Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

Гено доста често гостуваше в дома на Данчето и Гошо. Тази дружба бе останала от преди, когато работеха заедно. Гено се разболя и напусна завода, но след това те  често се виждаха..

Тази вечер Гено бе донесъл поредната си изненада – голяма кутия шоколадови бонбони с фъстъци и трилитрова бутилка  безалкохолно.

Мартин и Дани, синовете на Данчето и Гошо,  веднага нахълтваха в стаята, щом Гено прекрачеше прага на дома им.

– Помниш ли тази песен, – обърна се Гено към Гошо и  затананика носово. – „Животът не се мери с годините, а с дирята оставена след нас“.

– Така беше, – въздъхна Гошо. – Бяхме изпълнени с ентусиазъм и прекрасни мечти. „Ако искаш да светиш на другите, сам трябва да гориш“.

– Рембранд, – засмя се Гено. – Умен е бил този холандски художник.

– Като си помисля, – каза Гошо, – как пълнихме главите си с разни мъдрости, а днес младите ……

Гено изгледа Мартин и Дани и заключи закачливо:

– Нови времена, нови нрави ….. Нали така юнаци?

Мартин се изчерви и каза:

– Има неща, които не искаме, но те сами ни се натрапват в живота.

– Какво имаш в предвид? – не го остави Гено.

– Например, отношенията между младите, – преодолял стеснението си Мартин и продължи. – Едно време момчетата са обикаляли по седянки, край кладенците и чешмите, за да получат някоя мила усмивка от момичето, което са харесали. Сега нещата са много по-прости, без много въздишки и куп остарели начинания, които увеличават мъката, а не радостите.

Усмивка заигра по лицето на госта. Явно не отхвърляше казаното от младия човек, но искаше да подтикне Мартин към размисъл за корените на промените във взаимоотношенията на младите и за това попита:

– Не забелязваш ли, че днешните опростени „ухажвания“ и съкратените „любовни игри“ водят до мъка след женитбата? Разделят се без да са създали семейство и дом. На това ли викате вие младите „модерна“ любов?

Дани не се стърпя и се намеси:

– И все пак това е напредък в сравнение с насилването да вземеш този или тази, защото така щяло да се уголеми нечие богатство. Никой не се е съобразявал тогава с чувствата на младите.

– Съгласен съм, че някога родителите са гледали с пресметливо око, съобразявали са се с икономическата изгода, – поклати глава Гено. – Нали богатството е било гаранция за щастието на двамата млади. Вие одобрявате ли подобно отношение към любовта?

– Не, в никакъв случай, – бързо реагира Мартин.

– Добре де, сега не е ли същото? – отправи предизвикателството си към момчетата Гено.- Женитба от пръв поглед, не съм против това. Само, че погледа не е отправен към момичето, а към това: маркови дрехи и обувки ли носи, парфюмът вносен ли е, ….. Всичко това разкрива какви са възможностите на родителите на потенциалната кандидатка. Нима днес младия човек не се съобразява с това, дали бащата на момичето не е бизнесмен или банкер? Ами момичето? Погледа ѝ е насочен не към интелектуалните възможности на момчето, дори не и към външния му вид, а към дебелината на портфейла му или каква кола кара.

– Сърцето и чувствата имат друго измерение, – намеси се Гошо. – Очите не гледат по-далече от притежаваните предмети и банкноти. Вещоманията и любовта към парите убиват искрените чувства.

– Ние сме виновни, че не насочваме децата си към истинските ценности, – обади се Данчето. – Децата ни са свикнали да получават всичко сдъвкано, наготово.

– Мъчим се някак да оправим нещата, но правим всичко сухо, шаблонно, без мотивация за младите. Въвеждаме схеми, които те не приемат, – с болка заключи Гено.

Мартин и Дани наведоха глави и се замислиха. До сега смятаха, че родителите им нарочно ги спъват и ограничават, но разговорът тази вечер ги накара да се замислят по-сериозно върху нещата.

Викаха му Васко Авантата. Беше се появил  преди близо половин век. И тогава сиромашията шестваше по земята, както и сега. Като по-млад беше като буен жребец. Но силно се бе пристрастил към цигарите.

