Стойко бе поканил приятеля си Желязко на гости.

Двамата обиколиха дома заедно, а след това продължиха с традиционните си разговори, които провеждаха, когато бяха заедно.

– В последно време си мисля за това, – сподели Стойко, – колко лесно научаваме Божите обещания, но не оценяваме колко Бог е невероятен.

– Знаеш ли един ден го попитах. – Желязко се усмихна, – Защо не прави така, както действаше, когато за първи път имах връзка с Него?

– И какъв бе отговорът? – с нетърпение Стойко погледна приятеля си.

– Той ми каза, – поклати глава Желязко, – че все още постъпва по същия начин, но тъй като съм свикнал, не го забелязвам.

– Трябва да бъдем изумени, – подскочи радостно Стойко. – Изумени, че Исус умря за нас, че Светия Дух живее в нас, че Господ каза, че никога няма да ни изостави.

– Трябва да сме удивени, – продължи настървено Желязко, – че можем да отидем при Него по всяко време и да му представим нуждите си, болките си, желанията си, … Той ни чува и ни отговаря.

– Колкото повече разбираме и се удивляваме, че Светият Дух е с нас и в нас, толкова по-решителни ще бъдем да предприемем смели стъпки на вяра, – подчерта Стойко.

– Той прави нещо ново в живота ни, – възторжено възкликна Желязко.

– Това не означава, че можем да стоим безучастно, – свъси вежди Стойко.

– Е, да, – съгласи се Желязко, – често се самосъжаляваме, гледаме назад в миналото и мърморим за това, което нямаме.

– Ако Бог иска да използва някого, то нека да предложим себе си, – Стойко бе уверен в това.

Двамата бяха убедени и не се нуждаеха от допълнително увещание.

Дядо Жельо много обичаше внуците си. Той често ги събираше край себе си и им разказваше интересни истории.

Днес децата бяха наострили уши и с нетърпение чакаха старецът да започне.

– Много морски костенурки са застрашени от изчезване, – с болка отбеляза дядо Жельо.

– Може би са се навъдили много животни, които ги ядат, – предположи Павката.

– Не, не, – възрази Пламен, – днес хората замърсяват природата и затова много животни изчезват.

– Това може да се случи при видове, но не и при морските костенурки, – подчерта дядо Жельо.

– Коя е истинската причината? – попита припряно Мая.

– Морските костенурки се раждат при пълнолуние, – започна да разказва старецът. – Когато се излюпят, лунната светлина ги води към океана. Техния живот е във водата. А знаете ли къде са намерени мъртви морски костенурки?

– Къде? – в един глас извикаха нетърпеливо децата.

– Между осветеният от пълната луна път във водата и изкуствената светлина, която идва от крайбрежните къщи, лампите и фаровете на минаващите коли, – отговори дядото. – Изкуствената светлина е заблудила костенурките и ги е отвела към смъртта.

Тежка въздишка се отрони от детските гърди.

– Но хубавото е, – дядо Жельо се усмихна, – че неустоимата светлина на Исус, ни води към живот. Неговото слово е светилник на нозете ни и виделина на пътеката ни. Той ни дава сила да бъдем светлината Му в този тъмен и мрачен свят.

Децата се оживиха, а старецът продължи:

– Ако прилагате Словото Му в живота си всеки ден, ще можете добре да разпознавате изкуствената светлина на врага. Останете в осветения път на Господа и светете ярко за Христос в дома си и навсякъде по тази земя.

Христо и Стефан разговаряха дълго. Те обсъждаха въпроса за отношенията между мъжа и жена.

– Любовта на съпруга има ясна цел, – заяви твърдо Христо.

– Той трябва да бъде посветен на растежа на съпругата си, точно както Христос е за Църквата, – допълни Стефан.

Христо продължи:

– Божият план е съпругът да бъде инструмент, който помага на съпругата си да става все повече и повече като Исус.

– Не като идеализираната жена, която има в главата си, – засмя се Стефан.

– Исус не е от тези, които правят всичко само в началото след запознанството, а после се отпускат, – наблегна Христо. – Неговата любов е постоянна отдаденост.

Стефан наклони леко главата си на една страна и каза:

– Това означава, че всеки добър брак започва с „убийството“ на безброй фалшиви очаквания и лични предпочитания.

