Архив за етикет: насип

Необикновеното

Под планината се появи малко ручейче. След появата си то се втурна надолу в равнината и запя:

– Аз съм най-доброто.

Въпреки, че още не осъзнаваше какво е това.

Пред него имаше огромна гора, следваше поле, села и градове.

Когато видяха, че поточето бе пораснало вече и се опива от надигащата се сила в него, го посъветваха:

– За да стигнеш до морето, трябва да се пребориш с вятъра, да устоиш на сушата, да дадеш вода на хората и животните, да завъртиш тежките колела на воденици. Трудно е, но не е неизпълнимо. Просто трябва да се слееш с останалите потоци.

– Не, – отсече то, – аз съм необикновен.

Видя голяма река. Мушна се незабелязано в нея и заплува към морето.

А тя дори не го забеляза. Теглеше кораби, осигуряваше светлина, пазеше каракуди и сомове от рибари и котки. Дори не усещаше колко много работа вършеше.

Измина пролетта. И лятото си отиде. Дойде септември и реката преля.

Пред нея се откри морето.

Тогава ручейчето скочи отстрани и извика:

– Аз наистина съм необикновен, стигнах до морето!

Изведнъж то забеляза, колко много такива „необикновени“, като него, имаше в реката и се засрами.

Хората отдадоха благодарности, мостове и насипи на реката, която вършеше обикновени неща, но необходими за земята.

Сякаш никога не се е случвало

Зима бе изпълнена с много сняг и студ. Сава караше микробуса, който дядо му бе преотстъпил временно.

Пътят бе леден и хлъзгав.

Изведнъж задната част на микробуса се завъртя.

Сава се оказа във въздуха, излитайки от доста висок насип.

В тези минути, той си каза:

– Колко хубаво би било, ако не умра…

Миг по-късно микробусът заскърца по стръмния леден склон и се претърколи на дъното.

Сава изпълзя от смачканата кола невредим.

Микробусът бе напълно съсипан, но Бог бе пощадил младежа.

А дядо му?

Всъщност той никога не каза нито дума за микробуса.

На Сава се размина мъмренето. Дядо му не поиска някаква компенсация за автомобилът.

Старецът само се усмихна, прегърна внука си и каза:

– Радвам се, че си добре.

Дядо му едва ли е забравил разбитият микробус, но той постъпи, както Бог постъпва с нас.

Без да си спомня и да ни засрамва, дори не ни кара по някакъв начин да изплатим дълга си, който по право Му дължим, избра да не го помни вече.

Сякаш разрушителното дело, което сме направили, никога не се е случвало.

Какво става, когато се намесваш в чуждите работи

Денят преваляше. Слънцето целуна хребета, а мракът се събуди и запълзя по гористата местност.

Наско и баща му се изкачваха по една планинска пътека. Забелязаха малък облак прах.

Избързаха напред и видяха язовец, който ровеше в стръмния насип. Явно си приготвяше леговище.

Главата и раменете на животното не се виждаха. Те бяха погълнати от дупката. Борсукът енергично копаеше с предните си лапи, а натрупаната пръст изритваше със задните.

Животното бе толкова увлечено в работата си, че не усети натрапниците.

– Гледай го колко е работлив, – засмя се бащата.

– По-добър е от булдозер, – хитро намигна Наско.

До краката на момчето лежеше тънка и дълга пръчка. То не се стърпя и перна с нея язовеца отзад. Ударът не бе силен, но животното подскочи и се обърна.

От войнствената поза и предизвикателния вид на язовеца нищо добро не се очакваше.

– Много е агресивен, – тихо каза бащата, като внимателно наблюдаваше животното.

– Да бягаме, – извика Наско.

И двамата хукнаха по нанадолнището през глава.

Ако някой бе измерил времето им с хронометър, със сигурност щеше да установи, че са счупили някой световен рекорд.

Когато стигнаха подножието на хълма, двамата не можеха да си поемат дъх.

– Защо го удари? – попита бащата.

– Пръчката бе до мен и …….. не устоях на желанието да го перна.

– Това да ни е за урок, – неодобрително поклати глава бащата, – друг път да не се бъркаме в чуждите работи. Нашите ни стигат.

Занимавайте се със своите дела и не си пъхайте носа в чуждите.

Посветени на Господа

imagesНина и Минко вървяха бавно, прекосиха една градина и се озоваха до ъгъла на една висока  стена.

Група жени в широки дрехи, бяха коленичили с лице към насип върху , който имаше полирани камъни. На върха му се издигаше дървен кръст. Нина веднага разпозна разпнатия Исус на него.

Жените, пееха химн. Нежна и мелодична песен, която се извисяваше с призив към Христа и Го умоляваше отново да дойде.
Когато химнът достигна славословие към Отца, Сина и Светия Дух, Минко се присъедини към пеещите. После гласовете стихнаха. Жените коленичиха с наведени към земята глави и започнаха да се молят. Когато свършиха една от жените, изглежда водачката, им се изправи. Тя видя Нина, засмя се и плесна с ръце.

– Сестри!  – каза тя.  – Имаме гостенка.

Другите жени също станаха и поздравиха Нина усмихнати. Нина познаваше някои от тях. Лицата им нямаха никаква следа от разкрасяване. Не носеха скъпоценности и по дрехите им нямаше украшения. Бяха скромни и чисти.

Всички заедно се оттеглиха към градината. Там беше прохладно, а въздухът бе по-свеж. Жената, която ръководеше групичката  седна на една пейка.

– Радвам се, че си тук, Нина. На това място всеки може да отдъхне от горещината и задълженията си.

Нина само повдигна рамене.

– Християнка ли си? – попита Елена, ръководителката на групата.

– Изучавала съм нещо от вашата вяра, Пътят, както го наричате, Писанието.

– Навярно си чувала за Мария Магдалина, жената обладана от седем бяса, които Исус прогонил. По-късно станала една от най-близките му последователки и започнала да служи из Галилея и Юдея. Когато разпънали Исус, тя останала да бди край гроба му. Според нашите Писания, тя била първата, на която се явил Господа след възкресението си. Била предана Негова ученичка. Като Мария Магдалина, всяка от нас се е посветила единствено на Господа Исуса и проповядват в Неговото име.

Нина попита:

– А какво означава това?

– Това означава,  – поясни Елена, – че ние правим така, че името на Исус да стане известно във всяко кътче на околността и дори по-далече, било то в бордеите и мръсните улички на града, било в жилищата и вилите на големите и могъщите. Ние помагаме в болниците и лечебниците, но преди всичко убеждаваме онези, които скитат по улиците и продават плътта си, да се отрекат от този грях и да се обърнат към Исус Христос.

Нина бе слушала за такива жени, но сега за първи път се срещаше с тях. Тя бе чела Библията, но не бе предала сърцето си на Господа, тъй като още не искаше да се раздели с някои от „тайните си прегрешения“.

С Минко се запознаха скоро. Тогава той ѝ говори за спасителното дело на Исус Христос. Като го изслуша,  тя се засмя и му каза:

– И от други съм чувала за това, но още не съм готова. Има прекалено хубави неща в живота, от които не мога да се откажа.

– Когато приемеш Исус Христос за свой Господ, ти няма да искаш да правиш тези неща, – уточни Минко.

Нина бе отговорила уклончиво и затова Минко я заведе, да я запознае с жените, които бяха посветили живота си на Господа.

Тази среща се оказа много важна и решителна за Нина и само два дена след това, тя прие Исус Христос за свой Господ и Спасител.