Често стриваше сушени тютюневи листа и ги завиваше във вестник, такава беше обикновенно импровизираната му цигара.

Когато някой извадеше кутия с цигари, той се пресягаше, измъкваше една и шеговито прибавяше:

– Много обичам марка авантаджиян, – дръпваше дълбоко и прибавяше, – това е голяма сладост за душата ….

От тази си „сладост“ не се раздели цял живот. Тя се бе просмукала в кръвта му и той не можеше да си представи живота без нея. От година на година тази „сладост“ се натрупваше в тялото му, притискаше гърдите му като воденичен камък, а сутрин едва успяваше да си поеме въздух.

Силна кашлица го превиваше на две. Бузите му се зачервяваха, а от очите му изхвърчаха сълзи. В такива моменти приклякваше от крак на крак, а измъчващата го кашлица се съпровождаше от „ухаещ“ звук излизащ от задната част на тялото му.

Навикваха го:

– Остави ги тези пущини!

Но той разсъждаваше простичко:

– Човек има само един живот, защо да се отказва от удоволствията?

Домът му бе натъпкан с всякакви благинки. Угаждаше си на ядени и пиене. Не се лишаваше и от сън.

Всичко това се отразяваше на фигурата му. Панталоните отдавна му бяха отесняли. Корема му заплашително се бе надвесил над тях, аха да се изсипе. Горкият, погледнеш ли го някоя вечер на тъмно, все си мислиш, че тъпан носи пред себе си.

Едва приклякваше и трудно се разминаваше с хората, но умът му режеше тато бръснач. Той беше преди всичко „политик“. Следеше събитията, четеше вестниците, слушаше радиото и не пропускаше новините по телевизията. Понякога прочиташе и по някоя книга.

За това не му бе трудно да се досеща за някои неща, които наближаваха, но за които никой не говореше и не пишеше.

Понякога в малък кръг от познати си позволяваше да изрича някои волности:

– На този ли? – Смигаше с очи, а останалите разбираха кой от политиците имаше в предвид, – песента му е вече изпята, царството му свърши…..

Когато настъпеха промени Васко Авантата предупреждаваше:

– Не бързайте да влезете в мътна вода, не се знае къде ще ви завлече.

Нощта крачеше с бавни крачки, а мантията ѝ се разтилаше над всичко живо. Ставри гледаше притеснено Добромир.

– Вземи се в ръце, Добромире! – гласът на Ставри звучеше наставнически.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Добромир. – Но при моето нещастие …..

– Нещастие ли? А какво значи да бъдеш щастлив? – подскочи Ставри, а после продължи по-спокойно. – Виждал съм бедни хора, но силни по дух. Нямат нищо, но са доволни. Щастието не е благоденствие, много пари и слава. То е доброта, любов, трудолюбие, телесно и душевно здраве. Твоята грешка може да стане съдбоносна, ако продължаваш да стоиш и чакаш. Бог ще ти прости, ако си усърден в любовта към другите.

– Тогава какво е нещастието според тебе? – с полуусмивка попита Добромир.

– Нещастието, – започна Ставри, – е преди всичко да обичаш  само себе си, да празнословиш, да злословиш, да завиждаш, да бъдеш насилник. Чуждия хляб също е нещастие.

– И какво да правя според теб? – безпомощно вдигна рамене Добромир.

– В момента се чувстваш безсилен да се справиш с нещата, а това не е нещастие. Сега е удобния момент да се бориш и да запазиш достойството си.

Очите на Добромир се насълзиха.

– В света няма ред, – каза Добромир. – Няма какво да обедини нещата. Ти говориш за щастие и нещастие, а какво е добро и какво зло? Защо една баба се мъчи на 70-80 години, а дете умира, без да е познало живота?

– Това само Бог знае, – кротко каза Ставри.

– Не, тук нещо не е наред, – изрази бурно несъгласието Добромир. – Всичко е смесено, а ние търсим равновесие, единство на душите, като в песен. Но всичко е ад. Защо ни е толкова трудно да го признаем?

– Добромире, плашиш ме! Любовта не е ад. – извика Ставри.

