Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Духът се угасява много лесно. За това е нужно просто да пренебрегнем наказанието от Господа или да се предадем на униние, когато Той ни изобличава.

И колкото повече е ограничено нашето разбиране за освещението, токова по-често приемаме сянката за реалност, а когато дойде до нас Божия Дух си казваме:

– Това навярно е от дявола.

Не угасявайте Духа и не Го пренебрегвайте, когато ви каже:

– Повече не се лъжете, не бъдете слепи, не всичко е така, както си го мислите. До сега не съм ви го открил, но сега го правя“.

Когато Господ ви изобличава, смирете се. Приемете поуката, така че между вас и Бог да няма недоразумение.

Ние започваме да се цупим на Бога и да Му казваме:

– Какво да се прави? Молих се, а стана още по-лошо. Отказвам се от тази работа.

Помислете си, какво би се случило ако постъпвахте така в коя да е сфера от вашия живот!

Готов ли съм, Бог сериозно да се заеме с мен и да извърши в мен нещо достойно за Него?

Освещението не е това, което искаме от Бога. Това е нещото, което Бог иска да направи с мен и за мен. Той непременно ще приведе ума и духа ми в такова състояние, че да Му позволя да освети Себе Си в пълнота, което на мен нищо не ми струва.

Защо един от островите близо до Магадан бил наречен Остров на Недоразумението?

Членовете на хидрографски експедиции в края на 1910-те в Охотско море в близост до Магадан, не са забелязали и не картографирали малък остров на три километра от брега.

Грешката скоро била поправена.

А островът бил наречен Остров на Недоразумението.

Така е, нашият живот е като зебра с бели и черни ивици.

Но може ли само да се живее на белите ленти?

Много хора искат да имат по-малко проблеми, по-голяма стабилност и увереност, както днес, така и в бъдещето. Това отдава ли се леко на всеки? Няма живот, в който всичко да тече по мед и масло.

Има моменти, когато без много усилия можем да постигнем значителен успех, но има дни, когато се напъваме, но резултат няма.

Идват мигове, когато по-лесно идват парите, много по-просто се постигне споразумение, така че да постигнеш успеха, който гониш.

В други периоди става обратното, повече парите се харчат, отколкото е необходимо, но в същото време отношенията се формират по-лесно, има по-малко конфликти, кавги и недоразумения.

Тогава разбираме едно, колкото и да се стараем, колкото и да ни се иска, само на белите ленти не можем да живеем, но когато минаваме през черните, нещо се променя в нас и ние се изграждаме.

Нека се радваме на всяка ситуация, в която попадаме.

Има различни празници. Днес празнуваме влизането на Исус в Ерусалим, който е един от най-трагичните празници в църковната история.

В този празник всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Светия град, срещат Го ликуващи тълпи от хора, които са готови да направят от Него свой политически водач. Очакват  от Исус победа над враговете, …

Има ли нещо трагично и тъжно във всичко това?

Уви, да! Защото всичкото това тържество с радостни възгласи и ликувания, цялата надежда на стоящите там хора е изградена на недоразумение и неразбиране.

Тази тълпа, която имаше своите си очакване крещеше: „Осанна на Давидовия син, цар на Израел“, а след няколко дена щеше враждебно и с ненавист да вика: „Разпни Го!“

Какво се случи?

Народът очакваше, че Той е очаквания Месия и при влизането Му в Ерусалим, Той да вземе властта. Ще ги освободи от враговете, ще свърши окупацията. Противниците ще бъдат победени и ще бъде отмъстено на всеки един от мъчителите им.

Вместо това, Христос влезе в Светия град, възкачвайки се към Своята смърт. Народните водачи, които се надяваха на Него, обърнаха народа срещу Него. Той ги бе разочаровал. И у тях се затвърди мисълта: „Той не е очаквания Месия. Не е този, на който се надявахме, …“

А Христос отиваше към своята смърт. Той бе останал сам. През следващите дни много хора минаха покрай Него и не Го познаха.

Спасителят им каза:
– Вашият дом остава пуст, празен остава и храма ви. Душата ви е празна, надеждите ви се изгубиха, всичко се превърна в пустиня ….

Само едно нещо, може да превърне човешката пустиня в цъфтяща градина, да даде живот на нещо, което вече е станало пепел, да направи човешкото общество пълноценно и това е присъствието на Живия Бог.

Пред Бога няма нищо по-голямо и значително от любовта. Малките незабележими думи са така скъпи, а големите събития са толкова нищожни в светлината на всепобеждаващата любов.