Бабата на Андрей бе скромна женица. На нея обикновено оставяха децата да ги наглежда и да се грижи за тях. Родителите на Андрей ходеха на работа и когато той ги питаше за нещо, те отговаряха:

– Уморени сме, ела по-късно да поговорим.

Но това по-късно не идваше, но затова пък баба му Мария бе винаги на разположение.

Тя им разказваше приказки, обясняваше това, което не разбират и постояно се молеше не само за него,  но и за другите деца.

Дойде войната. Тъмни облаци надвиснаха на страната. Андрей постъпи в армията.

Един ден той получи заповед с група бойци да отидат на определено място и там да очакват допълнителни разпореждания.

Когато пристигнаха на обекта, те се разположиха в гората. Денят бе тих, а настроението весело.

Андрей се установи под един висок дъб. Той искаше да поговори с приятеля си Константин, но видя, че е заспал по-далече под един храст увит в шинела си и се отказа.

Андрей се загледа в една мравка, която теглеше голяма мушица.

Изведнъж той чу гласът на баба си, сякаш беше до него:

– Андро, иди седни близо до Константин.

Изненадан Андрей трепна.

– Това е гласът на баба. От къде се взе на това място?

Войници се разговаряха близо до него, но жена нямаше между тях. Андрей се замисли за дома си и отново чу същия глас:

– Андро, иди седни близо до Константин.

Обхвана го тревога. Изпита напрежение и несигурност.

– Това слухова халюцинация ли е?

И за трети път гласът повтори с тревога и безпокойство:

– Андро, иди седни близо до Константин.

В гласа се долавяше такова плашещо опасение, че Андрей скочи бързо на крака и изтича при Константин.

Вече бе почти до приятеля си, когато оглушителна експлозия разтърси въздуха. Андрей изгуби съзнание.

Когато с Константин успяха да изровят засипалата ги земя погледнаха към мястото, където преди стояха другарите им. Там всички бяха мъртви.

Йонатан се отвърна от Бога, когато баща му умря. Местния равин не го успокои и той се почувства празен.

Когато се опита да се моли, тялото му се разтресе и той почувства, че започва да плаче.

– От къде дойде това?

Йонатан претърси цялата мрежа и попадна на „месиански“ уебсайт и когато разбра, че става въпрос за Йешуа (Исус), той отхвърли този вариант.

– Не искам да ставам християнин.

По-късно в Газа започна война и го извикаха на фронтовата линия.

Един ден, когато стоеше на поста си, забеляза, че връзката на обувката му се е развързала. Наведе се да я оправи и усети как през косите му мина куршум.

Дълбоко потресен от случилото се, Йонатан осъзна и каза:

– „Висша сила“ спаси живота ми.

Една нощ сънят му бе неспокоен и той видя мъж в бяла дреха, Който му протегна ръка и му каза: „Синко, твоите грехове са простени. Махни се от там“.

В последвалия го хаос, Йонатан забрави за съня. Но един ден го споходи предчувствие: „трябва бързо да се махнем от това здание“. И той веднага каза на другарите си:

– Бързо напуснете тази сграда!

Шест минути по-късно зданието бе обстреляно, а в стаята където спеше със своите другари бяха взривени ракетни гранати.

В следствие на това Йонатан бе силно травматизиран и прекара повече от година в болницата. Най-накрая си спомни съня си и мъжът в бялата дреха, Който му каза, че греховете му са простени.

Йонатан отново се разрови из интернет и разбра, че Йешуа е Месия. Тогава поръча да му изпратят Нов завет. На всеки в армията даваха само Стар завет.

Сам установи, че Новият завет е свързан със Стария. Той беше изумен:

– Колко ясно месианските пророчества в Стария завет сочат към Йешуа. Господ се е явил в съня ми и ме е спасил. Господи, помогни ми, ако си бил Ти.

Йонатан спа три дена, а когато се събуди каза на недоверчивият психиатър:

– Йешуа ме изцели.

Резултатите от прегледа показаха 98% възстановяване на мозъка.

Тогава Йонатан скочи и извика:

– Господи, аз съм твой!

След четири месеца бе освободен.

Сега е напълно здрав, възстановен и опростен. Йонатан е кръстен е Средиземно море и членува в Тиферетското обединение на Йешуа в Тел Авив.

Историята на Йонатан е живо доказателство, че Исус е жив и че Той донася изцеление и прошка на нашия свят, изпълнен с грях.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Младата Елена се омъжи за офицера Спас Николов. Те бяха много щастливи, но започна войната. Спас изпрати съпругата си при своите родители на село и се отправи на фронта.

Веднъж Елена, както си лежеше на дивана, погледна към огледалото, което бе поставено между двата прозореца. Тя забеляза странни карти, които „изплуваха“ от него. Там ставаше нещо.

Елена внимателно се вгледа и видя мъжа си с още един войник. Те пълзяха и се оглеждаха настрани.

Малко по-нататък младата жена забеляза две други фигури, които се прокрадваха зад мъжа ѝ и войника с него.

Елена трепна.

– Навярно това са врагове, – прошепна тя.

Единият от тях извади нож и се спусна към Спас.

Елена извика ужасена:

– Господи, опази го …

И без да разбира какво прави, взе от масата първото, което попадна в ръцете ѝ и го хвърли върху огледалото. Последва звън от разбито стъкло.

Майката на Спас обезпокоена от този шум, бързо изтича в стаята и намери снаха си припаднала.

Когато дойде на себе си, Елена сподели с възрастната жена:

– Там в огледалото видях Спас и още един войник с него. Зад гърба им се прокрадваха други двама. Единият от тях извади нож и се нахвърли върху Спас. Обезумях и хвърлих първото, което напипах на масата, срещу огледалото …

Майката на Спас  се опита да успокои снаха си, а после в дневника си записа видението ѝ.

След няколко седмици си дойде и Спас, който бе получил кратък отпуск.

Той веднага разказа на родителите и жена си, какво странно събитие се бе случило с него:

– С Павел бяхме изпратени на разузнаване. Пълзейки се придвижвахме през вражеския тил. Изведнъж се чу женски вик и звън от счупено стъкло. Обърнахме се веднага и видяхме двама от вражеската армия мъртви на земята. Единият държеше нож в ръка.

Майката на Спас и Елена се спогледаха. Възрастната жена отиде и донесе дневника си. След това даде на сина си да прочете, какво бе написала за този ден, в който той бе преживял чудното избавление.

Обикновено се смята, че жителите на западните държави, освободени от съветската армия от фашистите, са неизказано радостни от спасението им от хитлеристите. Но такива ярки настроения не са царували навсякъде.

Според спомените на поета фронтовак Дейвид Самойлов, в източната част на Полша жителите гледали съветските войници с „предпазливост и полувраждебно“. При възможност се стараели да се обогатят от красноармейците.

Съветските жени не ходели сами на улиците на полските градове, за да не се натъкнат на неприятности.

В Унгария местното население много често нанасяло на съветските военнослужещи коварни удари в гръб.

Както си спомня ветеранът от Великата Отечествена война поетът Борис Слуцкий съветските пияните войници и офицери унгарските селяни ги отмъквали един по един и ги удавяли в силажните ями.