– А какво е тогава?

– Необикновено щастие!

Когатото видя присмехулния поглед на Добромир, Ставри добави:

– Говоря за любовта към жената, майката, Бога, ….

– И добротата ли? Несъпротивлението на злото?

– Това, което за мен е добро, – започна да обяснява Ставри, – за теб може да се окаже зло. Например, ти обичаш да пиеш вино и това ти доставя удоволствие, но на мен от виното ми става зле. В света, човеците гледат различно на злото и доброто.

– Е, какво излиза, че няма една истина? Истина, която е валидна за всички?

– Истината е една, тя идва от Бога, – каза Ставри. – Добре ще направиш, ако се молиш по-често, по-усърдно и с чисто сърце. Евангелието на любовта, което Христос възвести, ще победи. В това не бива да се съмняваш.

Нина и Минко вървяха бавно, прекосиха една градина и се озоваха до ъгъла на една висока  стена.

Група жени в широки дрехи, бяха коленичили с лице към насип върху , който имаше полирани камъни. На върха му се издигаше дървен кръст. Нина веднага разпозна разпнатия Исус на него.

Жените, пееха химн. Нежна и мелодична песен, която се извисяваше с призив към Христа и Го умоляваше отново да дойде.
Когато химнът достигна славословие към Отца, Сина и Светия Дух, Минко се присъедини към пеещите. После гласовете стихнаха. Жените коленичиха с наведени към земята глави и започнаха да се молят. Когато свършиха една от жените, изглежда водачката, им се изправи. Тя видя Нина, засмя се и плесна с ръце.

– Сестри!  – каза тя.  – Имаме гостенка.

Другите жени също станаха и поздравиха Нина усмихнати. Нина познаваше някои от тях. Лицата им нямаха никаква следа от разкрасяване. Не носеха скъпоценности и по дрехите им нямаше украшения. Бяха скромни и чисти.

Всички заедно се оттеглиха към градината. Там беше прохладно, а въздухът бе по-свеж. Жената, която ръководеше групичката  седна на една пейка.

– Радвам се, че си тук, Нина. На това място всеки може да отдъхне от горещината и задълженията си.

Нина само повдигна рамене.

– Християнка ли си? – попита Елена, ръководителката на групата.

– Изучавала съм нещо от вашата вяра, Пътят, както го наричате, Писанието.

– Навярно си чувала за Мария Магдалина, жената обладана от седем бяса, които Исус прогонил. По-късно станала една от най-близките му последователки и започнала да служи из Галилея и Юдея. Когато разпънали Исус, тя останала да бди край гроба му. Според нашите Писания, тя била първата, на която се явил Господа след възкресението си. Била предана Негова ученичка. Като Мария Магдалина, всяка от нас се е посветила единствено на Господа Исуса и проповядват в Неговото име.

Нина попита:

– А какво означава това?

– Това означава,  – поясни Елена, – че ние правим така, че името на Исус да стане известно във всяко кътче на околността и дори по-далече, било то в бордеите и мръсните улички на града, било в жилищата и вилите на големите и могъщите. Ние помагаме в болниците и лечебниците, но преди всичко убеждаваме онези, които скитат по улиците и продават плътта си, да се отрекат от този грях и да се обърнат към Исус Христос.

Нина бе слушала за такива жени, но сега за първи път се срещаше с тях. Тя бе чела Библията, но не бе предала сърцето си на Господа, тъй като още не искаше да се раздели с някои от „тайните си прегрешения“.

С Минко се запознаха скоро. Тогава той ѝ говори за спасителното дело на Исус Христос. Като го изслуша,  тя се засмя и му каза:

– И от други съм чувала за това, но още не съм готова. Има прекалено хубави неща в живота, от които не мога да се откажа.

– Когато приемеш Исус Христос за свой Господ, ти няма да искаш да правиш тези неща, – уточни Минко.

Нина бе отговорила уклончиво и затова Минко я заведе, да я запознае с жените, които бяха посветили живота си на Господа.

Тази среща се оказа много важна и решителна за Нина и само два дена след това, тя прие Исус Христос за свой Господ и Спасител.