Пламен четеше думите на света Тереза Авилска:

–“Христос няма тяло, освен твоето, нито ръце, нито крака на земята, освен твоите,
твои са очите, през които Той гледа със състрадание на този свят.
Твои са краката, с които ходи, за да върши добро, твои са ръцете, с които благославя целия свят“.

Тези думи оказаха силно влияния върху него и той се замисли:

– Не мога да направя всичко, но трябва да правя каквото мога, за да накарам хората да дойдат в Божия дом.

Баща му бе казал:
– Истината за това кои сме се крие в това как живеем всеки ден. Ако искаш да повлияеш на другите, бъди жив пример за принципите, идеалите и вярата, които защитаваш особено, когато си под натиск, възникват предизвикателства или когато животът стоварва върху теб трудност след трудност.

– Така е, – съгласи се Пламен. – Тези около мен, гледат и забелязват как реагирам на най-тежките моменти в живота. Наблюдават ме как се отнасям към другите. Оценяват искреността ми според това дали се съобразяваш със собствените си твърдения, когато дойдат трудни времена.

Пламен наклони глава и се запита:

– Това означава ли само привидно да съм позитивен? Не, не може да бъде!

И отговорът дойде :

– Вместо да се отчайваш, потърси Бога и остави Той да те води.

Най-накрая Пламен осъзна:

– Аз съм част от Божия план и Господ има решение за всяка ситуация изпречила се пред „несъвършеното Му дете“.

Мартин се усмихна и попита:

– Може ли нещо грозно да се трансформира в нещо зашеметяващо красиво?

Пламен изгледа приятеля си озадачен.

– Говоря съвсем сериозно, – продължи Мартин. – Разпъването на кръст беше наказание, запазено за най-злите врагове на държавата.

– Така са си го възприели, – повдигна рамене Пламен.

– Първо бе много евтино, – сви показалеца на лявата си ръка Мартин. – затворниците можеха да бъдат приковани към което и да е дърво и оставени да висят там, докато умрат. Второ, беше публично. Хората минаваха и гледаха. Подходящ начин да бъдат насърчени да не извършват подобни престъпления. Трето беше мъчително. Обезглавяването е мигновено, но жертвата на разпятие можеше да агонизира с дни.

– Е, да, – съгласи се Пламен. – това бе най-лошото наказание на римляните.

– Има ли по-лошо от това Бог да види наказанието на Сина Си, Който в този момент Той смяташе за най-големия грешник на всички времена? – попита Мартин. – Скъпоценното Му тяло беше пронизано от ужасните пирони, а тези рани ни носят изцеление.

Пламен замълча и само повдигна рамене.

– Смъртта на Исус е превърнала един инструмент за мъчение в символ на вдъхновение за нашите църкви, – въодушевено заяви Мартин. – Днес кръста поставяме на камбанариите и на олтарите. Той се е превърнал в красив символ.

Лекарят прегледа Попов и каза:

– Добре сте …

– Но, докторе, – бързо го прекъсна Попов, – ръцете ми треперят. Не се шегувайте с мен. Навярно искате само да ме успокоите.

– Вие сте в добро здраве, – повтори лекарят, макар и с други думи.

– Докторе, моля ви кажете ми колко ми остава? – с плачевен глас прошепна Попов.

– Чакайте малко, – въздъхна лекарят. – Вие чухте ли изобщо какво ви казах?

– Е, добре, – примирено добави Попов, – Това треперене ще го отдам на стареенето на тялото и ви се доверявам напълно, докторе.

Както от време на време могат да треперят ръцете на някого, така и от време на време човек може да съгрешава.

Когато това стане, трябва да помним едно, грехът може да ни докосне, но не може да ни притежава.

Христос е в нас. Нека му се доверим за работата за всеки от нас. Нашето сърце е неговия дом и Той е Нашият Господар.

Лекарят прегледа малкия Методи. Върху тялото му бяха открити няколко неочаквани петна.

На момчето бяха поставени няколко инжекции, след което мястото на инжекциите бе покрито.

Дойде денят, в който трябваше да се премахне това покритие.

Методи извика притеснен:

– Не, страх ме е ….

Баща му искаше да го успокои, за това го погали по главата и добави:

– Сине, знаеш, че никога не бих направил нещо, което би те наранило.

Бащата искаше синът му да му се довери и да не се страхува от процедурата.

Методи не е единственият, който трепери пред лицето на дискомфорта.

Хирургии, раздяла с любими хора, умствени или психологически предизвикателства и много други предизвикват нашите страхове, въздишки, плач и стенания.

Какво да правим, когато неудобствата в живота събуждат страховете ни?

Можем да се доверим на нашия небесен Баща.

Нено и Страхил седяха на пейката в парка. От дума на дума стигнаха до днешния празник, който се ознаменува с възкресението на Лазар.

– Забележи, – наблегна Нено, – Исус стои на Лазаровия гроб. Той е тъжен, но същевременно е и разгневен.

– Разгневен? – повтори изненадан Страхил.

– Ти няма ли да се разгневиш, ако виждаш Божия образ, който трябва да отразява Божията слава, да гние в земята и от него да се носи непоносима миризма?

Страхил въздъхна дълбоко и започна отдалеко:

– Ние живеем в един опустошен свят, в който човек се страхува от смъртта…

– Тя е резултат от греха на падналото човечество. – прекъсна го Нено.

– На Лазаровия гроб виждаме как тази смърт властва, – отбеляза Страхил.

Преди Нено отново да го прекъсне, той повдигна дланта на лявата си ръка пред себе си и продължи:

– Властта ѝ се заключава в това, че жъне живот в разцвета му и огорчава тези, които са край него.

– Исус не е съгласен с тази трагедия, – поклати глава Нено. – Той изважда мъртвия от гроба, който вече четири дни лежи там.

– Интересното е, – усмихна се Страхил, – , че за Господа това, така не може и такива неща не се случват по този начин, няма значение

– И все пак възкресението на Лазар е временно решение на проблема, – каза Нако.

– Защо временно? – попита Страхил.

– Тялото получи нов живот, но продължава да остарява и един ден Лазар умира отново, – обясни Нено. – В случая смъртта има последната дума.

– Почакай, – плесна с ръце Страхил, – Това не е краят. Исус с възкресението си „погълне смъртта победоносно“. И сега всеки, който повярва в Него получава вечен живот.