Дядо Стоян бе наобиколен от внуците си. Днес той бе решил да им разкаже за едно чудно раждане.

Децата се бяха умълчали и с нетърпение очакваха думите на дядо си.

Стареца започна бавно и спокойно:

– Тогавашния римски император бе наредил да се преброи населението му в обширната му империя.

– Защо, дядо? – попита най-малкият от внуците му.

– Може би, за да покаже колко е велик или да направи администрацията си по-ефективна. Това не е от значение, но много хора били задължени да се регистрират в родния си град. Подобни политически решения причиняват големи човешки страдания и болка.

– Страдания и болка? – Мартин недоумяващо сбърчи чело.

– Пътуването в онези дни било трудно и опасно …., – започна да обяснява старецът.

– Възможно е да пътуват от далече, но защо опасно, – прекъсна го нетърпеливата Ели.

Старецът се усмихна, погали по главата припряната си внучка и разясни:

– Заповедта на императора принуждаваше бременната Мария и Йосиф да пътуват до родния си град. Рисковано пътуване за една бъдеща майка. Това не е било разходка или екскурзия, а формалност продиктувана от един самонадеян човек.

Децата притихнаха, а Дядо Стоян възобнови разказа си:

– Витлеем е бил пренаселен, а сега трябвало да приеме много гости. В хана нямало място. Йосиф и Мария нямали близки, при които да отседнат. Ханджията им предложил обора. Раждането на Божия Син станало на това не хигиенично място. Той бил повит и поставен в ясли, споделени от животните.

– О, ужас, – възкликнаха Кирил и Мадлена.

– Още от самото начало Той се сблъска с проблемите в живота на хората, – повдигна вежди старецът. – Но добре, че се роди, за да ни даде надежда.

– Каква надежда? – обади се и мълчаливият Тихомир.

– Всеки от нас за това, което е сбъркал в живота си, трябва да бъде наказан със смърт. Исус пое нашите грехове там на кръста и който повярва в това, получава вечен живот.

Децата се смълчаха и погледнаха с очакване дядо си, за да им каже какво да правят по нататък.

Дядо Стоян се намести добре на стола си и добави:

– Той ви обича и чака да го потърсите.

Дядо Петър погледна зачервения си внук Пешо, който бе тичал до момента:

– Спортистите тренират, за да усъвършенстват уменията си, а повторението е един от най-добрите начини за растеж.

– Дядо, аз всеки ден тичам и усещам, че започвам още по-бързо да се движа.

Старецът поклати глава:

– По същия начин, формирането на нови навици във вярата изисква ежедневно постоянство. Желанието на сърцето подтиква към действие, а готовността води по пътя на трансформацията.

Пешо само се усмихна, а старецът продължи:

– Бъди търпелив. Негативните нагласи се формират с години, някои започват още от детството.

– А трансформацията? – попита Пешо.

– Тя също отнема време, – отговори дядото, – но започва с малки, повтарящи се стъпки в правилната посока.

– Как да разбера дали се движа правилно? – повдигна вежди Пешо.

– Справяй се с разрушителните си мисли…..

– Как? – последва нов въпрос.

– С молитва, – бе отговорът. – Писанието, произнесено на глас и благодарното сърце действат в живота.

Пешо само въздъхна и се почеса по главата, а дядо му продължи:

– Празнувай победите си напълно. Освобождавай се от грешките си бързо. Позволи на почивката да презареди ума и тялото ти.

Пешо наведе само глава.

Бог цени живота ни. Ако практикуваме Неговите принципи, това ще ни води до мир и свобода.

Повторението във вярата изгражда трансформация.

Бъдете последователни и Бог ще ви укрепи.

Борко обичаше спорта, но все не го включваха в отбора.

Днес се оплака на дядо си:

– Имам момчета, които са добри и ги избират първи за всеки мач, а мен не.

– Изглежда имаш повече ентусиазъм, отколкото умения, – усмихна се дядо му.

Борко въздъхна:

– Вероятно е така. Често съм последен, от тези, които избират, ако изобщо стигнат до мен. Толкова ми се иска да съм от „избраните“.

– Хубавото е, че Бог няма предпочитания, – каза дядото. – Неговият избор не се основава на външен вид, положение или дарба. Всеки от нас има значение за Господа, независимо от спортсменските му способности.

– Е, Бог е друго нещо, – тъжно отбеляза Борко.

– Той те обича, – поклати глава дядото. – Избрал те е и те призовава по име.

– Да, знам това, – намръщи се Борко, – но аз не говоря за спасението и познанието на Бога.

– Това, че те е осиновил и избрал за свое дете, по-малка стойност ли има от признанието в този свят? – попита старецът.

– Не, не – Борко размаха ръце. – Тези две неща изобщо не могат да се сравняват.

Дядото погледна внука си с облекчение.

Дядо Жельо много обичаше внуците си. Той често ги събираше край себе си и им разказваше интересни истории.

Днес децата бяха наострили уши и с нетърпение чакаха старецът да започне.

– Много морски костенурки са застрашени от изчезване, – с болка отбеляза дядо Жельо.

– Може би са се навъдили много животни, които ги ядат, – предположи Павката.

– Не, не, – възрази Пламен, – днес хората замърсяват природата и затова много животни изчезват.

– Това може да се случи при видове, но не и при морските костенурки, – подчерта дядо Жельо.

– Коя е истинската причината? – попита припряно Мая.

– Морските костенурки се раждат при пълнолуние, – започна да разказва старецът. – Когато се излюпят, лунната светлина ги води към океана. Техния живот е във водата. А знаете ли къде са намерени мъртви морски костенурки?

– Къде? – в един глас извикаха нетърпеливо децата.

– Между осветеният от пълната луна път във водата и изкуствената светлина, която идва от крайбрежните къщи, лампите и фаровете на минаващите коли, – отговори дядото. – Изкуствената светлина е заблудила костенурките и ги е отвела към смъртта.

Тежка въздишка се отрони от детските гърди.

– Но хубавото е, – дядо Жельо се усмихна, – че неустоимата светлина на Исус, ни води към живот. Неговото слово е светилник на нозете ни и виделина на пътеката ни. Той ни дава сила да бъдем светлината Му в този тъмен и мрачен свят.

Децата се оживиха, а старецът продължи:

– Ако прилагате Словото Му в живота си всеки ден, ще можете добре да разпознавате изкуствената светлина на врага. Останете в осветения път на Господа и светете ярко за Христос в дома си и навсякъде по тази земя.

Дядо Кольо се радваше много за успеха на внука си:

– Победата е вълнуващо чувство.

– Така си е, – съгласи се внукът. – Да спечелиш нещо в живота означава, че сме се издигнали, победили и сме постигнали желания резултат.

А дядо му продължи:

– Понякога това означава, че изпреварваме другите и ни се присъждат титли или трофеи, свързани с чувство на триумф и празненство. Но какво да кажем за победата, която е невъзможно да постигнем със собствени сили, а е постигната от друг, който е готов да се намеси и да спечели от наше име?

– Доста смиряващо и вдъхновяващо е, че някой друг би се борил за мен, за да мога да позная победата в живота си, – възкликна внукът.

Дядото поклати глава:

– Няма по-голяма победа, от това да бъдем спасени от лапите на греха и Сатана. Да стоим завинаги победители в свобода и праведност пред Бога! Мъртви в греха си, ние не можехме да направим нищо за себе си, но Бог чрез Исус – Неговия живот, смърт и възкресение – постигна най-голямата победа за нашия живот.

– Аз съм безкрайно благодарен на Исус за всичко, което Той ми е дал, дори и този последен успех, – радостно плесна с ръце внукът.