Михаил беше на почивка при свои близки. Там прекарваше почти всяко лято. Той живееш в един от големите градове във вътрешността на страната, но там няма море, за това бе и това гостуване.
Тук Михаил се препичаше и плуваше. Хората в това населено място бяха гостоприемни и топлосърдечни.
Но дойде края на почивката и Михаил трябваше отново да се върне в сивото ежедневие на многоетажния град.
Беше си взел билет предварително от летището. Самолетът излиташе в три следобед.
– По това време нямаше пиков час или натоварен трафик, – весело си каза Михаил.
Така той реши и удължи малко престоя, дори си позволи да хапне на вилата на чичо си.
Когато Михаил се върна да си вземе багажа от дома на една от лелите си, при която го бе оставил за малко, започна силен дъжд. Надигна се буря. А улиците се превърнаха в дълбоки реки. Това не беше обичайно за района, но се случи …
Колата едва пъплеше по улиците към аерогарата, по-скоро можеше да се каже, че плуваше. Една от улиците Михаил измина за половин час, а тя бе дълга около километър.
– Не, това е повече от, колкото можеше да се очаква, – удряше Михаил по волана и се ядосваше. – Така до никъде няма да стигна и ще изпусна самолета.
До него братовчед му, който бе дошъл да го изпрати, мълчеше, но и на него му кипна.
– Сякаш всичката вода се е събрала на тази улица. Виж колите пред нас, едва пъплят. Страшен късмет извади днес, Мишо.
По някакво чудо се добраха до летището, но стълбата бе вече махната от самолета, пътниците с багажа им бяха качена. Всички бяха по местата си, освен Михаил.
Вратата на самолета се затвори, а Михаил изтича да води преговори с ръководителя на движението. Запъхтян нахлу в стаята и каза:
– Господине, моля ви спрете самолета, за да мога да се кача. Времето бе отвратително. Едва се добрах до летището.
Мъжът го изгледа строго:
– Младежо, това не е игра. Има си строги правила, които са написани, за да се осигури безопасността на пътниците. Това не е маршрутка. Вдигаш ръка и те качва, а после слизаш, където искаш.
– Но аз утре съм на работа….
– Обадете се на началника си, че ще закъснеете.
– Но ….
Мъжът насреща не търпеше никакви възражения и прекъсна Михаил:
– Когато човек тръгва на път, особено със самолет, тръгва много по-рано от предвиденото.
Но Михаил изобщо не искаше да го слуша:
– Разпоредби, правила, не ми ги разправяйте тия. Дори и за малка дреболия сте отменяли полет, а друг път сте правили компромиси на различни хора, за да им угодите, но аз не съм важна клечка нали?
Мъжът го изгледа студено:
– Самолетът не е детска играчка. В него са се качили около 300 човека. Не мога заради това, че не сте предвидили време за неочаквани случаи, да спра излитането му.
Михаил излезе разгневен и ядосан на диспечера, и на времето. Всички му бяха криви за нещо.
Така или иначе времето бе пропуснато, а тази ситуация не можеше да се поправи. Освен това, парите, които бе дал за билета, бяха пропилени.
Наложи се Михаил да гостува още два дни на роднините си, защото въпреки летния сезон, времето се влоши и летището бе затворено.
Проливните дъждове и силният вятър дадоха достатъчно време за размисъл на Михаил.
Така и ние в живота пропускаме възможности заради това, че не сме действали по-рано.
Възможностите се изплъзват, а живота не се повтаря.
Мартин се връщаше след поредната командировка. Този път нещата бяха много по-напрегнати. Победата, която постигна при преговорите, му костваше много сили и нерви, които въпреки всичко успя да удържи до края.
