Силен трясък се чу от прозорец в класната стая. Учениците се стреснаха.

После още един трясък!

Една птица се беше блъснала стремглаво в стъклото и отскочи, само, за да направи още един бяг за поредния удар.

Мишо плахо попита:

– Защо прави така?

– Много птици умират от удари в стъклото, – учителката започна да обяснява. – Сблъсъци се случват, когато уловят отражения на растителност в прозореца и се втурнат след нея, убедени, че виждат храна или материал за гнездене.

– О, горките, – тъжно промълви Мая.

– Понякога те улавят и собственото си отражение и си мислят, че друга птица трябва да бъде отблъсната. Те са сигурни, че виждат ясно, но са объркани, – добърши пояснението си учителката.

Опасно е да мислим, че винаги виждаме истината и притежаваме вътрешна яснота за живота си.

Страдаме от смъртоносно объркване и многократно демонстрираме, че дори най-добрата ни мъдрост, оставена сама на себе си, в крайна сметка води до нещастие.

„Има път, който изглежда прав, но накрая води до смърт“.

Мислим си, че виждаме истината, но твърде често сме объркани. Дори най-острото ни прозрение е изпълнено с погрешни схващания, а най-ясното ни виждане е все още мътно, несъвършено и често пагубно.

Ето защо се нуждаем от Божията мъдрост.

Бог да ни осветли истината и да ни насочи към това, което е реално, да ни изведе от смъртоносното ни объркване и да ни доведе до цялостност и живот.

Местната група, която се събираше на обед в някои дни от седмица, изгони Галя.

– Тя не оправдава очакванията в групата, – каза организаторката на събиранията. – Когато сме заедно, всяка от нас има сблъсъци в семейството и ние очакваме това да бъде споделено. Тогава Галя става и казва: „Наистина обичам съпруга си. Той е страхотен човек, дрън-дрън-дрън“. Наистина убива настроението на всички останали жени.

Когато Галя разбра, че я гонят от групичката за това, че харесва съпруга си, тя въздъхна:

– Толкова съжалявам, че ви разочаровах. Просто мисля, че съпругът ми е страхотен и не обичам да казвам ужасни неща за него. Искам да кажа …. той не е перфектен, но все още съм най-големият му фен. Иска ми се дамите да могат да говорят за книги или забавните неща, които децата ни правят или каквото и да е, а не колко са нещастни със съпрузите си.

Групата реши да изгони Галя на един от скорошните обеди.

– Тя няма какво да добави към едночасовия разговор за това как съпрузите на жените не отговарят на стандартите, които дамите са им поставили, – заяви категорично една от жените.

– Галя обикновено е мълчалива, а когато я попитаме за мъжа ѝ, тя казва:“Миладин не е перфектен, но и аз не съм такава. Той е страхотен съпруг и аз съм благодарна за него, – разказа друга.

– Нямахме друг избор, освен да я изгоним, – трета се опита да оправдае жените от групата.

Валя бе възмутена:

– Как мога да се радвам в изпитания и трудности и отгоре на всичко да ги смятам за подарък?

– Колкото и странно да ти звучи, когато от всички страни ни нападнат изпитания, това е дар, – усмихна се Елена.

Валя въздъхна:

– Вчера звъня на най-добрата си приятелка Катя. Със сълзи на очите и разказах за бедите, които са ме притиснали от всички страни, а тя: „Какъв чудесен подарък! Хайде да го отпразнуваме! Скъпа, ти си под атака!“

– И ти какво направи? – попита я Елена.

– Най-доброто, – самоуверено отговори Валя, – Казах ѝ бързо чао и позвъних на друга приятелка, която искрено ми съчувстваше. Разбра, че съм имала тежък ден и ми обеща да се помоли за мен, така че утрешния ден да бъде по-добър.

– Ето, това се казва сблъсък между човешките възгледи и възприятията на Небесата, – възкликна Елена.

Валя се намръщи, а Елена продължи:

– Бог тържествува, когато всичко изглежда безнадеждно. Той не е съгласен да се избягват такива ситуации. Само, когато сме под натиск, нашия живот на вяра се разкрива напълно и показва истинската си същност.

– Едва ли ще ми хареса това, което видя, – Валя направи кисела гримаса.

– Тежестта на жизнените обстоятелства, силно ни притискат, – поклати глава Елена. – И ние се виждаме в неблагоприятна светлина. С други думи реакцията ни не може да се нарече търпение.

– Не мисля, че Бог е дал изпитания, момчетата да излизат победители, а момичетата да плачат, – Валя гръмко изяви недоволството си.

– Силата на изпитанието води до това, невидимото да стане видимо, – говореше уверено Елена. – Бог иска да цъфтим винаги, независимо дали сме под натиск или свободно се движим.

– Е, да, – уклончиво се съгласи Валя. – Животът не е посещение при масажист, където ти определяш силата на натиска върху тялото си, която би ти доставил удоволствие.

– Когато дойдат изпитания, никой не ни пита какви да бъдат – леки средни или тежки, – допълни Елена. – Благодарение на изпитанията, които Бог допуска в живота ни, ние ще цъфтим или ще увехнем.

