Христос бе в гроба. Заедно с Него учениците погребаха своята надежда и вяра, но не и любовта към Учителя.

За тях тази смърт бе неочаквана, независимо, че Той ги предупреждаваше за това време.

До последния момент те не искаха да се разделят с мечтите си:

– Ние мислехме, че Той е Този, Който ще избави Израиля.

– Колко жалко, не създаде царство, а погина като престъпник.

– Лъгали сме се. Щом и Той остана безсилен, няма справедливост в този свят.

– Ние си мислехме, че това е Той и ще поделим местата около трона Му.

– Какво е това? Вместо царска корона – трънен венец, а в замяна на престол получи позорен кръст.

Бе събота. Време на принудително бездействие, в което се усеща ужасът от случилото се.

Апостолите останаха безмълвни. Страшна тишина, характеризираща се с мълчание подчертаващо отчаянието.

А жените?

Те чакаха да мине съботата, за да изпълнят последния си дълг на любов към Него, да помажат с благовония тялото на Умрелия.

Настъпи нощта. Стражата дремеше пред запечатания гроб.

Изведнъж хълмът се разтърси. С грохот се откърти скала.

Силна светлина повали стражите на земята.

Гробът бе празен.

Стражите се разбягаха ужасени.

Пребиваващия в смъртта Христос стана непобедим.

Изпивайки до дъно чашата на греховете на човешките синове, Той се възвиси над страданието и смъртта.

Борислав прошепна:

– Татко, главата ме боли.

Баща му се приближи, а Борислава протегна ръце към него:

– Много ми е студено. Татко, можеш ли да ми разтриеш краката?

Борислав имаше висока температура. Тресеше го. Цялото му тяло го болеше.

Той искаше не толкова да се управи, колкото баща му да бъде до него.

Борислав бе заведен на преглед в поликлиниката.

Лекарят каза лаконично:

– Има вирус.

Този ден бащата седеше с болното си момче с часове. Разтриваше му краката. Даваше му лекарства.

Бащата отчаяно искаше да му стане по-добре.

– Толкова е трудно да стоиш и да гледаш как Боби страда, да виждам болката му отблизо.

Когато някой, когото обичаме, страда, нашето присъствие, независимо дали говорим или не, често е най-важното за него.

Дори и да не знаем винаги какво да кажем, просто присъствието в неговото страдание може да бъде най-големият дар, който можем да му дадем.

Нека поискаме Бог да ни даде мъдрост, за да знаем кога да говорим и кога да предложим утехата на мълчаливо присъствие на тези, които страдат.

Живко изслуша оплакванията на приятеля си Веско и заяви:

– Що се отнася до мен, няма голямо значение как биха ме оценили хората или някой човешки авторитет.

– Лесно ти е на теб, – възрази Веско.

– Да се ​​освободим от желанието да угаждаме на хората не означава да станем груби, егоистични или безразлични. Това означава да се научим да живеем сигурно, а не да се страхуваме. Когато знаеш, че вече си одобрен, вече не е нужно да го искаш.

– Кой може да ме одобри? – попита озадачен Веско.

– Бог, – последва отговора. – Божието одобрение не е крехко. То не се покачва и спада с твоето представяне, послушание или съвършенство.

– Аха …., – смънка неясно Веско.

– Няма осъждение за онези, които са в Христос, – добави Живко. Не си в изпитание с Бога. Не си на една грешка разстояние от отхвърляне. Вече си напълно познат и напълно обичан.

Веско само повдигна рамене, а Живко продължи:

– Да живееш с одобрение променя начина, по който се отнасяш към другите. Можеш да кажеш „не“ без вина, да говориш честно без паника, да позволиш на другите да се чувстват разочаровани, без да се чувстват отговорни за поправянето. Този вид свобода изисква практика. Старите модели не изчезват за една нощ, особено когато са били формирани в болка.

– А когато се появи желание у мен да угаждам на хората? – попита Веско.

Живко го посъветва:

– Спри се и се попитай: „От какво се страхувам? Какво ще се случи, ако не се поддам?“ След това си напомни кое е истина. Ти принадлежиш на Бог. Твоята ценност е сигурна, послушанието ти е акт на поклонение, а не стратегия за приемане.

– И все пак не разбирам, какво да правя? – въздъхна тежко Веско.

– Две прости практики са ми помогнали да престана да угаждам на хората. Първата е осъзнатост. Да забелязвам къде се свивам, мълча или се съгласявам с нещата, за да избегна дискомфорта. Втората е действие. В тези моменти си напомням, че моите убеждения имат значение, че съм обичан и приет от Бог и че отхвърлянето заради това, че съм себе си, не е истинско приемане. Успокоявам тялото си и избирам истината пред страха.

Веско отново въздъхна, а Живко прибави:

– Нека всичко правим като за пред Господа, а не за човешко одобрение. Докато практикуваме този начин на живот, може да загубим известно одобрение. Но ще придобием мир. И с течение на времето ще открием по-дълбок вид любов, такава, която произтича от свободата, а не от страха.

Ема бе решила да сподели Евангелието с група млади студенти.

Едно от момичетата Таня се настрои остро срещу думите казани от Ема. Тя учеше биология и започна да настоява:

– Еволюционната теория е вярна, а в нея няма място за Бог.

Ема спокойно каза:

– Уау, колко си умна. Иска ми се Бог да ми беше дал ум като твоя. Мога ли да ти задам един въпрос?

Таня само кимна с глава.

– Имаш ли някаква болка в тялото си?

– Да, – отговори Таня.

Ема се помоли за нея и болката ѝ изчезна. Таня ококори очи.

– Можеш ли сега да ми обясниш какво току-що се случи? – попита Ема.

– Не, – Таня бе смутена.

Оттук насетне дойде обратът. Таня падна на колене и предаде живота си на Господа.

Ако Ема се беше опитала да спори за сътворението срещу еволюцията, Таня вероятно щеше да я изкара глупачка.

Това може би дори щеше да я обезкуражи да споделя Евангелието отново, от страх да не бъде отхвърлена по същия начин.

Но Божията любов и сила побеждават всеки спор и ни дават сила да печелим загубените, а не да печелим дебати.

Двама приятели Стефан и Атанас пътуваха през проход високо в планината.

Натъкнаха се на тяло лежащо в снега. В него имаше още живот.

– Да помогнем на този човек, – предложи Стефан.

– Ще загубим живота си, ако се натоварим с него, – смръщи вежди Атанас.

– Не можем да оставим човека да умре в снега, – състрадание се изписа на лицето на Стефан.

– Аз тръгвам. Както искаш така направи. Щом желаеш влачи го, но с него и ти ще умреш.

Двамата се сбогуваха.

Стефан вдигна замръзналия на гърба си. Едва го носеше, но не се отказа.

Постепенно топлината на Стефан, която се увеличаваше с напрягането му, затопли измръзналия човек. И той се съживи.

Скоро двамата вървяха един до друг.

Настигайки Атанас, го намериха мъртъв, замръзнал от студ.