Минчо бе слушал дълго обясненията на приятеля си Емил за това, което Бог е направил за всички хора.

– Трудно ми е да повярвам, че наистина съм ценен за Господа. Имал съм толкова провали. Да не говорим за слабостите ми. Вероятно Той само ме търпи, но да ме цени … едва ли.

– Бог не те е спасил неохотно, нито те е изкупил наполовина, – Емил размаха ръце. – Когато възникнат съмнения за твоята стойност, погледни към кръста. Той е постоянно Божие заявление, колко много означаваш за Него.

Минчо само надигна рамене.

– Кой знае, може само ти да казваш така, – смотолеви той.

– Спасението от греха и смъртта не е постигнато с пари, влияние или усилия. Никакво човешко богатство не може да купи свобода от вина или да възстанови връзката ни с Бога. Вместо това Господ избра да плати най-високата възможна цена. Той даде Сина Си.

Минчо не можеше да възприеме лесно това, за което приятелят му толкова настойчиво говореше.

Емил се амбицира още повече:

– Това не беше емоционален импулс или отчаяно решение на Бога, а съзнателен акт на любов. Исус доброволно даде живота Си, за да можеш да бъдеш простен, възстановен и да можеш да общуваш с Бога. Твоето спасение не беше случайно хрумнала мисъл. Това бе планирано, целенасочено и скъпо.

– За цената на дадено нещо, научаваме по това, колко е платено за него, – съгласи се донякъде Минчо. – Къща, земя, произведение на изкуството се смятат за много ценни, заради парите вложени в тях, но Някой да даде живота си а мен ….

Очите на Минчо се напълниха със сълзи.

– Би трябвало много да съм Му благодарен ….

Емил нищо не каза, само прегърна приятеля си.

Младен се готвеше за стандартния си дванадесети изпит. Той не бе отличник, но не бе и посредствен.

Един ден учителят Григоров го попита:

– Как върви подготовката за изпита?

– Много добре, – убедително отговори Младен.

– Но ще се провалиш, – Григоров строго смръщи вежди.

Това обезкуражи и нарани Младен.

Той не знаеше, че по този начин учителят му се стреми да мотивира учениците, за да се справят по-добре на изпита.

Думите, които излизат от устата ни, могат да бъдат утешителни или болезнени и ако не внимаваме, те могат дори да причинят бедствие в живота на хората.

Нашият език има силата да съсипва човек, дори до смърт или да говори думи, които назидават и дават необходимия живот.

Езикът ни само предава това, което се случва в ума ни.

„От това, което изобилства сърцето ти, говорят устата ти“.

„Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“.

Ако съкровищницата на сърцето ми е пълна с Божията доброта, тогава тя изтича навън. Но ако съкровищницата на сърцето ми е пълна със зло, с горчивина или негодувание, тогава устата изрича лоши неща.

Важно е да контролираме езика си и да говорим това, което е правилно и добро.

Нека ограничаваме боклуците от този свят, които ни изпълват, и вместо това да се изпълним с Неговото присъствие и Неговото Слово.

Само Неговото Слово, което е в сърцето ни, ще ни предпази от това да съгрешим пред Бога.

Здравко се качи в таксито. Искаше да зададе въпрос на шофьора и за това го потупа по рамото, за да привлече вниманието му.

Шофьорът изкрещя. Загуби контрол и едва не се заби в един автобус.

Зави по тротоара и спря на сантиметри от един стълб.

В колата настана тишина.

С трепещ глас шофьорът попита Здравко:

– Добре ли сте? Много съжалявам, но ме уплашихте до смърт.

Здравко започна да се извинява:

– Съжалявам. Не знаех, че едно докосване по рамото, може да уплаши някого толкова много.

Шофьорът отговори:

– Вината е изцяло моя. Днес за първи път сядам зад волана на такси. Преди това двадесет и пет години карах катафалка.

Недьо беше нервен. Бе останал без работа и се чудеше какво да прави. Беше му омръзнало да стои в социалните мрежи. Ако потърсеше филм да гледа попадаше все на гледан. Не обичаше да чете, а да се разходи навън не бе по вкуса му.

– В динамичния свят, в който живеем, пълен с информация, развлечения, стремеж за развитие, често тихото време идва нежелано, – поклати глава той. – Дори ни създава напрежение. С какво да запълня тази тишина?

– В стремежа си да оправдаем всяка минута, започваме да изпитваме безпокойство от това, че не сме заети, – подкрепи го брат му Калин.

– Има и момент на прекалено високо напрежение, когато пък си търсим свободно време, – отбеляза Недьо.

– Исус е нашата почивка, – изкашля се дядо им.

– Какъв Исус? Някакъв бизнесмен ли е, който дава възможност за разнообразие и разсейва скуката? – попита Недьо.

Калин като по-голям беше слушал обясненията на дядо си за Спасителят Исус Христос. Той се усмихна и разказа всичко, което бе научил от дядо си:

– Той е Божият Син, Месията, който дойде на земята, за да ни спаси чрез Своята смърт и възкресение, предлагайки прошка на греховете ни и вечен живот на всички, които вярват в Него.

Старецът одобри казаното:

– Добре си запомнил всичко, което ти казах. Истинската почивка идва от време, прекарано с Бога.

А брат му добави:

– Това не е време, в което се оглеждаме за нещо, което още трябва да направим или очакваме кога ще свърши, а просто го изживяваме пълноценно в Неговото присъствие.

Дядо Стоян бе наобиколен от внуците си. Днес той бе решил да им разкаже за едно чудно раждане.

Децата се бяха умълчали и с нетърпение очакваха думите на дядо си.

Стареца започна бавно и спокойно:

– Тогавашния римски император бе наредил да се преброи населението му в обширната му империя.

– Защо, дядо? – попита най-малкият от внуците му.

– Може би, за да покаже колко е велик или да направи администрацията си по-ефективна. Това не е от значение, но много хора били задължени да се регистрират в родния си град. Подобни политически решения причиняват големи човешки страдания и болка.

– Страдания и болка? – Мартин недоумяващо сбърчи чело.

– Пътуването в онези дни било трудно и опасно …., – започна да обяснява старецът.

– Възможно е да пътуват от далече, но защо опасно, – прекъсна го нетърпеливата Ели.

Старецът се усмихна, погали по главата припряната си внучка и разясни:

– Заповедта на императора принуждаваше бременната Мария и Йосиф да пътуват до родния си град. Рисковано пътуване за една бъдеща майка. Това не е било разходка или екскурзия, а формалност продиктувана от един самонадеян човек.

Децата притихнаха, а Дядо Стоян възобнови разказа си:

– Витлеем е бил пренаселен, а сега трябвало да приеме много гости. В хана нямало място. Йосиф и Мария нямали близки, при които да отседнат. Ханджията им предложил обора. Раждането на Божия Син станало на това не хигиенично място. Той бил повит и поставен в ясли, споделени от животните.

– О, ужас, – възкликнаха Кирил и Мадлена.

– Още от самото начало Той се сблъска с проблемите в живота на хората, – повдигна вежди старецът. – Но добре, че се роди, за да ни даде надежда.

– Каква надежда? – обади се и мълчаливият Тихомир.

– Всеки от нас за това, което е сбъркал в живота си, трябва да бъде наказан със смърт. Исус пое нашите грехове там на кръста и който повярва в това, получава вечен живот.

Децата се смълчаха и погледнаха с очакване дядо си, за да им каже какво да правят по нататък.

Дядо Стоян се намести добре на стола си и добави:

– Той ви обича и чака да го потърсите.