Двамата замълчаха, след което Стефан отново възобнови разговора:

– Да обичаш означава да полагаш усилия да разбереш какво кара другия човек да се чувства обичан. Независимо дали това е чрез подаръци, думи или качествено време.

Христо разтърси рамене:

– Мисията на съпруга е като тази на свещеник, който работи с Божието Слово, за да култивира емоционалната красота и духовната дълбочина на съпругата си, а не да създава бръчки от тревоги и слабости.

– Ето какво е важно за нас мъжете: Не трябва да превръщаме жените си в своя собствена идеализирана версия на нея. Необходимо е да анулираме очакванията и личните предпочитания, за да я обичаме по-жертвоготовно, фокусирайки се върху нейното благополучие, – констатира Стефан.

Христо покани приятеля си:

– Нека да се помолим.

И започна:

– Господи, помогни ми да видя жена си през Твоите очи. Нека целта ми не бъде да я променям, за да угодя на себе си, а да бъда канал на Твоята благодат, за да може тя да процъфтява. Дай ми мъдростта да я обичам така, както тя се нуждае от любов, и смелостта да жертвам собствените си желания за нейно добро.

Пена клатеше глава:

– Често се чудя дали животът ми в комфорт не е по-скоро пречка за християнската зрялост, отколкото помощ или благословия?!

Приятелката ѝ Галя я погледна изпитателно:

– Разбира се, не трябва лекомислено да гледаме на безопасността, сигурността или трите хранения на ден. Знам, че това са благословии, за които безброй мъже, жени и деца по света копнеят и се моля да ги имат.

– И все пак, липсата на изпитания, ме затруднява да бъда свързана с толкова много от Новия завет и героите на вярата, – сбърчи нос Пена.

– Ако нашата вяра изисква малко, тя има малко значение, – отбеляза Галя.

– Ето, – въздъхна дълбоко Пена, – Христос ни кани да дойдем и да умрем, да го последваме по пътя на кръста, и макар че за мнозина в съвременния свят това може да не изглежда като изключително физическо страдание или изпитания, поканата е не по-малко реална.

– По-скоро трябва да си зададем въпроса, – Галя повдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Вярата ни в Христос някога променила ли е живота ни до такава степен, че доброволно и съзнателно да сме си отворили място, където да рискуваме, заради другите?

– Искаш да кажеш, дали сме достатъчно жертвоготовни по начин, която ни струва нещо ? Мисля, че в противен случай сме в беда, – уточни Пена.

А Галя прибави:

– Само защото е възможно да се избегнат тези ситуации в нашата съвременна епоха, не означава, че е мъдро или вярно.

– Всъщност, – Пена повдигна вежди, – все повече се убеждавам, че трябва активно и целенасочено да търсим начини да излезем от зоната си на комфорт и да се отдадем за другите в името на Исус Христос, защото това е единственият живот, който наистина си струва да се живее.

Петьо стоеше в подножието на тъмно стълбище.

– Знам,че Бог е с мен, но все още се страхувам, – призна си той.

Майка му, която бе до него му каза:

– Ами ако татко те срещне на върха на стълбището, докато аз остана тук, долу?

Лицето на Петьо светна.

Щом чу стъпките на баща си отгоре, той хукна през тъмнината в чакащата прегръдка на баща си.

Забележете тъмнината не изчезна. Стълбите не станаха по-лесни за изкачване. Обстоятелствата не се измениха, но Петьо се промени.

Ето я и прогресията:

Първо идва страхът – тъмното стълбище.

След това идва утехата – знанието, че някой е с нас.

Накрая идва смелостта – бягането през тъмнината.

Както Петьо имаше утеха в двата края на своето пътуване, така ние имаме Отец, който ни обгражда със Своята утеха и присъствие. Светият Дух ни утешава долу, докато Исус ни очаква горе.

Тази Негова прегръдка ни дава смелост да преминем през каквато и да е тъмнина, с която се сблъскваме.

Всеки път, когато Бог ни утешава, Той не просто успокоява страховете ни, а изгражда смелостта ни за следващото предизвикателство.

Чрез Божията утеха можем да развием смелост, която не отрича наличието на страх, а побеждава властта му над нас.