Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.

Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.

Бе среднощ, но Михаил бе решил да се помоли:

– Господи дай ми сила, за да мога да постигна желаното.

– Остани слаб, за да се научиш смирено да се подчиняваш, – бе отговорът.

Михаил продължи въпреки отказа:

– Дай ми здраве, за да върша по-велики дела.

– Остани немощен, за да вършиш по-добри неща.

Михаил помисли и си пожела:

– Боже, дай ми богатство и ще бъда щастлив.

– Бъди беден, за да бъдеш мъдър.

Михаил не се отказваше лесно и продължи:

– Дай ми власт, за да получа похвала от човеците.

– Остани без нея, за да почувстваш нуждата от Мен.

Михаил въздъхна:

– Не получих нищо от това, което поисках, нито всичко, на което се надявах, но съм по-благословен от всички хора.

Марин Панайотов търгуваше с наркотици. Самият той бе пристрастен към хероина.

Чувстваше се съвсем сам. Бе смазан от постоянните смъртни заплаха и бе уморен вечно да бяга.

– Най-добре е да сложа край на безсмисления си живот, – тази натрапчива идея непрекъснато се въртеше в ума му.

Тази сутрин Марин се отби в любимото си заведение, за да похапне за последен път.

Върна се в апартамента си. Търсеше компания, за това включи телевизора.

На екрана се появи проповедник, който възкликна:

– Животът има начин да те хване за яката, принуждавайки те да паднеш на колене.

На Марин му стана интересно и той усили звука.

– Има верига, която връзва всяка душа, – казваше проповедникът. – Тази верига е грехът, от което смъртта и възкресението на Исус ни освобождава. Който желае да бъде освободен от нея, нека пристъпи напред и да се моли.

Марин се разкрещя пред телевизора:

– Да, да, да, … искам.

В този момент той вече не се чувстваше сам. Бе изправен не пред края на живот, а пред едно ново начало.

Когато усетим нашата духовна бедност, ние сме готови да получим богатството на Царя. Царството не е за алчните, а за съкрушените – онези, които стигат до края на падението си и пристъпват към Бога.

В задния двор бе устроено парти.

Внезапно вятърът се усили.

Небето притъмня. Замириса на дъжд.

Хората побързаха да се приберат в къщата. Когато последния влезе вътре, бурята се развихри.

Появиха се светкавици.

– Ах, … олеле …. колко страшно, – притискаха се една в друга няколко жени.

Други подскачаха при всяка гръмотевица.

Трети бяха запушили ушите си с ръце и бяха затворили очите си.

Различни са реакциите на хората, когато дойдат бурите в живота.

Някои реагират по правилен начин и излизат по-силни, докато други се смазват от предизвикателството.

Защо са различни реакциите на хората?

Това е според отношението към Бога.

Ако гледаме на Него като на наш любящ Отец, ще разберем, че Той има възможно най-добрия план за нашия живот.

Ако смятаме, че Той пречи на целите, които ние сме си поставили, или че само иска да ни наказва, то можем да пропуснем благословението, предназначено за нас.

Бурите в живота са неизбежни, но когато дойдат трябва да извикаме към Господа и да Му се доверим да ни преведи през нея.