Димо бе огорчен. Не можеше да се съгласи с това, което бе направил приятеля му спрямо него.

– Да не прощаваш, това си е жив капан, – говореше дядо му, който беше запознат със случая. – Искаш справедливост, а всъщност задържаш болката, от която желаеш да избягаш.

– Но, дядо, ти не разбираш, …. – роптаеше Димо.

– Задържането на горчивината може да ти се струва правилно за момента, но тя бавно втвърдява сърцето ти и помрачава мира ти.

– Е, да кажа, че не е било ли? Да забравя и да се преструвам, че не ме е боляло? – попита гневно Димо.

– Става въпрос за избор на свобода пред негодуванието, – отбеляза дядото. – Когато прощаваш не освобождаваш приятелят от отговорност, а себе си. Просто отказваш, това, което някой ти е направил, да те определя.

Димо само повдигна рамене, но не каза нищо, а дядо му продължи:

– Да простиш означава да проявиш благодат, дори когато не е поискана. Проявяваш милост, въпреки че не желаеш да я даваш. Това не е слабост, но е мощно.

– Добре де, – уклончиво се съгласи Димо, – ще кажа, че му прощавам, но ….

Дядо му се усмихна:

– Не става въпрос как ще реагираш в случая, а за това как избираш да живееш след това.

Димо все още не бе убеден, че трябва да направи така. Дядо му го разбираше. Той не веднъж е изпадал в подобно положение, за това реши да го насърчи:

– Горещината расте тихо и се разпространява бързо. Тя не само засяга връзката ти с този човек, но може да прелее в други части от живота ти. Но когато простиш, започва изцелението. Така създаваш място за радост, мир и свобода и им позволяваш да се завърнат.

– Той трябва да ми се извини, – настоя Димо.

– Не чакай извинение, за да освободиш приятеля си. Избери благодатта, заради себе си и него, – дядото потупа внука си по рамото. – Трудно е, но винаги води до свобода.

Мирон сгреши толкова зле, че си каза:

– Няма връщане от това.

Дядо му го чу и отбеляза:

– Независимо дали става въпрос за голям провал или за нещо малко, което се задържа в сърцето ти, разликата често се крие в начина, по който реагираме.

– Как реагирам? – повдигна рамене Мирон. – Срамувам се.

– Има съществена разлика между срам и осъждане, – засмя се дядото.

– Каква разлика? – намръщи се Мирон.

– Срамът ти казва, че си неудачник, а съждението, че има нещо по-добро за теб, – поясни старецът.

– Какво от това? – попита Мирон.

– Едното те отдалечава от Бога, а другото те приближава, – отговори дядото.

– Може и така да е, – уклончиво се съгласи Мирон.

– Виж Юда и Петър, – продължи дядото. – И двамата се провалиха спрямо Исус и то в една и съща нощ, но Юда позволи срамът да го определи, а Петър допусна осъждението да го възстанови. За това основния въпрос е: Това, което чувстваш в момента, привлича ли те или отблъсква от Бога?

Мирон се замисли, а след това констатира

– Трябва да съм благодарен за благодатта и силата на осъждението. Необходимо е да се откажа от срама и да продължа напред в преобразяващата любов, която Бог щедро ми дарява.

Симеон бе навел глава и негодуваше:

– Защо има разлика между това, което искаме от живота, и това, което получаваме в него?

– В такива моменти на слабост дори не знаем как да се молим, – отбеляза Васко.

– За какво трябва се моли онкоболният за изцеление или смърт, за да се отърве от силните си болки? – продължи да мърмори Симеон.

– Така си е, – съгласи се Васко. – За какво трябва да се моли един затворник, за освобождение или издръжливост в затвора?

Дядо Петър, който чу момчетата само отбеляза:

– Не знаем как трябва да се молим.

– Ако молитвите ни са твърде оскъдни, дали Бог ще ги приеме? – питаше сърдито Симеон.

– Ами ако ни отблъсне? – в гласът на Васко се усещаше страх.

Дядо Петър се усмихна:

– Дали Бог чува отслабналите молитви на уморената душа? Ние имаме Небесен Помощник. Благодарение на него отговорът е :“Да“. Самият Божий Дух ходатайства за нас.

Жегата едва се понасяше. Васко и дядо му бяха седнали под сянката на големия орех сред двора.

