Трифон все още мислеше върху това, което му каза Боян.

– Думите му бяха любезни и окуражаващи, но това това си бе живо ласкателство, – каза си той.

Трифон познаваше Боян като нагаждач и сметкаджия. За това не прие думите му като комплимент:

– Боян не просто ме хвали за нещо добро само по себе си. Едва ли е искал да ме подкрепи. Целта му е била да извлече някаква полза от мен.

Трифон си спомни, когато Боян го молеше да се изкаже добре за него, за да влезе в отбора. Това, което той искаше от него бе да го подкрепи с лъжа и Трифон не се съгласи.

– Мотивът му …., – плесна с ръце Трифон. – Повечето от нещата, които каза за мен не съответстваха на реалността. Явно ме ласкаеше за някаква си негова цел.

Боян умишлено бе преувеличил някои способности на Трифон.

– Това насмалко да ме подведе, да не виждам себе си такъв, какъвто съм, – потърка с длан челото си Трифон.

Той осъзнаваше в какъв капан щеше да се хване:

– Щракне ли и мрежата се вдигне, аз ставам жертва и то напълно безпомощна.

Дядо му не веднъж му бе казвал:

– Християнинът не трябва да използват ласкателство в бизнеса, семейството си или в каква да е друга област от живота си, за да получи нещо.

Трифон повдигна вежди:

– И при мен има моменти, в които лаская хората, но това е с много трудни люде и такива, с които имам важни взаимоотношения, – оправдаваше се той.

Наведе глава и тихо произнесе:

– Господи, знам, че не обичаш този вид реч, за това се покайвам. Искам да не бъда вече такъв. Помогни ми.

Трифон знаеше, че Бог няма да го изостави, ще бъде с него в трудните моменти на живота му, с една единствена цел, да го уподоби на Христос.

Бай Манол имаше пчели. Днес на гости му бе дошла Иглика.

Той отвори капака на един голям съд и ѝ каза:

– Я виж колко много мед съм събрал.

Върху меда имаше три малки пчели. Те бяха покрити целите с лепкавата маса и се давеха.

– Дядо, – извика Иглика, – можем ли да им помогнем?

– Трудно бихме се справили, вероятно ще ги убием, но има и друг начин.

– Какъв? – попита нетърпеливо Иглика.

– Ще видиш, – обеща Манол.

Старецът извади пчелите и ги сложи в една празна кутийка от кисело мляко. Остави я отвън на пейката.

Малко по-късно бай Манол повика Иглика:

– Ела да видиш, какво правят.

Трите пчели бяха обиколени от такива като тях. Те се опитваха да почистят лепкавите, полумъртви пчели.

Трите пчели бяха освободени от лепнещия мед и отлетяха.

– Тези малки пчели оживяха, – усмихна се Иглика, -защото бяха заобиколени от семейство и приятели, които не се отказаха, докато не ги освободиха.

Когато Никола се събуди. Усети желание да изпие една чаша чай или кафе.

Внезапно го осени мисъл, която произнесе на глас:

– Това, което правя като първо нещо сутрин, когато се събудя, е показателно за това, какво наистина жадувам. Дали хващам смартфона си и активирам социалните медии или се наслаждавам на топла напитка? … Сутрин умът ми е свеж и трябва да го посветя на най-ценното в живота си.

Никола си спомни за едно посещение на село.

Когато беше още тъмно, той видя дядо си рано сутринта на колене. След това той се молеше с баба му, а накрая призоваваше всички в къщата на молитва.

– Това беше често срещано в много християнски домове преди, а сега някак си този дълбок копнеж и искреното търсене на Бог са се изчерпали …… Колкото повече нашите удобства и луксове се увеличават, толкова търсенето на Бог като първото нещо сутрин намалява, – каза си Никола.

Той стана и закрачи из стаята.

Зората още не бе пробила нощния мрак.

– Господ не се е променил, – продължи да разсъждава Никола. – Той продължава да ни излива милостта Си всяка сутрин.

Изобличен Никола падна на колене и се помоли:

– Господи, признавам, че съм дал първото си внимание на други приоритета, без да осъзнавам Твоето присъствие, което ме подкрепя всяка секунда. Помогни ми да Ти дам първото и най-доброто от себе си.

Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.

Милен крещеше:

– Домашниии! Защо все ме питате за тях? Сякаш няма други важни неща под слънцето! Мразя да пиша домашни.

Милен предпочиташе да играе на компютъра си или с приятели навън.

Един ден дядо му като го слушаше, му каза:

– Твоите действия като дете определят резултатите, които ще имаш в бъдеще като възрастен.

– Знания, резултати и домашниииии, – размаха ръце възмутен Милен.

Дядо му го погледна спокойно и попита:

– Не си ли се замислял, че колкото по-рано започнеш да трупаш знания, толкова повече време ще имаш възможност да ги използваш и да натрупаш още по-нови?

Милен се замисли. До сега не бе гледал така на задълженията си в училище.

Изпухтя и тъжно поклати глава:

– Ако не съм натрупал достатъчно знания навреме, трудно ще наваксам с всичко, което ще ми предстои. Имаш право, дядо. Може да ми е неприятно сега, но ако се заловя, както трябва, ще имам успех за напред.