Много хора вярват, че Хималаите са само за алпинисти и за желаещи да покоряват високи върхове. Но това не е така. Тик са предложени много пешеходни пътеки за начинаещи туристи, любители на туризма или по-опитни пътешественици.

С други думи, трекингът в Хималаите не изисква специална подготовка, защото трасето е избрано по такъв начин, че изминаването му се извършва на малка височина. Обиколката е предназначена за няколко дена, по време на която можете да се насладите на невероятната красота на планинския терен.

Любимите места на местните пешеходните туристи в хималайските планини са районите Пхалгам и Киштавар, разположени в долината на Кашмир.

В последно време тук е неспокойно и на любителите на трекинга не се препоръчва да посещават тези места.
Вместо тези опасни маршрути, най-добре е да се направи деветдневна обиколка в долината Маркъм.

Ако 9 дни поход е твърде много за вас, можете да изберете по-малко уморителни маршрути, които са разчетени за два или три дни.

Това е прост и много вкусен десерт, който традиционно се приготвя от жителите на долината Пасегас в Кантабрия.

За това ястие не се знаят никакви интересни легенди, даже не се знае кога се е появило.

Местните жители са уверени, че касада в Испания са готвели всякога.

Десертът представлява нежно суфле, приготвено от пресечено краве мляко, брашно, масло, захар и яйца.

Всички съставки се смесват и запичат.

За да се предаде по остър вкус, в сместа се добавят лимонови кори или канела.

Всички сме имали моменти, когато сме се изкачвали на най-високите части на планината. Когато сме виждали всичко така, както го вижда Бог. И на нас не ни се е искало да слезем от там.

Но Бог няма да ни позволи да останем на върха. В случая ние сме изпитвани, дали ще имаме сили да слезем в долината. Ако имаме сили само да се изкачим до върха, то с нас нещо не е наред.

Да бъдеш на върха с Бога съвсем не е лошо, но Той ни извежда там с цел, да отидем при обладаните от бесове и да ги издигнем към върха.

Ние не сме създадени за върха или да въздишаме, а за долината, за ежедневието, където сме под напрежение и трябва да покажем колко струваме.

Духовното себелюбие винаги има нужда от грим, то отново и отново е необходимо да изкачи планината. Но това се случва рядко, то е изключение от правилата, което в нашия живот с Бога означават много. Ние не трябва да позволяваме на духовното ни самолюбие да ни събори в такива моменти.

Склонни сме да мислим, че за всичко ставащо с нас трябва  да се обърнем към душеспасително наставление, но ние трябва да го обърнем в нещо повече от просто поучение, в характер.

Планината не трябва да ни научи, тя трябва да ни промени. Във въпроса: „Какво толкова?“ се крие опасен капан. В духовните дела ние с оценки не сме длъжни да се занимаваме.

Моментите на върха на планината са редки и Бог не ни ги изпраща случайно.

Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.

Балканските противоречия са нова причина за свикване на 24 октомври 1885 г. в Цариград конференция на Великите сили.

Тази конференция продължава и след Сръбско българската война.

Вече е трудно да се иска възстановяване на положението отпреди 6 септември, затова Великите сили преговарят главно по условията за признаването на Съединението.

Преките турско-български преговори завършват с подписването на 24 март 1886 г. на Топханенски акт, който признава Съединението. Компромисът е постигнат благодарение на турското съгласие българският княз Александър Батенберг да поеме управлението на Източна Румелия, а в замяна Османската империя получава Кърджалийска околия и селата по долината на река Въча, населени предимно с българи мюсюлмани.

Съединението е извършено и защитено благодарение на пълното единение на българите от всички краища. Успехът му подсилва оптимистичната вяра, че това е само първата стъпка към пълното освобождение на българските земи.

Съединението е изцяло българско дело и е сред най-успешните събития в нашата историята.

Но то има и негативните последици.Съединението довежда до конфликт с Русия, което ще предизвика проблеми в бъдеще.

Съединението успява благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата. Щастието е добро, но е несигурен помощник, защото лесно променя посоката си.

Значителното уголемяване на територията на България ѝ създава потенциални противници на Балканите. Това затруднява следващата стъпка, борбата за освобождение на Македония.