Симеон доста се забави от училище. Това не беше обичайно за него. Майка му се притесни. Какво ли не мина през главата ѝ.

Изведнъж входната врата се тропна и Симеон нахлу като ураган в стаята. Поспря за малко, погледна притеснените си родители и побеснял заяви:

– Цял час ни държа морал.

– Кой? – попита баща му.

– Тодоров, кой друг, – буйно размаха ръце Симеон.

– Какво се е случило? – попита майка му.

Симеон свали якето и заедно с чантата ги хвърли на леглото. Седна на фотьойла и нервно започна да разказва:

– Тодоров влязъл в класната ни стая, а на дъската пошело: „Николова е глупачка и мръсница!“ Когато нахълтахме всички след физическото, изгледа ни свирепо и побеснял попита: „Кой е авторът на този шедьовър?“, а ръката му сочеше черната дъска.

– Навярно никой не си е признал, – коментира баща му.

– Най-напред се стъписахме и мълчахме. После Владо започна: „Та каква учителка е Николова? Тя не може една задача да реши. Когато преподава урок, все гледа от лисчето и от там преписва решението на всички задачи“.

– Всеки учител решава задачите предварително, – опита се да обясни майка му. – Какво странно има в това.

– Да, но при нея не е така, – упорстваше Симеон. – Мъжът ѝ е много добър математик и е решил всичките задачи от учебника. Той е инспектор по математика.

– И от къде сте сигурни че е така? – попита недоверчиво баща му.

– Много сте „осведомени“, – не без ирония се обади майка му.

– Не ми вярвате?! – буйно реагира Симеон. – Като подхване да решава някоя непозната задача, спира, изтрива всичко и започва отново, но до краен резултат не стига. Тя е много взискателна към нас, но не и към себе си.

– И навярно това сте разказали и на Тодоров? – попита майка му.

– А той какво каза? Как реагира на вашите нападки? – полюбопитствува баща му.

– „Не вярвам, чак толкова да е изостанала, – гласът на Симеон придоби дразнеща интонация, вероятно се опитваше да имитира учителя си. – Преувеличавате! Търсите начин да смекчите вината си, заради това, което сте написали на дъската“.

– Е, и? – родителите му леко бяха проточили шии напред.

– Казахме му, че това е истина, но той не повярва, – тъжно констатира Симеон.

– А ти какво мислиш по въпроса? – погледна го изпитателно баща му.

– Тя не само нищо не разбира от математика, но има и отвратителен характер, – заяви категорично Симеон.

– Не преувеличаваш ли малко? – скастри го майка му.

– Не! Вчера вдигна Данчо на дъската, за какво ли не го пита, а той отговоти правилно на всичките ѝ въпроси. После му даде задача, която не сме решавали досега. Данчо започна, стигна до някъде и спря. Тя ентусиазирано грабна тебешира от ръката му и започна да решава, но и тя спря. Избърса написаното и пак почна да пише, така няколко пъти …. Мълча, пухтя, а накрая заяви: „Има нещо сбъркано в условието на тази задача“. А на Данчо му писа четворка, а той е много умен. Отличник на класа е, най-добрия ни математик. А тази четворка ще остане единствената му ниска оценка в бележника.

– Как завърши разговора с Тодоров? – попита баща му.

– С конско, с какво друго, – поривисто скочи Симеон. – Не сме уважавали учителите си. Винаги сме били най-умните и нищо не ни се доказвало. Никога не сме си признавали вината си, другите ни били виновни за всичко …..

– И е бил прав, – защити го баща му. – Много сте вирнали галва….

Симеон не дочака тирадата на баща си, прекоси стаята и със замах затвори вратата след себе си.

Слънцето се размиваше в кървавочервения залез. Въздухът нагорещен от знойния ден тегнеше заплашително. Хората едва дишаха. Всеки търсеше прохлада край дървета и градини, а където имаше вода обилно наплискваше лицето си.

Марин крачеше отчаян и подтиснат към дома си. До него вървеше Димо потънал в мисли засягащи проблемите му, възникнали днес в работата му. Двамата се движеха един до друг, но в мислите отстояха на хиляди километри.

– По-рано като пристигнех в село, всички ме обграждаха с голяма внимание, – каза с болка Марин, – търсеха услугите ми за какво ли не. Знаеш ли на колко много сватби и кръщенета съм кумувал!? Обръщаха се с най-топли и мили думи към мен. А днес само да се покажа, крият се от мен и ме избягват.

– Такава е човешката психология, – започна разсъжденията си Димо, – отговорният пост , власта придават черти и добродетели, които не притежаваме. Те излъчват измамно обаяние, което е само въображаемо. Хората подминават видимите слабости и умишлено не ги виждат. И това правят с една единствена цел, да не загубят благоволението на силния на деня.

