за класьора.

– Не зная, – уклончиво каза майката, – но можеш да опиташ.

След няколко минути писмото бе написано и изпратено по пощата, а Андрян тичаше весело, напълно уверен в обещанието на баба си.

Много скоро се получи писмо със следното съдържание:

„Скъпи Андряне, не съм забравила обещанието си относно класьора. Търсих такъв, но не можах да намеря какъвто исках. Поръчах класьор чак от столицата. Отсъствах известно време от дома си и когато се върнах класьорът бе дошъл, но когато го разгледах не ми хареса. За това поръчах нов, но той още не е пристигнал. Изпращам ти десет лева да си купиш от вашия град такъв, какъвто на теб ти харесва. Твоя любяща баба Надя“.

При четенето на писмото на лицето на Андрян сияеше. Той бе победител.

– Ето, мамо, нали ти казах?!

В доверчивото му сърце нямаше и капка съмнение. През цялото време, докато Андрян бе уповавал, баба му бе действала. Така неговата вяра се материализира.

По този начин човек може да види неща, опирайки се на Божиите обещания.

„Блажени са тези, които без да видят, са повярвали“.

Дядо Стойко и баба Ирина бяха много радостни и щастливи. Синът им Добри доведе снаха у дома им. Дългоочакваната отмяна най-после се появи и в тази къща. Момата бе добра и работна, но….

Няколко сутрини дядо Стойко като излезеше в двора, що да види. Снаха му Велка мете и шета из двора, но роклята ѝ е толкова къса, че като се наведе да вземе нещо от земята, чак кълките ѝ се виждаха.

А добрия старец наведе очи, не погледна към нея, а бързо се прибра в къщи.

– Ирино, – рече на жена си дядо Стойко, – кажи на булката да облече по-дълъг фистан. Като се наведе ѝ се виждат срамотиите.

– Не ѝ обръщай внимание, Стойко, – каза жена му, – такава е модата днес. Младите са такива. Ти като не искаш не гледай.

На другата сутрин дядо Стойко подрани, взе метлата и взе да събира опадалата шума от дърветата по двора, но беше само по една риза, а ризата му не беше много дълга.

Излезе и Велка на двора. Като видя свекъра си така разголен, смути се, бързо влезе у дома и каза на свекърва си:

– Мале, тате е полудял.

– Какво е станало?

– Излез сама да видиш, – подкани я снахата, като леко я избутваше към вратата.

Ирина като излезна на двора, ахна:

– Дърти пергишино, какво си се разголил такъв, та притесняваш булката. Я, бързо да се облечеш.

– Нали каза, че такава била модата сега, – усмихвайки се хитро дядо Стойко.

Снахата, която стоеше зад вратата и чу какво каза свекъра ѝ, се изчерви.

От този ден нататък, тя не облече вече къса рокля или пола, беше си научила урока.

Ирена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.

Пръстът ѝ винаги сочеше нанякъде, а след това следваше въпрос:

– Какво е това? За какво трябва? Кой го е правил?….

Защо, как , кога, къде, … се сипеха в изобилие от малка Мики. Тя бе само на четири години, но бързаше да опознае света около себе си.

Родители, баби и дядовци, заедно с лели, чичовци и вуйчовци, бързаха да задоволят любопитството на малката.

Веднъж Мики улови една интересна дума от разговора на родителите си и тъй като не знаеше значението ѝ, веднага попита:

– Какво е това „сетива“?

Бащата се почувства като хванат на мястото на престъплението. Той се почеса по главата и се чудеше, как да обясни „непозната“ дума на дъщеря си.

Тогава майката се усмихна на Мики и започна да обяснява:

– Всеки човек има пет сетива.

Мики бе ококорила широко очи и внимателно слушаше майка си.

– Когато гледаш с очите си, това сетиво наричаме зрение, – продължи обясненията си майката. – Когато чуваш с ушите си, това също е сетиво и се нарича слух. Когато с носа си усещаш миризми, се нарича обоняние….

Мики бе загубила интерес към дългото обяснени и започна да чопли носа си.

Майката усети, че малката вече не я слушаше. За това реши да разбери, какво е разбрала дъщеря до тук от обясненията ѝ:

– Мики, какво усещаш с носа си?

Момиченцето се поколеба, погледна нерешително майка си и бързо изстреля:

– Сополи.

Е, понякога обучението дотяга, въпреки любознателността.