Радослав постъпи в колеж.

Тогава той бе очарован от едно християнско движение.

Негови приятели решиха да прекарат лятото в най-голямата църква на движението и да станат негови последователи.

Когато Радослав опита да направи същото, бе много разочарован.

– Какво става, – възмути се искрено той, – всяка врата пред мен се затваря.

Но на Радослав се предостави нова възможност.

Така Той прекара лятото в Бразилия.

– Странно, вратата за тази страна се отвори със замах, – възкликна Радослав.

И това не бе случайно.

Движението се превърна в опасен и потиснически култ.

А времето, което Радослав прекара в Бразилия го запозна с освобождаващата и радостна благодат.

Така Бог ни пази и защитава, като ни възпира и обгръща с любовта Си.

Слави обичаше да снима. Обект на неговите снимки през последните години бяха скорците.

Особено тяхното спиращо дъха зрелище. Така нареченото мърморене, където стотици хиляди скорци се движат с плавно движение в небето.

Това е една въртяща се масивна вълна, преливаща в различни шарки.

В Дания наричат ​​това преживяване със скорците Черно слънце.

Най-забележителното е, че скорците инстинктивно следват най-близкия си спътник, летейки толкова близо, че ако някой изпусне ритъма, биха претърпели масово бедствие.

Въпреки това, скорците използват мърморене, за да се защитават един друг.

Когато ястреб се спусне, тези малки същества се движат колективно и отблъскват хищник, който лесно би ги откъснал, ако бяха сами.

По-добре сме заедно, отколкото сами. „Двама са по-добри от един“. Ако падне единият, другият може да му помогне да стане.

Ако сме изолирани, сме лесна плячка. Ние нямаме комфорта или защитата на другите, които са заедно.

С придружителите ние даваме и получаваме помощ. Един може да бъде победен, но двама могат да се защитят.

Ние сме много по-добре заедно особено, когато Бог ни води.

Петър бе въодушевен:

– Мамо, прочетох за майстор на маскировката, който живее във водите на Индонезия и в Големия бариерен риф.

– Интересно, – майката откъсна поглед от телевизионния екран и погледна сина си.

Спечелил малко внимание Петър продължи да разказва за своето откритие:

– Това е така нареченият Мимическият октопод. Той може да промени пигмента на кожата си, за да се слее със заобикалящата го среда.

– Интелигентно създание, – отбеляза майката.

– Освен това, – продължи смело Петър, – променя своята форма, модел на движение и поведение, когато е заплашено.

– Охо! – заинтригувано възкликна майката.

– Може да имитира такива същества като отровната риба лъв и дори смъртоносни морски змии, – завърши наученото Петър.

Майката въздъхна и спомняйки си днешното не много добро поведение на сина си добави:

– За разлика от мимическия октопод, вярващите в Исус трябва да се открояват в света, който ни заобикаля. Можем да се почувстваме застрашени от тези, които не са съгласни с нас и да се изкушим да се слеем, за да не бъдем разпознати като последователи на Христос, но ние сме призвани да Го представяме във всеки аспект от нашия живот.

– Да, но Гошо ме притисна и аз трябваше да се съобразявам с „модела на този свят“, – Петър започна да се оправдава.

– Но можеш да покажеш на кого служиш, като приведеш живота си в съответствие с това, в което вярваш като Божие дете.

– Ох, …. – изпухтя Петър.

– Когато се подчиняваме на Писанията и отразяваме Неговия любящ характер, – продължи назидателно майката, – животът ни може да покаже, че наградите от послушанието винаги са по-големи от всяка загуба.

Сашо пак закъсняваше. Все нещо му се случваше в последния момент преди да тръгне.

Когато отиде на уреченото място, те не бяха вече там. Тъй като предварително се знаеше къде ще ходят, Сашо хукна нататък.

Когато настигна приятелите си, той задъхан ги попита:

– Знаете ли кога и кой е направил първата снимка на жив човек?

– Ох, пак със твоите „великолепни“ открития, – въздъхна Пламен.

– Остави го нека разкаже, – намеси се Асен. – Това е интересно.

Спечелил всеобщото внимание на групата Сашо започна важно и тържествено:

– Първата снимка на жив човек е направена от Луи Дагер през 1838 г. Снимката изобразява фигура на един празен булевард в Париж по средата на следобед.

– Невъзможно! – възкликна Петър. – По това време на деня булевардът и тротоарите би трябвало да са оживени от движението на карети и пешеходци.

– Човекът не е бил сам, – уточни Сашо. – Хора е имало на оживения Boulevard du Temple, където е направена снимката ….

– Но нали каза, че булевардът е бил празен? – обадиха се няколко гласове.

– Просто не се виждат на снимката, – допълни Сашо.

– Как така, ем са били, ем не се виждат на снимката? – ококори очи невярващо експозиция Стефан.

– Времето на експозиция за обработка на снимката, известна като дагеротип, отнема седем минути за заснемане на изображение, което трябваше да бъде неподвижно през това време, – започна да обяснява Сашо, но останалите го гледаха още по-недоумяващо.

Той продължи без да се съобразява с това:

– Изглежда, че мъжът на тротоара е единственият заснет човек, защото той е стоял неподвижен. Смята се, че се е опитвал да излъска ботушите си.

Всички в групата застинаха и занемяха.

– Причината да няма никой друг в кадър е защото всеки останал се е движил прекалено бързо. Поне така твърдят специалисти, – отбеляза Сашо

Понякога неподвижността постига това, което движението и усилието не могат.

Двамата приятели Спас и Милен обсъждаха нашумялото събитие:

– И какво толкова е станало в Асбъри? – повдигна рамене Спас.

– Хората празнуват! – каза въодушевено Милен. – Студентите там започнали да се покланят и не спират. Времето за молитва, покаяние и поклонение не престава и започна да се разпространява и в други кампуси по цялата страна.

– Да, но други ги осъждат, – възрази Спас.

– Какво не им харесват? – възмути се Милен.

– Не пеят правилните песни. Няма достатъчно проповядване на събранията. Тълпите не са достатъчно разнообразни……

– И какво от това? – недоумяваше Милен.

– Виж, ако има съживление, Бог ще го започне със средни на възраст, като нас. Това изглежда много по-разумно. А тези младоци какво си въобразяват? Липсва им зрелост, за да водят движение на Бога.

– Проблемът ти е , че съживлението в Асбъри не започна от такива като теб, – усмихна се Милен.

Милен скръсти ръце и се нацупи.

– Както искаш, – погледна го със съжаление Милен. – Нима така ще стоиш, докато дойде истинското съживление?