– Грънчарят нежно и с любов започна да оформя парчето глина. Той избра форма, която му бе угодна. Дълго ѝ се любува, но това не бе достатъчно ….., – разказваше дядо Васил.

– Че какво не му достига?, – прекъсна го внука му.

– Цвят, който да отразява красотата му, – отговори старецът.

– Чакай, чакай май тук става въпрос за нещо друго? – ококори очи Велко, след като чу разказа на дядо си.

– Позна, – усмихна се дядото. – Става въпрос за нашия живот. Той трябва не само да е полезен, да има определена форма, но и да сияе.

– Как да сияе? – попита Велко.

– Затова ни поставя в пещта на страданието, докато се разкрият нашите „цветове“, които отразяват красотата на Божия характер.

– Но нали любящо и нежно ни докосва Бог? – потръпна Велко.

– Без подготовката на любящото, умело докосване на ръката на грънчаря, всяка полезност или красота, която глината би могла да има, би била унищожена от натиска и топлината, – добави дядото.

– Ооооооо, – разочаровано възкликна Велко.

– Исус прави страданието разбираемо, – успокои го старецът. – Сред натиска и топлината съм уверен, че Неговата ръка е върху живота ми, развивайки вярата ми, докато не покажа Неговата слава, превръщайки ме в съд за чиста употреба такъв, който Му е угоден!

– На никой друг грънчар не бих поверил живота си, – плесна ръце и подскочи Велко.

Тази вечер семейството се бе събрало около масата, не просто да вечерят, а да си поговорят.

– Какво ще се случи, ако работата ни изчезне? – попита Борко най-малкият в семейството .

– Или здравето ни се влоши, – прибави сестра му Мая.

– Ами ако икономиката се срине рязко? – додаде дядо Стоил.

– Има ли Бог послание за народа си, когато ни сполети бедствие? – попита бащата на Борко и Мая.

В стаята настъпи мълчание.

– Нека прочетем думите на пророк Исая, – предложи бащата.

Мая отвори Библията.

– Коя глава и кои стихове? – попита тя.

– Исая 6:1-3, – уточни баща ѝ.

Тънкото ѝ гласче прочете:

– „В годината, когато умря цар Озия видях Господа седнал на висок и издигнат престол, и полите Му изпълниха храма.
Над Него стояха серафимите, от които всеки имаше по шест крила; с две покриваше лицето си, с две покриваше нозете си, и с две летеше.
И викаха един към друг, казвайки: – Свет, свет, свет Господ на Силите! Славата Му пълни цялата земя“.

– Бог успокои страховете на Исая, не като премахна проблема, а като разкри божествената си сила и присъствие, – поясни бащата.

– Радвай се, – усмихна се дядо Стоил, – че Бог е способен да направи това, което ние не можем!

Тревожността ти намалява, когато разбирането ти за небесния ни Баща се увеличава.

Дядо Стойко отглеждаше животни и се грижеше за земята останала още от баща му. Той от нищо не се оплакваше. Не му бяха нужни нито лекари, нито лекарства.

Една студена сутрин стареца се почувства малко недобре.

Жена му го посъветва:

– Иди на лекар.

Той поклати упорито глава и отговори:

– По-добре да си купя малко змийско мляко от търговците.

Старецът отиде в плевнята, за да нахрани животните си. Той бе поставил електрическа жица, за да не бяга добитъкът надалече.

Случайно се спъна и докосна електрическия проводник. Ток премина през цялото му тяло и той падна на земята. Когато стана забеляза нещо интересно:

– Чувствам се обновен, пълен с енергия.

Дядо Стойко завърши цялата си работа в стопанството си и забрави за изпитанието.

Мина време.

Една сутрин се задъха.

За пореден път се спъна и докосна електрическия проводник. Тока го разтърси и той отново се почувства добре.

Шокът му даде енергия. Помогна му да диша нормално и дядо Стойко се почувства с двадесет години по-млад.

Тази странна практика продължи доста време, докато старецът не бе хоспитализиран за първи път в живота си.

Кардиологът погледна невярващо електрокардиограмата му:

– Чувствали ли сте се уморен? Изпитвали ли сте задух?

Дядо Стойко разказа всичко на лекаря за самопредписаните си шокови терапии и обновеното му чувство за енергия.

– Имате нарушен сърдечен ритъм, т.е. болното ви сърце изкача от ритъм.

Самолечението на старецът с електрически шок бе въвеждало сърцето му отново в ритъм.

Но натискането на бутона за нулиране на електрическата система на сърцето може да бъде опасно. Понякога шокът може да накара сърцето да спре да тиктака завинаги.

Ако сме честни със себе си, трябва да признаем, че много приличаме на дядо Стойко.

Усещаме, че нещо не е наред, но не можем да определим проблема.

Докато ние си самопредписваме собствени средства, нашите болни сърца изкачат от ритъм.

Нека поставим сърцата си в компетентните ръце на Този, Който може да ни направи цялостни.

Бог е нашият велик лекар.

Той познава нашите нужди. Има отговорите и вижда най-добрия начин да излекува заболяванията ни.

Дядо Стефан говореше на внуците си:

– Вашето сърце е като оранжерия, а мислите ви като са семена. Трябва да внимавайте какви семена допускате в оранжерията си.

– А как да познаваме кои са добри? – попита Петьо.

– Твоя ум, Петьо, е врата към сърцето. Божия Дух стои на прага и филтрира мислите, които се опитват да влязат.

– А Той от къде знае? – ококори очи Мимето.

– Ако Исус е съгласен с мисълта, Светия Дух я пуска, в противен случай трябва да се изгони, – поясни старецът.

– Как разбираме дали Исус е съгласен? – смръщи вежди Петьо.

– Отваряш Библията и се въоръжаваш с мнението на Христос, – усмихна се дядо Стефан. – Повече от всичко пазете вратата на сърцето си. Колкото е по-добър изборът на семената ви, толкова ще бъде по-голяма радостта ви от реколтата.

Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.