Първата световна война бе в разгара си.Тя поглъщаше милиони хора като ненаситна паст. Между загиналите не бяха само тези носещи униформа и въоръжени с оръжие. Войната не пощади и цивилните – старци, деца и беззащитни жени.

В навечерието на Рождество на линията на фронта беше необичайно тихо.

Валеше пухкав сняг и застилаше земята с бяла пелена. Мислите на повечето войници бяха далече от тук, на празничната трапеза, сред роднини и познати.

Едно голобрадо момче започна тихо да си пее:

– Тиха нощ, свята нощ, цяла земя е в тишина. Виж Витлеемската светла звезда, мъдреци води от чужда земя. Дето Христос се роди…

Към неговия глас се прибавиха и други нестройни мъжки гласове. Изведнъж целия окоп запя.

Когато свършиха песента се заслушаха изненадано….. Същата песен звучеше и от другата страна на фронта. Противниците им също пееха „Тиха нощ“ само, че на своя си език.

– И те мислят като нас за Княза на Мира, – обади се възрастен брадясал войник, – за това, че Божия Син се е появил на Рождество.

– Колко много би се променил света, ако заедно всички възпявахме „чудния Младенец в яслите“, – въздъхна дълбоко командирът на ротата. – Тогава земята щеше да заприлича на небето.

– Когато Христос е наблизо, всички конфликти се прекратяват, – отбеляза капеланът на войската. – Настава мир. Мракът се разпада пред сиянието на Този, Който дойде да обитава в нас.

– Сега на Рождество можем да се наслаждаваме, както и на Неговия мир, – каза русоляв младеж. – Дай, Боже, да се сложи край на тази касапница и самоунищожение….

В столовата бяха дошли почти всички. Те бяха насядали по масите и обядваха.

Изведнъж вратата се отвори и влезе Миронов. Възрастен човек, изрядно облечен в черен костюм и бяла риза, с неотклонната тъмносиня вратовръзка на черни райета. Той перфектно знаеше 19 езика.

Преди да седне, кимна на останалите с глава и зае мястото си на масата.

– Днес ще бъде много горещо, – каза Нина Иванова, която същевременно погледна новодошлия и дяволито му се усмихна.

– Да, – усмихна се Миронов, – слънцето пече жестоко, не се шегува. Да му мислят пълничките.

– Не се смятам за пълничка, – махна отегчено с ръка Нина, – но усещам, че ме залива горещина.

Миронов се усмихна и попита учудено:

– Дори тук в столовата?

– Именно, – каза Нина.

– Нима? А от що?

– От вас, – намръщи се Нина.

– От мен? – изненада се старият преводач и все така усмихнат се облегна на стола. – Нина, какво означава това? Нима моите 60 години могат да ви въздействат така?

– О, не си въобразявайте, – бързо го прекъсна Нина. – Вашите 60 години са съвсем безопасни, но вашите езици….

– Какво ми е на езиците? – още недоумяваше Миронов, накъде бие колежката му.

– От съседството на един свободен език, човек може да се изпоти, а вие владеете свободно 19 ….. Ужас! – почти извика Нина.

На масата избухна смях.

След като се нахрани, Миронов стана и се приготви да си тръгне.

– Ще ме извините, Нина Иванова, – пошегува се той, – отивам да заключа поне част от моите 19 езика. Нека вместо мен ви поти слънцето.

А тя като че ли само това чакаше, весело каза:

– Много мило от ваша страна. И да ме поти има защо….

Ах тази Нина знае как да се пошегува, но и как да отговори.

Заведението отдавна бе се опразнило. Наско стоеше пред десетина празни чаши на масата. Той не успяваше да държи главата си изправена и клюмаше от време на време.

Дрехите му бяха излинели, обилно наквасени с кал и всякакъв боклук. Изглежда този неудачник бе решил да удави проблемите си в доста голямо количество алкохол.

Наско разговаряше с леко попийналия си събеседник на масата.

– Представяш ли си, точно преди една година аз зарязах неугледната си съпруга, – едва се обръщаше езика му.

– Така и се пада, – поддържаше го разпалено с войнствен глас препилия срещу него.

