Станка имаше доста проблеми с един човек. Успя да се откъсне от него, но болката остана.

За да забрави всичко случило се, Станка започна да се опитва чужди рани и грешки да лекува. Стараеше се да изобличава всяка несправедливост.

Опитваше се да реформира онези, които обича, а също така и световната система.

Ревността ѝ да оправи всичко друго около себе си, подчертаваше само едно. Тя не искаше да признае, че е безсилна да го направи.

Един ден нейната приятелка Донка я скастри:

– Да, светът не е такъв, какъвто трябва да бъде, но когато тръгваме да го спасяваме, поемаме ролята на Бог.

– Изобщо не съм си помисляла такова нещо, – изрази доста бурно несъгласието си Станка.

– Разбери, – заканително размаха пръст Донка, – ако се нагърбваш с такива грандиозни задачи, ти постоянно ще бъдеш заета и няма да ти остане време и енергия да се справиш със собствените си проблеми.

– И, какво? Да скръстя ръце и да чакам Бог да оправя нещата ли? – заядливо попита Станка.

– Ние сме безсилни да вършим Неговата работа, – каза спокойно Донка, – но като се съсредоточим върху собственото си възстановяване, оправяйки себе си вместо всички останали, тогава ще бъдем по-ефективни да помагаме на другите.

Ако се опитваме да оправим света, преди да помогнем на себе си и той и ние ще се чувстваме зле.

Тома често помагаше на дядо си в градината. Днес двамата щяха да подрязват дърветата.

Малкото момче внимателно следеше какво прави дядо му. То все още не се бе научило да обрязва дърветата.

Едно от дръвчетата дядо му доста окастри. Тома се развика:

– Какво направи? От него почти нищо не остана. Ти го унищожи напълно.

– Почакай да видиш след време, какво ще стане с него, – засмя се дядото.

На Тома не му се вярваше, че това дърво има някакъв шанс, но щом казва дядо му, може да е вярно. Старецът рядко грешеше.

Мина известно време и дядото поведе Тома към окастреното дръвче.

– Виж го сега, – усмихна се старецът. – Какво ще кажеш?

Тома ахна.

– Това ли е дръвчето дето ….. Не мога да го позная. Колко красиво е станало. И колко много плод има върху него.

Точно както дърветата се нуждаят от резитба от време на време, за да се премахнат мъртвите клони или участъци, където има прекомерно израстване, така и ние се нуждаем от подрязване и дооформяне в различни области на живота си.

Може да ни боли по време на резитбата, но когато всичко свърши, ще бъдем много по-добре, отколкото преди.

Бог иска да сме в най-добрата си духовна, емоционална и физическа форма.

Добре е понякога да спрем и да Го помолим:

– Господи, покажи ни дали има неща, които трябва да бъдат прекратени, защото те възпрепятстват растежа ни в отношенията ни с Теб.

Попитайте се:

– В живота си влача ли още „мъртви клони“?

Какви са тези „мъртви клони“?

Това може да бъде стара рана от миналото или негативна нагласа, която ви пречи да се наслаждавате пълноценно на живота си.

Необходимо е да кажем на Бог:

– Да, Боже. Нека се отърва от този мъртъв клон.

Но много пъти се страхуваме, да се откажем от това, което знаем, за да го заменим с ново, което не виждаме.

Ще бъдем нещастни ако влачим мъртвите неща със себе си. По-добре е да преживеем болката от подрязването, което Бог ще извърши.

Господ има добър план за живота ни. Той иска да ни отведе на по-високо ниво, но има някои неща, които Отец иска да оставим, като минали наранявания, несигурност или търсене на такава, различна от тази, която самия Бог ни предлага.

Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.

– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.

Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.

Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.

Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.

Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:

– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.

– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.

– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.

– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.

– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.

– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.

– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..

Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.

Бащата вдигна ръце и призова:

– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.

Бе едно обикновено февруарско утро. Марина се събуди, очаквайки да види отново унилия зимен пейзаж, който се откриваше пред очите ѝ вече няколко седмици.

Върху загубилите си цвета треви се спускаха рояк снежинки от сивото небе. Голи дървета приличащи на скелети придаваха на околността още по-мрачен вид. Сякаш всичко стенеше и ридаеше по нещо невъзвратно загубено.

Внезапно тази сутрин се случи нещо необичайно. От къде дойде то?!

Мразът бе покрил всичко с ледени кристали. Безжизненият и подтискащ пейзаж се бе превърнал в красива и искряща от белота картина, която заслепяваше взора.

Погледът на Марина прегърна с радост тази промяна. Въпреки триумфиращата красота девойката усети, че нещо в нея не бе, както трябва.

– Понякога разглеждам проблемите си без всякакво въображение, – въздъхна дълбоко Марина. – Очаквам болка, страх и отчаяние, но изпускам възможността, че може нещо друго да се случи. Не се надявам на възстановяване, растеж или победа чрез Божията сила, но Господ е жив и ми помага в трудните моменти. Той е моята надежда по време на изпитания.

Бог е навсякъде. Той крачи до нас в живота ни, но и ни подтиква, по-често да поглеждаме към Него.

Не напразно Августин е казал: „В дълбоката си рана видят Твоята слава и тя ме ослепи“.

Васил прекалено много се напрягаше. Ставаше рано и си лягаше късно. Изстискваше до край всеки час от дневната светлина.

Това го изтощаваше, за това нямаше време да обръща внимание на всичко около себе си. Беше сляп за природните красоти.

Какво предизвикваше всичко това? Как мислите дали тази прекалена заетост не е просто начин за скриване на много дълбоки рани?

Да, Васил нарочно гледаше да е постоянно заангажиран, за да не разсъждава върху нанесените му наранявания, които му причиняваха болка и страдание.

Той се страхуваше от тишината и се насилваше бързо и в срок да изпълни всяка задача, но животът под тиранията на неотложните задължения и отговорности заплашваше да унищожи самият него.

– Какво трябва да направя, за да не съсипвам живота си? – питаше се Васил.

А след това си отговаряше:

– Може би е нужно да включи моменти на спокойствие в забързаното ми ежедневие, за да мога да работи пълноценно. Трябва да си осигурявам по-често почивки.

Мъчителни мисли му пречеха да планира нещата, както трябва:

– Как мога да избегна болката и мъката, които са се притаили в сърцето ми? Как да ги преодолея?

След много размисъл Васил откри своя метод, отдалечаващ го от стреса и напрежението, на които се бе подложил.

Той притихваше в мълчание за малко време, вземаше списъка на задачите и ги полагаше пред Господа. В Божието присъствие Васил оставаше болките си и позволяваше на Бога да излекува дълбоките му рани.

Господ вижда, знае и чува, не се съмнявайте в това. Позволете Му да ви успокои чрез любовта Си. Нека той разпали нова надежда за бъдещето ви.