Валя само размаха ръце. Тя разбираше същността на нещата, но не искаше да преминава през изпитни.

Когато дойдат разни изпитни, нека не се опитваме да ги избегнем. Те трябва да извършат своята работа, за да станем зрели, тренирани и в нищо да не изпитваме недостиг.

Ако не отпуснем ръце в трудно време, нашата вяра ще порасте и ще достигне пълния си разцвет.

Станко и Веска бяха женени от две години. През нощта, с бебе в отсрещната стая, те се опитваха да се наслаждават един на друг, но вместо това имаше само силна болка. Тя постепенно намаляваше през следващите няколко часа, преминавайки през вълни от гримаси и сълзи.

Това бяха първите мъчителни дни, но те се превърнаха в двегодишна интимна суша. Това бе като болест, която се промъкна в леглото им и надвисна над брака им като нощна сянка.

Това, което ги сближаваше, сякаш се бе изпарило и те се отдалечаваха един от друг.

Минаваше седмица, две и те отново опитваха, но ситуацията не се променяше. Скоро след това спряха изобщо да опитват.

Спореха и не успяваха да се помирят, а тези сблъсъци ги правеха физически и емоционално травмирани.

Една нощ Станко застана на колене и започна да излива болката на сърцето си:

– Господи, не така си представях брака. Мръсни съдове, памперси, пране, готвене, … всички тези задължения се натрупваха и ни отдалечаваха един от друг. Опитите да се свържа отново с нея бяха отхвърляни …. Не разбирам защо става така….

Изведнъж Бог му отвори очите и Станко осъзна:

– Това е начинът, по който Ти се чувства спрямо мен. Всяка сутрин Ти искаше да се свържеш с мен, но аз бях прекалено зает. Всяка вечер преди лягане, вместо да прекарам време с Теб, аз го пропилявах, отдавайки се на самосъжаление. …. Мога да си представя болката и разбитото Ти сърце, когато многократно отхвърлях Твоите най-интимни покани. …. През цялото това време държах на моите права като съпруг, мислейки че става въпрос само за подсилването на брака ни.

Станко плачеше и тихо мълвеше:

– Осъзнавам, че ако искам да премина през всичко това, трябва да се променя. Нужно е да обичам Веска безусловно. И когато се почувствам най-малко обичан, тогава трябва много повече да обичам жена си.

Зрелостта у Станко не дойде просто така, тя се изграждаше преминавайки през болката, саможертвата и подчинението.

Той все още не може да обича жена си, както Исус църквата, но Бог им показа милост ,възстанови брака им и заздрави връзката им.

Делян, който бе само на две години, бе само с майка си в къщи. Тази сутрин тя отново го сложи във ваната и го наблюдаваше от страни.

– Мамо, мога ли да си поиграя с корабчето, което вчера татко ми подари?

– Да, – каза майката.

Дялан добре се забавляваше във ваната. Крещеше и се смееше.

Майка сънливо отпиваше от кафето си. След това се зае със спиралата.

Делян каза нещо за играчката си, но майка му съсредоточена в грима си, отвърна:

– О, да, това е страхотна лодка …

Делян бързо я поправи:

– Това е кораб.

– Да, точно така, – съгласи се майката, без да осъзнава разликата между двата плавателни съда.

Няколко минути по-късно Делян нещо пак бърбореше за играчката си. Майка му мислейки за съвсем други неща каза:

– Хммм … да, това е хубава лодка.

– Разбери, това е кораб, – недоволно я погледна Делян.

Майка му се оглеждаше старателно в огледалото и само промълви:
– О, да, така е.

Делян възторжено наблюдаваше плаващата си играчка и я награди със всичките похвали, за които се сещаше.

Майка му разсеяно реагира:

– Това е страхотна лодка …

Този път Делян изкрещя:

– Мамо!

Тя се обърна бързо и видя сина си да държи играчката, гледайки я разочаровано:

– Мамо, можеше ли да кажеш кораб?

Това не бе кой знае какъв сблъсък, но като си помисли човек, колко огнени бури предизвиква само с няколко думи.

Неправилно казаните слова водеха до война на две и повече държави, двойките се развеждаха, приятели се разделяха, ….

Езикът е оръжие, не може да се отрече. Небрежна или не на място казана дума може да предизвика виртуален пожар.

Чрез нашата реч можем да съсипем взаимоотношенията си с другите, да превърнем хармонията в хаос, да хвърлим кал върху репутацията на приятел, да обърнем всичко в дим и пепел край нас. Това е страшно.

Думите ми могат да бъдат суетни, дразнещи, прибързани, непочтени, неискрени, горди и злонамерени, а могат да бъдат и скромни, полезни, искрени, уважителни, смирени и мили.

Може да не успеете да укротите перфектно езика си, но е необходимо да подбирам думите си. Решението да запазите сърцето си, ще ви попречи чрез думи безразсъдно да раздухвате пламналия огън.

Вие сте съдът и езикът ви е острието, което регулира посоката ви. Можете ли да кажете на езика си стоп, до тук беше всичко?!