– И знаеш ли защо я зарязах? – появи се загадъчна усмивка върху лицето на Наско. – Запознах се с младо, много секси момиче. Тя ми доставяше такова голямо удоволствие, каквото жена ми не си е и представяла.

– А твоята? – вече полузаспал попита събеседникът му.

– Тя напълно бе загрубяла. Цялата бе покрита със целулит. Стомахът ѝ бе увиснал.

– Вероятно е забравила всякаква козметика, – с ирония подчерта другият.

– Да, не се грижеше вече за косата си. От нея се разнасяше мирис на пот.

– Нормално за много заета жена, – измърмори под носа си събеседникът му.

Наско сякаш не бе чул забележката му и продължи:

– Беше престанала да върши някои от нещата, които прави преди. Вече не оцветяваше ноктите си, не бръснеше краката си, не носеше сутиен и скоро гърдите ѝ провиснаха …… Всичко това ме отблъскваше от нея.

– Естествено …., – съгласи се бързо другият.

– Тя не беше вече жената, в която се бях влюбих ……. и се махнах от нея.

Наско дълго мълча притворил очи.

– Днес я срещнах и не можах да я позная, – в гласа на Наско се долавяше болка. – Беше се разхубавила. Фигурата ѝ бе стегната…. Беше толкова красива.

– Айде бе…., – удари с ръка по масата събеседникът му.

– И аз си казах, че това не може да бъде, – сбърчи нос Наско. – Не можах да повярвам на очите си. Тя съвсем не приличаше на майката на моите три деца.

– Е, как е станало това? – заинтересува се другарят му по чашка.

– И аз се замислих над същото, – с нежелание си призна Наско. – Навярно докато е била с мен тя е нямала време за фитнеси или поне малко да се погрижи за себе си.

– Глупак си бил, – смъмри го другият, – цялото ѝ време е отивало да се грижи за теб и децата ти. Сега поне е щастлива.

– Но тя винаги е искала да има голямо и здраво семейство. Доставяше ѝ удоволствие да се грижи за някого …. Навярно животът ѝ е бил красив, но аз не можах да го оценя, – въздъхна тежко Наско.

– Сега разбираш каква е истинската красота на една жена.

– Загубих човека, който бе най-голямото щастие за мен, – тъжно каза Наско. – Замених вътрешната красота с външна …… Ако тя бе срещнала в мен човек, който не я третира за прислужница, като всяка друга жена би намерила време да се погрижи и за себе си….. Сега е твърде късно.

Не повтаряйте тази грешка! По-добре побързайте да направите за любимия си човек нещо приятно.

„Aravrit“ е нов писмен език, който може да се чете на арабски и иврит, създаден от Лирон Лави Туркенич въз основа на двата съществуващи езици в израелския крайбрежен град Хайфа, където евреи и араби живеят заедно.

Лави Туркенич, израелски писател и лингвист, е измислила нов начин на писане на арабски и иврит. Тя го е нарекла „Aravrit“ – комбинация от думи на двата езика.

Тези, които искат да прочетат думата на арабски, гледат в горната част на думата, а онези, които искат да я прочетат на иврит – в долната.

Желанието ѝ да създаде език за всекидневния живот довело до появата на 638 нови символа, които включват арабски и еврейски букви; символи, които се четат и на двата езика.

Лави Туркенич в момента разработва своя проект на техническо ниво, за да улесни процеса на писане и печат за всички. Въпреки това, тя не вярва, че това е най-добрият начин за изучаване на арабски от нулата.

Иврит и арабски са семитски езици, някои думи са много сходни помежду си, други имат дори същото значение и звучение. Съществуването на такава общност укрепва връзката между двата езика.

Парламентарният комитет за изменение на Конституцията е излязъл с препоръка. Южна Африка да даде на жестомимичен език държавен статус.

Дискусията за признаването на жестомимичен език от държавата започнал в Южна Африка след съвместна петиция от няколко асоциации на глухите през 2007 г. Според документа милиони хора в страната са лишени от възможността да получават стоки и услуги поради „невъзможността за комуникация“.

Първата държава, която признава езика на жестовете като държавен език, е Уганда. Също така сред африканските страни този език, официално е признат от властите в Зимбабве. Освен това, принципа за „насърчаване“ използването на езика е залегнало в Конституцията на Кения.