– И ако човек изгуби високия си пост и няма вече власт ……, – въздъхна Марин.

– Виждат съвсем друг образ, смален, сив, даже жалък и нищожен, – допълни Димо.

– Тази участ няма да сполети ония, който са устояли на съблазните на властта и са останали непроменени по характер, – Мартин вдигна очи и зарея поглед в далечината. – Добротата и човещината доминират в поведението и постъпките им.

– Това са идеални случаи, – усмихна се Димо, – в които поста и власта са се оказали една мъничка добавака, непроменяща същността на човека. Това засилва хубавите черти и обаянието на тези хора.

– Сега, когато отношението към мен рязко се е променило, – каза с тъга Марин, – ставам мнителен и се чувствам непълноценен и ненужен.

– И какво правиш в такова положение? – попита Димо. – Затваряш се в черупката си, бягаш от живота и се самоопределяш като бита карата. Това е пресилено и вредно поведение.

За малко настъпи тягосна тишина.

– Недоволен трябва да бъдеш от себе си, – продължи Димо, – а не от хората. Ако по времето, когато си имал власт, си гребал с черпака от държавния казан, това се знае и помни. …..то може да бъде забравено единствено с безкористен труд.

Думите на Димо болезнено отекваха в душата на Мартин, но той мълчеше.

– Не трябва да бягаш и да търсиш заслони, когато напират насрещни ветрове, – разгорещи се Димо, – а трябва да покажеш смелост, с която да ги посрещнеш и укротиш. Друг път да запазиш позициите си и уважението на хората няма.

Това бе сериозна критика, но двамата бяха приятели. А Димо беше единствения човек, който можеше да каже истината в очите на Марин и да го накара да се осъзнае и опомни.

Зноят напредваше с бързи крачки и по обяд се очакваше не плашеща горещина, а пещ. Хората бързаха да се скрият под сенките още преди всичко да е пламнало.

Но за разлика от температурите вън, в чакалната пред кабинета за контролен преглед беше прохладно. В помещението имаше около дестина човека. Не всички бяха болни, почти половината придружаваха пациентите, които скоро бяха напуснали болницата. Само една или две жени бяха сами, без някой да ги съпровожда.

От време на време се подаваша главата на сестрата и призоваваше:

– Следващия моля.

За жалост не се спазваше никакъв ред. Хора, които бяха дошли току-що, бяха привиквани в кабинета от лекар, които бе се появил малко преди това. Част от чакащите изказаха неодобрението си от това.

Една от жените обясни:

– Това е доктор Гогов, той си има частен кабинет и работи  тук. Всички, които извиква, ги познава от кабинета си.

– Тогава да ги лекува там, защо идват тук? – възнегодува една доста едра пациентка, която едва си поемаше дъх.

– Да, но тук Гогов може да им осигури изследване с най-прецизна техника, с която не разполага в кабинета си.

– И все пак трябва да се спазва някакъв ред, – обади се възрастен човек, който едва говореше. – Нали всички сме болни и се нуждаем от консултация.

Този човек беше придружен от сина си, който нервно крачеше напред назад в малкото пространство между насядалите хора. Той не обръщаше много внимание на баща си и когато възрастния човек пожела да отиде до тоалетната, не го чу. Наложи се един от болните да се обади, за да може синът да помогне на баща си.

Въпреки прережданията хората в чакалнята започнаха да намаляват.

Една от жените, които беше дошла сама, каза:

– Всичко си зависи от нас, – погледа ѝ бе малко отнесе, явно личеше, че е преболедувала нещо сериозно.

– Важно е какво човек си мисли, – подрепи я друга жена.

– И аз имах това в предвид, – продължи първата жена. – Човек трябва да се настрои позитивно. Да погледне навътре в себе си. Да настрои енергията си към вселенския разум. Знаете ли какво казва Дънов, аз много го уважавам ….

Един побелял мъж се обърна към жената и кротко ѝ каза:

– Вижте Дънов е човек  като нас, той не може да ни излекува. Но ние имаме Създадел, който помага на всеки, който се обърне към Него.

Жената изтръпан, на лицето ѝ явно се четеше несъгласие по въпроса. Мъжът усети това и продължи:

– Вие сте начетена жена, не настоявам, но помислете по внимателно върху това. Вярвам, че като разумен човек ще прозрете истината.

– Какво казва Дънов? Като срещнем мравката или червейчето, да гледаме да не го настъпим и да му кажем: „Здраве!“ и това щяло да ни помогне да оздравеем, – присмя се средна на възраст жена, която бе дошла преди малко.

Дъновистката искаше да обясни, но дойде нейния ред и тя влезе в кабинета.

