Цачо и Ценко бяха добри приятели. Те много често се събираха и споделяха нещата, които ги бяха развълнували.

– Искам да имам мир, – възкликна Ценко, – Да съм спокоен.

– Истинският мир не идва от това да имаме всичко под контрол, – отбеляза Цачо.

– А от какво? – попита Ценко.

– Той идва от доверието в Този, Който контролира всичко, – отговори Цачо.

– Искаш да кажеш Бог? – поиска пояснение Ценко.

– Когато съсредоточим мислите си върху Бога, Той ни изпълва с мир, който няма смисъл за света, но дълбоко променя сърцата ни, – доуточни Цачо.

– Сигурен ли си? – Ценко недоверчиво погледна приятеля си.

Цачо леко се усмихна:

– Не веднъж съм го изпитал. В Неговото присъствие тревожността губи хватката си. Страхът започва да избледнява и така накрая ние можем да си починем, – подчерта Цачо.

– Може би това е само временно и нестабилно? – повдигна вежди Ценко.

– Не си го и помисляй, истинският мир е вкоренен в самия Бог, – подскочи Цачо. – Колкото повече се учим да Му се доверяваме, толкова повече умовете и сърцата ни ще намират истински покой.

Не позволявайте тревожни мисли да крадат мира ви. Съсредоточете се съзнателно към Бог в ежедневието.

Димитър слушаше Пенко, но всъщност само кимаше с глава и се усмихваше, а умът му блуждаеше другаде.

Той бе формирал вече отговора си, преди Пенко да свърши. Сякаш знаеше какво ще каже по-нататък.

Но как се чувстваше Пенко?

Навярно жадуваше за пълно внимание, за да се освободи от болката за случилото се.

Дали се досещаше, че отсрещния изобщо не го слушаше?

Трудно е да се каже.

В случая трябваше да има „тройно слушане“. Слушане какво ви казват, слушане какво наистина ви казват и в крайна сметка ако имате водителството на Божия Дух, слушате какво Той ви съветва.

Пенко споделяше нещо уязвимо. Ако Димитър наистина го слушаше, Пенко щеше да се почувства видян и разбран.

Не беше нужна диплома по психология, нито степен по богословие. Димитър трябваше да обърне внимание на Пенко.

Той просто трябваше да слуша, да забележи и да попита.

Внимавайте, не само на думите, но и на тона, емоциите, езика на тялото и на това, което Светият Дух може да ви подтиква да забележите.

Кирил Петров бе готов да се откаже. Две години след основаването на църквата, той бе изтощен, обезкуражен и виждаше вече провала в ума си.

– Бях верен, но безплоден, – окайваше се Кирил. – Страстен, но изтощен. Хората намаляват. Въпросите се умножават. Май трябва да напусна.

Бог не бе свършил с Кирил. Той му говореше, но не по начина, по който Петров очакваше.

В тези мрачни моменти от живота си Кирил чуваше само глас, който звучеше разумно и логично:

– Нима Бог те е призовал за това?

А Петров се притесняваше:

– Казах ли „да“ твърде рано или трябва да кажа „да“ отново, но с повече вяра този път?

Бог не бързаше. Той работеше.

В крайна сметка Кирил даде на Бог още една година. Не защото му се искаше, а защото жена му му напомни:

– Имаш призив, не можеш да се откажеш сега.

През тази година нещата станаха още по-трудни. Ключови лидери си тръгнаха. Тишината се сгъсти. Кирил все още постеше, молеше се и казваше:

– Да, Господи.

С течение на времето църквата не просто оцеля, тя се разрасна. От тридесет до над сто души. От избледняваща мечта стана процъфтяваща общност.

Нещата не се случиха мигновено, но станаха с вяра. Това бе дълъг процес, а не мигновено действие.

Ако вашето „да“ не е дало плода, който сте си представяли, не изкопайте това, което Бог все още сади.

Обещанието все още е валидно.

Просто останете в процеса.

Исус каза:

– Отместете камъка.

Това бе мястото, където бе погребан Лазар.

А след това предизвика Марта:

– Не ти ли казах, че ако повярваш, ще видиш Божията слава?

Какво всъщност и каза?

Може би това:

– Време е да вложиш малката си, колкото синапово зърно, вяра в Мен и в Моето обещание към теб.

Марта бе казала:

– Вярвам ….

Но тя интелектуално вярваше.

Нужно бе да направи преход от вяра към доверие.

Вярата е съгласие на ума, избор на волята, а доверието е обвързано със сърцето.

Беше дошло времето Марта да приложи вярата си на практика.

Да се откаже от всичките си очаквания, сърдечни копнежи и здрав разум и просто да Му се довери.

Ще Му се доверите ли?

Пламен бе категоричен:

– Има два вида мисли. Те идват отвътре и отвън.

– Искаш да кажеш, че има външни и вътрешни мисли? – поиска да уточни Зарко.

– Да, това имах предвид, – потвърди Пламен.

– Кои според теб са външните мисли? – попита Зарко.

– Те са и извън това, което Бог ни е създал да бъдем. „Външните“ мисли идват към нас и срещу нас. Тези мисли са лъжи. Те са предназначени да крадат, убиват и унищожават душата ни.

– А ако допуснем такива мисли …? – попита развълнувано Зарко.

– Те ще ни обвиняват, ще ни унижават и ще се опитват да обсебят душите ни по всякакъв възможен начин. Ще се опитват да влязат чрез наши собствени думи или думите на други, но те не са истина.

– Кой е източникът на такива мисли? – последва нов въпрос.

– Това е нашият противник, дявола. Той чака всеки момент, за да ни атакува с „външни“ мисли.

– А какво ще кажеш за вътрешните мисли? – Зарко леко наклони главата си на една страна.

– Те са вътре в нас заради ума на Христос, който ни е даден чрез спасението. Тези мисли говорят истината и са това, което Бог казва за нас. Те ни изграждат, правят ни по-силни, обновяват силата ни и ни носят радост. Тези мисли пречистват душата ни и вдъхват живот на разбити и мъртви места.

– А как да заглушим външните мисли? – Зарко прехапа устни.

– Вътрешните мисли заглушават външните. Те ни помагат да чуем ясно гласа на Бога. Източникът на тези мисли е в Бог. „Вътрешните“ мисли винаги говорят в нас чрез Светия Дух, за това трябва да им обръщаме по-често внимание.

– Как да позная коя мисъл от къде идва?– повдигна рамене Зарко.

– Ако всеки ден изучаваш Божието Слово и общуваш с Бог в молитва, никога няма да сбъркаш Неговия глас в мислите си, – отговори Пламен.