Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Много ученици, които не са си написали домашните, измислят фантастични оправдания, но този ученик има истинско извинение. Между него и домашното му е застанала самата природа.

Момче, което излизало от училищния автобус, паднало на пътеката и изсипало куп листа, на които било написано домашното му.

Силен порив на вятъра подухнал, сякаш нарочно, за да влоши проблемите на ученика.

Книгите и листовете се разпръснали в различни посоки. Да се надяваме, че ученикът е спасил нещо от домашната си работа.

В това време наблюдаващите тази сцена, не показали никакво съчувствие и се смели на нещастието му.

Можем да разберем страданието, ако погледнем на причината за появата му. В повечето случаи всяко нещастие, болка и смърт се появяват в този свят поради греха.

Когато Адам и Ева съгрешиха в Едемската градина, те не само не се подчиниха на Бога. Те дръзко и открито въстанаха против Този, Който ги е създал и се грижи за тях.

Те сметнаха Бог за лъжец и повярваха на сатана. Поддадоха се на изкушението да станат „като боговете“.

Всяко гробище, всяка болница, всеки затвор, всяка съдебна зала свидетелстват за последствията от това въстание. Злото се случва, защото живеем в зъл свят.

Разбираме ли, защо Бог допуска страданието? Защото ние още не дооценяваме опустошенията вследствие от греха.

В какво се състои най-трагичното последствие от греха? В разпятието.

Ако нямаше грях, Исус нямаше да умре. Но Христос триумфира над страданието. И ние можем да победим заедно с Него.

Предстоеше плаване. Морето бе тихо и предвещаваше спокойно и без проблемно пътуване по морската шир.

На един от корабите служеше екипаж, който се славеше със своята точност и акуратност, като се започне от офицерите и се стигне до последния моряк.

Сред тях бе и Петър Захариев, който преди две години бе завършил военноморско училище в родния си град. Той бе преживял нещастие и големи загуби преди Бог да го срещне.

Сега, когато бе предал сърцето си на Господа, той бе станал благочестив християнин, но другите моряци, често му се присмиваха и го подиграваха заради това, в което вярва.

Но той винаги успяваше да им отговори кротко и смирено. Отговорите му бяха уместни и точно на място. Другите недоумяваха, от къде черпи тази мъдрост?! Но въпреки всичко продължаваха със закачките си.

Веднъж Петър седеше на палубата и четеше Библията си. Наблизо до него стоеше офицер, който с бинокъл се взираше в безпределните водни пространства.

– Знаеш ли какво искам да видя? – попита той Петър.

– От къде мога да знам? – повдигна рамене Захариев.

– Бих искал да видя този Бог, за Когото ти проповядваш, – каза офицерът.

– Напразно се напрягате и измъчвате, – каза Петър. – Бог е Дух. В тази работа и най-силният телескоп е безсилен. Защото само чистите по сърце могат да видят Бога.

– Тогава какво трябва да направя? – заинтересува се офицерът.

Последва дълъг разговор между двамата мъже, след което офицерът предаде сърцето си на Господа.

Вече се мръкваше. Хората вървяха и се притесняваха пред това, което ги очакваше.

– Сега ли се намери да се свършва този свят, – мърмореше закръглен господин, – точно когато съм поканен на гуляй. Какво нещастие само!

– Е, аз нямам нищо против свършека на света, – шепнеше дребен човечец, който страхливо се озърташе наоколо, – стига да знам, че светът е свършил по-рано за шивача и обущаря, на които дължа пари. Така няма да ме притесняват повече.

Две прегърбени бабички бавно пъплеха по една стръмна улица.

– Не дай си Боже, да ни стигне и това, – мънкаше едната.

– Тази нощ ще е, така казаха по телевизора и радиото, – каза другата. – И как няма да стане? Не виждаш ли накъде е тръгнал света.

– Ох, – изпъшка първата, – то ние сме си изживели своето, ама младите нищо не можаха да видят.

– Проклятие, – крещеше млад мъж, – таман се докопах до по-хубава работа и се оправиха финансите ми и …. светът свършва! Това е ужасно!

– Утре ме чакаше търг, – недоволстваше слаб мъж с очила и късо подстригана брадичка, – всичко беше добре изпипано и нагласено, най малко десет хиляди бона ме очакваха и ……с този свършек на света всичко отиде по дяволите.

– О, – подсмихваше се дребно старче, – по-добре сега да свърши света. Като си помисля, че в съда ме чакат 40 дела, настръхва ми косата. Така поне всичко ще отпадне и главоболията ми свързани с това.

– Ами моите вересии, – едва не се разплака леко закръглен мъж с мустаци, – останаха насъбрани.

– А нашата вечеринка, – тресеше се от страх едра съсухрена дама, – която с толкова труд успяхме да организираме?! Какво ще стане с нея?

– Как какво?! – засмя се самодоволно едра яка дама, – Ще си я проведем.

– А свършека на света? – попита първата жена.

– Глупости! Всичко е лъжа. Плашат само хората.

Насред площада бе застанал възрастен мъж,с дълга бяла брада. Той бе облечен в дрехи, които не бяха сменяни поне от година и тържествено говореше, сякаш пророкуваше:

– Светът ще свърши тази нощ! Всички щастливци треперят пред тази страшна минута. Трудно ви е да се разделите с топлите си завивки, меките дюшеци, разкошната си храна и вина. Ха-ха-ха! Тази нощ ще се тури край на вашите безобразия, но ще се свършат и безкрайните ми мъки, страдания и адско тегло. Това, което щастливците наричат свършек на света, всъщност е започване на нов живот. Това пред, което треперите сега, ние копнем за него отдавна …..

Изви се силна буря, която продължи цяла нощ и не спря и на другия ден. Тогава всички затаиха дъх и се учудеха, оглеждайки се наоколо, че светът още не бе свършил.