Новодошлата продължи:

– Дънов, глупости. Синът ми и снахата са много вярващи, ходят всяка неделя на църква, обикновено отиват в „Света Марина“ . Скоро им бяха счупили стъклото на колата и им взели багажа, но след няколко преки от дома им, го откриха разхвърлян, но нищо не липсваше от него. Навярно крадците са търсили пари и като не са намерили, са захвърлили всичко.

– Само Бог е запазил имуществото им, – каза мъжът, които искаше да обясни на другата жена, кой е Този, Който изцерява хората.

Главата на сестрата се показа от открехната врата и подкани:

– Моля следващия.

Мъжът стана, кимна с глава и предложи на жената мястото си, но тя каза:

– След малко и аз ще вляза, благодаря ви.

Късно следобед, когато отиде на работното си място, Костадинов завари известието за пенсионирането си на бюрото. За него това беше удар от засада.

Как се прибра у дома си Костадинов не помнеше.

От главата му не излизаше една и съща мисъл: “ Край! За мен всичко свърши! От днес съм излишен и ненужен за обществото гражданин!“

Отровата от тази мисъл силно се впиваше в него и го измъчваше. За Костадинов това беше недооценяване на работата му и грубо погазване на човешкото му достойнство.

Съпругата му Елена видя отчаяната му физиономия и разбра какво се е случило. Отдавна оттук-оттам се шушукаше за неговото отстраняване. Говореше се и явно, че той е вече на години и трябва да се даде път на младите.

Но какво знаят младите? Костадинов бе кален в битки и борби за устояване на истината, а сега, който и млад човек да заеме мястото му ще бъде поредния „послушко“, предпочетен пред всеки по-революционно настроен ветеран.

– Не се притеснявай! Всяко зло , за добро, – опита се да го утеши Елена. – Сега поне изцяло ще се занимаваш с това, което ти е на сърце.

След вечеря пуснаха филма за Ломоносов и Костадинов малко се поразсея. Той беше изцяло потопен в събитията на онова време и непрекъснато търсеше връзки с днешния ден.

Минали са векове от тогава. Светът се е проминил. Науката и техниката са достигнали големи висоти, но човекът не се е отказал да властва и господства над себеподобните.

„Какъв мощен ум. Истински гений е този Ломоносов, – възхищаваше се Костадинов. – Какъв непокорен дух има само!“

Ако във всеки от нас не живее по един малък Ломоносов, напразно би било всяко творчество и самият живот.

До късно през нощта Мартин не можа да заспи. Въртеше се неспкойно в кревата и премисляше всичко. Спомняше си откъслечни реплики, отделни лица, начин на реагиране на един или друг в различни ситуации и всичко това не му даваше покой.

В главата му отекваха въпроси и предупреждения. Сякаш двама невидими човека се бореха в него. Картината изглеждаше така.

– Горе главата, ние сме с теб, дори и да не те разберат.

– Не за първи път ти се случва да се бориш за правото си.

– Това си е истинско унижение, да искаш нещо, което не ти дават, под благовидния предлог, че не ти се полага, въпреки че истината е на твоя страна.

– Истината се нуждае не от молитва, а от брадва.

Предупрежденията също напираха в главата му и не му оставяха много време за размисъл.

– Откажи се, ще те смачкат. Истината винаги е в ръцете на силния.

– Не позволявай да ти смачката фасона. Твоето оръжие е друго, не хаби напразно силите си.

– На кого ще се оплачеш? Всеки гледа себе си. В създалата се ситуация ще те очернят целия. Ще намерят хора, които да те предадат и доказателства, за които не си и предполагал….

Това боричкане на мислите изтощаваше Мартин. Когато едните надделяваха над другите, настъпваше ледена тишина, но нещо вътре в него проплакваше, като малко дете.

– Не позволявай да бъда погубена….

Това беше гласът на истината. Той кънтеше, блъскаше и буташе. И най-закоравялото сърце не можеше да устои на този порив.

– Не ме оставяй, всичко заровено в земята загнива!

– Не, не истината е като злато и макар изровена след десетки години тя свети ….

– А до тогава, все едно не съществува. И победеният ще бъдеш ти. Това е равносилно да загубиш сражението.

– Ами ако битката е предрешена? Ще имаш ли време и сили да се изправиш за нова такава?

– За човека всяка битка има значение. Всяка от тях е решаваща. Така човек се движи напред.

– А рискът? Човек не живее сам на този свят. Нужно ли е неговото страдание да се превръща в мъка и болка за околните.

– Ами страхът? Той убива свободата.

– Освободи се от страха и действай, независимо от тежките последствията…….

Спорът продължаваше безкрайно. В главата на Мартин нещо се блъска и дращеше болезнено. Ушите му пищяха. Искаше да избяга от този хаос от мисли, но те още по-настървено го нападаха.

Едва на разсъмване Мартин успя да заспи.