Димитър слушаше Пенко, но всъщност само кимаше с глава и се усмихваше, а умът му блуждаеше другаде.

Той бе формирал вече отговора си, преди Пенко да свърши. Сякаш знаеше какво ще каже по-нататък.

Но как се чувстваше Пенко?

Навярно жадуваше за пълно внимание, за да се освободи от болката за случилото се.

Дали се досещаше, че отсрещния изобщо не го слушаше?

Трудно е да се каже.

В случая трябваше да има „тройно слушане“. Слушане какво ви казват, слушане какво наистина ви казват и в крайна сметка ако имате водителството на Божия Дух, слушате какво Той ви съветва.

Пенко споделяше нещо уязвимо. Ако Димитър наистина го слушаше, Пенко щеше да се почувства видян и разбран.

Не беше нужна диплома по психология, нито степен по богословие. Димитър трябваше да обърне внимание на Пенко.

Той просто трябваше да слуша, да забележи и да попита.

Внимавайте, не само на думите, но и на тона, емоциите, езика на тялото и на това, което Светият Дух може да ви подтиква да забележите.

Милан и Милка се разхождаха.

Опиянена от красотата на околността, Милка възторжено възклицаваше:

– Погледни онази плачеща върба, колко е нежна. Полята са покрити с килим от трева. Усещаш ли нежната ласка на стръкчетата по краката си.

– Планетата ни постоянно става мрачна, безплодна и пуста, – мрачно сподели Милан.

– Така ли изглежда земята на твоя живот сива, лишена от истинска красота, радост и щастие? – попита тъжно Милка.

– Да, за съжаление, – отговори Милан.

– Тя е пуста поради отсъствие на любов, – с болка констатира Милка. – Може би е грозна заради белезите на греха и преживяното страдание.

Милан само тежко въздъхна и махна с ръка.

– Ако Бог, чрез силата на Словото Си, е преобразил Планетата Земя в нещо красиво, Той може да направи същото и за теб. Помоли Го за това, – посъветва го Милка.

Милан само вдигна рамене, но същевременно нещо се пречупи в него.

Вероятно е започнало преобразяването му.

Крум отбеляза:

– Когато се изкачваме на планината, осъзнаваме две конкуриращи се сили: закона за гравитацията и закона за фотосинтезата.

– Изкачването е по-трудно, защото тежестта на нашата маса е постоянно придърпвана надолу от гравитацията. За щастие, Бог е създал и закона за фотосинтезата, който кара всички живи същества да се стремят към слънцето, – добави Слави.

– Забележи, – Крум вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – Ако фотосинтезата не беше по-мощна от гравитацията, всичко щеше да се срути под собствената си тежест. Нямаше да имаме храна за ядене и животът щеше да престане да съществува.

– Как мислиш, защо дърветата, тревата и растителността не са сплескани от закона за гравитацията? – попита Слави.

– Защото фотосинтезата е по-силна! – бързо отговори Крум. – Дърветата и цветята се покланят на Бога, докато се издигат все по-високо всеки ден. Минералите, водата и хранителните вещества от почвата са създадени с една цел, да им се даде повече маса, за да достигнат до слънцето.

– Като се замисля, това ми звучи невероятно, – повдигна вежди Слави.

– Всичко, което Бог е създал, се стремя към Светлината, – широка усмивка се разля по лицето на Крум.

– Това е невероятно! – възкликна за втори път Слави. – Въпреки силата на гравитацията, която ме дърпа надолу, въпреки болката, смъртта и агонията, които съм преживял по време на изкачването, аз се радвам на закона, действащ в мен, който ме дърпа нагоре, все по-високо и по-високо. Против волята ми. Против тежестта ми. Против собствената ми преценка. Против здравия ми разум. Има висш закон, който ме дърпа нагоре.

– Всяка скала, която изкачваме, ни позволява да погледнем назад с удивление и поклонение. Всяко плато, което оставяме зад гърба си, ни кара да паднем по лице и да благодарим на Бог за Неговото слово. Когато се изкачваме, ние стоим на изпитана истина и не можем да не ѝ се радваме, – обобщи тържествено Крум.

Стефан бе в разгара на страданието си.

То изглеждаше толкова непоносимо, че той имаше чувството, като че ли бе изгубил всичко.

Болката му бе смазваща.

Сърцето му бе разбито.

Стефан безпомощно мълвеше:

– Просто не разбирам защо? Защо точно на мене?

Тих нежен глас заговори в сърцето му:

– А защо не на теб? Довери ми се, ще бъда с теб, ще те преведа. Нима не Съм достатъчен за теб. Аз те обичам, довери ми се.

Стефан си каза:

– Щом Бог обича такива като мен, доверявам Му се. Ще положа раните си в прободените Му ръце, защото Той обича дори мен.

Димо бе огорчен. Не можеше да се съгласи с това, което бе направил приятеля му спрямо него.

– Да не прощаваш, това си е жив капан, – говореше дядо му, който беше запознат със случая. – Искаш справедливост, а всъщност задържаш болката, от която желаеш да избягаш.

– Но, дядо, ти не разбираш, …. – роптаеше Димо.

– Задържането на горчивината може да ти се струва правилно за момента, но тя бавно втвърдява сърцето ти и помрачава мира ти.

– Е, да кажа, че не е било ли? Да забравя и да се преструвам, че не ме е боляло? – попита гневно Димо.

– Става въпрос за избор на свобода пред негодуванието, – отбеляза дядото. – Когато прощаваш не освобождаваш приятелят от отговорност, а себе си. Просто отказваш, това, което някой ти е направил, да те определя.

Димо само повдигна рамене, но не каза нищо, а дядо му продължи:

– Да простиш означава да проявиш благодат, дори когато не е поискана. Проявяваш милост, въпреки че не желаеш да я даваш. Това не е слабост, но е мощно.

– Добре де, – уклончиво се съгласи Димо, – ще кажа, че му прощавам, но ….

Дядо му се усмихна:

– Не става въпрос как ще реагираш в случая, а за това как избираш да живееш след това.

Димо все още не бе убеден, че трябва да направи така. Дядо му го разбираше. Той не веднъж е изпадал в подобно положение, за това реши да го насърчи:

– Горещината расте тихо и се разпространява бързо. Тя не само засяга връзката ти с този човек, но може да прелее в други части от живота ти. Но когато простиш, започва изцелението. Така създаваш място за радост, мир и свобода и им позволяваш да се завърнат.

– Той трябва да ми се извини, – настоя Димо.

– Не чакай извинение, за да освободиш приятеля си. Избери благодатта, заради себе си и него, – дядото потупа внука си по рамото. – Трудно е, но винаги води до свобода.