Старецът погледна внука си и го попита:

– Какво ще мислят за теб хората, когато си отидеш? Какво ще говорят тези след теб?

– Кое е най-доброто в случая? – попита Васко.

– Да те запомнят като човек, който е живял с вяра в Бога, – отговори дядото.

После поглади мустака си и продължи:

– Трябва да предадеш щафетата на истината, която води към вяра на следващото поколение.

– А ако си неженен или бездетен?

– Макар че не можете да я предадете на собствените си деца, предай я на нечии други. Възможностите са безгранични.

– Не съм се замислял до сега за тези неща, – призна си Васко.

Старецът се усмихна, потупа внука си по рамото и добави:

– Така че,….. предай я по-нататък.

Мария се настани до дядо си и се приготви да слуша. Старецът бе сладкодумен, а внучката му любознателна.

Тя с трепет очакваше какво ще ѝ разкаже този ден.

– Днес е ред на жителите на град Сардис, – засмя се дядо ѝ. – И така, този град се намирал на висока скала, която била почти невъзможна за изкачване. Жителите му били сигурни, че никакъв враг няма да нападне града им. Тази самоувереност довела до разрушението на Сардис.

– Но нали градът бил на висока скала и никой не можел да я изкачи?! – възкликна Мария.

– Хората се гордеели, поради не престъпното място, че никой няма да посмее да воюва с тях, – въздъхна дядото. – Станали арогантни, самодоволни, мързеливи и небрежни. Смятали, че градът е надеждно защитен.

– Тогава,как са успели да го разрушат? – Мария бе нетърпелива.

Но дядо ѝ не бързаше, той бе последователен в разказването и точен.

– Жителите на Сардис не се интересували от укрепването на основите на стените му. След време в тези стени се появили пукнатини. Отначало били малки, почти незабележими, но с времето ставали големи и по-дълбоки. И накрая станали такива, че човек можел да преминава през тях.

– Хората не са ли забелязали това? – попита Мария.

– Дори не са подозирали,че през образувалите се пукнатини може да проникне враг, – уточни старецът.

– И навярно са ги нападнали? – смръщи вежди Мария.

– Една нощ врагът се изкачил на скалата и влязъл през пукнатините. Всичко станало само за няколко минути. Нашествениците заели атакуващи позиции, подготвяйки оръжията си, за да убият всеки, който би се опитал да избяга. На сутринта жителите излезли по улиците и били смаяни, че са обкръжени от врага.

– Наистина много неприятно е, но те сами са си били виновни, – отбеляза Мария.

– За съжаление, много от нас са като жителите на Сардис, – тъжно поклати глава дядото. – Толкова сме заети с житейските дела и толкова уверени във възможностите си, че спираме да забелязваме духовните си нужди. Мислим си, че не е нужно да се грижим за „основата“ на живота си и не забелязваме, че тя вече е напукана.

– А кога става това? – с тревога попита Мария.

– Такова небрежно отношение се получава, когато вярващият не се моли и не се подчинява на Божия Дух. Ако християнинът е толкова зает, че няма време да общува с Бога, тогава скоро ще има големи проблеми, както се е случило с жителите на Сардис. „Затова, който мисли, че стои, нека внимава да не падне“.

Мария сериозно се бе замислила, след като чу поредната историята на дядо си.
Накрая вдигна глава и каза:

– Това означава, че винаги трябва да бъдем нащрек. Да бдим за духовния си живот и за вярата си, която смятаме за силна.

– А защо трябва да бъдем изключително внимателни? – попита дядото.

– За да не паднем, – смело отговори Мария.

Ако животът ви е напукан или вече се е счупил, все още има надежда, че всичко ще бъде наред и животът ви ще бъде възстановен.

Може да се наложи да предприемете спешни мерки, за да „реанимирате“ живота си, но във всеки случай той може да бъде възстановен.

Профилактиката винаги е по-добра от операцията, затова се научете да не позволявате на нещата да стигнат до сериозни проблеми в бъдеще.

Може да си мислите, че молитвата и грижата за духовния ви живот изискват твърде много време и усилия, но те изисква много по-малко усилия и е по-малко болезнено, отколкото първо да разрушите духовния си живот и след това да се опитвате да го възстановите и подобрите.