Боян погледна към приятеля си Милан и попита:

– Като чуеш числото две за какво си мислиш?

– За партньорство, подкрепа и тиха сила, – отговори Милан.

– А знаеш ли, че на терена защитникът носи това число? – зададе следващия си въпрос Боян.

– Често той не е най-видимия, – добави Милан, – но играе важна роля. Защитникът покрива другите, прави навременни подавания и осигурява стабилност отзад. Той е верен, надежден и отдаден на успеха на целия отбор.

– В духовен смисъл това говори за вярност в отношенията и служението, – направи сравнение Боян. – Царството Божие напредва не чрез изолация, а чрез единство, отчетност и споделен труд.

Милан плесна с ръце:

– Точно както защитниците разчитат един на друг, за да задържат линията, вярващите са призовани да стоят заедно, укрепвайки, насърчавайки се и покривайки се един друг в любов.

– Верността често е невиждана, но никога не е незабелязана от Бога, – уточни Боян.

– Защитникът не търси аплодисменти, а въздействие, избирайки последователността пред признанието, – забеляза Милан.

– По същия начин Бог почита онези, които вярно служат зад кулисите, изграждайки другите и пазейки единството, – обобщи Боян.

Двамата приятели отново се бяха събрали, да обсъждат и да споделят мислите си по един или друг въпрос. Днес на дневен ред бе ангажираността.

Марко наперено заяви:

– Ако не разбираме Божието дело в нашето творение, тогава нямаме истински смисъл в човешкото си съществуване.

– Ако нямаме истински Създател, – ухили се Митко, – ние сме някаква космическа случайност, дошла от нищото, отивайки за никъде.

– Все едно сме никой, без крайна отговорност или вечна ценност, – повдигна се на пръсти Марко.

– Е, това е депресиращо, – сбърчи нос Митко. – Хубаво е, че не е истина.

– Може да намерим временно удовлетворение в нещата и хората, но постоянно, дълбоко и пълно такова се намира само в правилната връзка с Бога, за Когото сме създадени, – добави Марко.

– Забележи, – отбеляза Митко, – не само нашето същество е създадено за Бога, но и делата ни са за Него. Ти и аз сме създадени, за да се посветим в служение на Господа.

– Това е така, – съгласи се Марко. – Например, Едемската градина не беше само място, където човек да живее, но и да служи.

Ураган връхлетя върху дома ѝ. Хела по чудо се спаси. Нямаше вече дом, вещите ѝ бяха разпилени.

Приюти я хуманитарно християнско служение, помагащо на онези, чийто домове бяха разрушени от урагана. Дадоха ѝ дрехи и храна.

Един от доброволците в хуманитарното служение забеляза, че Хела плаче.

– Какво се е случило? – попита я той. – Защо плачете?

– Не плача, защото загубих всичко, а защото усетих любовта проявена спрямо мен. Никой до сега не се е отнасял така към мен.

Божието сърце се проявява в желанието Му да помагаме на нуждаещите се.

Независимо дали сме в бедствени ситуации или в ежедневието, когато даваме на нуждаещите се от благословиите, които Бог милостиво ни е дал, ние правим очевидна любовта на Неговия Син, който дойде „да прогласи добра вест на сиромасите“.

Все още не можем да видим Бог, но други може да Го зърнат, когато подражаваме на Неговото състрадание към тях.

Нека Неговата любов се прояви като доброта чрез нас днес.

Тихомир бе поставил предизвикателно ръце на кръста си:

– Малине, имаш ли достатъчно смелост в избора си да спреш?

– Какво да спра? -тръсна глава Малин.

– Например, да затвориш лаптопа, дори ако не си свършил работата по него. Или да не обръщаш внимание на телефона си по време на вечеря. Просто да си кажеш: „Не сега“, когато всичко около теб казва: „Побързай, няма време“.

Малин повдигна едната си вежда:

– Да живееш“с достатъчно време“ е впечатляващо.

– Бог ти е дал двадесет и четири час в денонощието, – намръщи се Тихомир, – но Той не е искал да ги запълниш с работа за двадесет и пет.

Малин само вдигна рамене.

– Присъствието е по-важно от продуктивността. Твоята стойност не се измерва с резултатите ти, – започна да поучава Тихомир. – Помни, че Бог е много по-заинтересован от това в кого се превръщаш, отколкото колко постигаш.

– Звучи ми като клише, – присмехулно подметна Малин.

– Този вид живот не изглежда еднакво за всички. Но под детайлите, той винаги започва на едно и също място.

– Едно и също място?! – повтори като ехо Малин.

– Начина на почивка. Доброволно освобождаване от резултатите и тихо решение да вървиш в крак с Духа, вместо да бързаш напред.

Малин сбърчи нос.

Тихомир продължи настървено:

– Исус живя така. Той ходеше, чакаше, оттегляше се и слушаше. Само за три години публично служение, без бързане, самореклама или борба, той завърши най-великото дело, което светът някога е познавал.

Малин продължаваше да гримасничи недоверчиво, а Тихомир се засилваше още повече:

– Това е поканата и за нас. Да работим усилено. Да се ​​изявяваме абсолютно, а след това да си починем. Да се ​​доверим и да предадем резултатите на Бога. Така изглежда един живот, изпълнен с благодат. Не става въпрос да правим по-малко, само за да създадем преднина. Нужно е да правим това, което е най-важно, с Бога, за Бога и на Божието време.

Филип ръкомахаше възторжено:

– Живеем в нация, която аплодира онези, които преследват мечтите си.

– Мъжът, който отвори пекарната на ъгъла и жената, която стартира собствена линия дрехи, са два хубави примера за успех, – отбеляза Тодор.

– Хубаво е да имаме мечти, – въздъхна дълбоко Щерьо. – Без тях животът ни би бил поредица от несвързани събития, водещи до никъде. Мечтите ни дават причина да ставаме сутрин.

Никола сподели:

– И аз имах мечта. Исках да бъда треньор по футбол в гимназията и да вдъхновявам младите хора да живеят велик живот. Смятах, че това е, което Бог иска за мен.

Той си спомняше много ясно това време.

В деня, когато се яви на интервю за работата на мечтите си, директорът на гимназията му бе казал:

– Съжалявам, но дадохме работата на човек с повече опит.

Вратата се затръшна с трясък пред Никола.

Месеци наред той се цупи. Кипеше от ярост.

Чувстваше се предаден от Бога.

– Не Го ли интересуват мечтите ми? – отчаяно питаше Никола.

Изведнъж осъзна, че Неговото „Не“не беше предателство, а благословия.

– Бог имаше друг план за мен, – си каза Никола. – който не включваше треньорство по футбол. Ако бях следвал плана си, щях да пропусна всичко, което имам днес: семейство, служение, приятелства и възможността да споделя историята си с вас.

Мечтите ни в повечето случаи са твърде малки.

Ако настояваме за нашия собствен път, ще се окажем в кръг и чудещи се защо не можем да накараме нещата да проработят, но ако предадем мечтите си на Бога, Той ще ги замени с мечти, които никога не сме си представяли.

Ако Му позволим, Бог ще преобрази желанията ни в нещо чисто и животворящо. Желания, които ще ни приближат до Него.

Когато предадем желанията си на Господа, ще намерим истинска радост.

В крайна сметка, най-важното не е дали мечтите ни се сбъдват, а дали ставаме човекът, който Бог ни е създал да бъдем.