Огнян сподели с приятеля си Петко:

– Преди си мислех, че ключът към плодотворността е да правя повече. Повече като съдържание. Повече часове. Повече резултати. Дори си казвах, че ако успея да вместя още нещо, ще напредна.

– Но това не води до мир, забелязал ли си? – попита Петко. – Подхранва само напрежение. Изтласква присъствието на Бога, а всеки от нас копнее да Му служи.

– Като се замисля, разбирам, че това не е просто да си зает, – смръщи вежди Огнян. – Просто съм възприел , че обемът е равен на стойността. Очаквах, че Бог ще бъде доволен, ако произвеждам повече, а хората ще ме забележат ако съм винаги активен и на разположение.

Петко се усмихна:

– Изглежда Бог обича малките неща. И това е така, не защото е ограничен. Той е Господ. Нашето изобилие не кани Неговата сила. Това прави нашата зависимост от Него.

– Може би имаш право, – съгласи се Огнян.

– Някъде четох, че постоянния стремеж да правим повече, създава така нареченото когнитивно претоварване, – отбеляза Петко. – Мозъкът ни се претоварва от многото задачи или отговорности. Той се бори да обработи и задържи получената информация, но продуктивността намалява. По-трудно се вземат решения. Стресът нараства. Но когато опростяваме и забавяме темпото, яснотата се връща.

– Интересно, – поклати глава Огнян, – не бях си представял така нещата.

– Освен това, – продължи Петко, – фокусирането върху по-малко неща не само подобрява качеството на нашата работа, но укрепва чувството ни за присъствие и мир. Малките, верни стъпки, практикувани последователно, формират дългосрочни невронни пътища и това е, което води до устойчива, плодотворна промяна.

– Изглежда, – Огнян повдигна едната си вежда нагоре, – в Божията икономика по-малкото наистина може да стане повече.

Петко посъветва приятеля си:

– Когато си изкушаван да направиш още нещо, запитай се:„Опитвам ли се да докажа нещо, което Бог вече е решил?“. Господ не гледа колко правиш, а това доколко Му се доверяваш.

– Нека Бог ме освободи от лъжата, че повече е винаги добре, – въздъхна Огнян. – Бих искал да се наслаждава на малкото, към което Той ме призовава.

Добри вдигна ръка.

– Учителю, вярно ли е, че когато се молим за другите, нашите собствени молитви получават отговор? А какво се случва, когато молитвата служи за егоистична цел?

Учителят обясни като използва следната аналогия:

– Тревата се нуждае от благословията на водата, за да оцелее и да расте. Един от начините тревата да получава вода е водата да пътува от кран през маркуч до градината, където е тревата. Тъй като маркучът е каналът, по който водата достига до тревата, тя не може да не се намокри. По подобен начин, когато носим благословии на другите, неизбежно и ние биваме докоснати от тях.

– Нали Бог е източник на всички благословии, – обади се Десислава.

– Но трябва да има канал, който да донесе Божите благословии в света, – продължи обясненията си учителят. – Един такъв канал за благословии е молитвата. Молим ли се, ние се свързваме с Бога. Когато се молим за приятел, ние ставаме каналът, който свързва нашия приятел с Бога. Бог изпраща поисканите благословии. Тогава ние също се изпълваме с тях.

Какъв мощен начин да даваме и получаваме!

Като се молим за другите, особено за тези, които имат същите нужди като нас, можем да служим като проводник на Божите благословии, както за другите, така и за себе си.

Когато осъзнаем, че някой е в нужда, за нас е привилегия да се молим за този човек.

Нашите молитви могат да донесат безброй благословии на другите, включително и на нас самите.

Нешо бе обхванал главата си с ръце.

– Имам толкова много неща да върша. ….. Непрекъснато съм зает.

В такова състояние мозъкът му премина в повишена готовност. Стресът се задейства. Кортизолът се повиши. Фокусът се стесни. Креативността избледня.

Нешо изпадна в паника.

Внезапно Бог отвори прозореца на претъпканата задушна стая.

Нешо чу ясно фразата, която го накара да спре:

– Достатъчно време.

– Може ли това да е истина? – тръсна глава Нешо. – Нима мога да имам достатъчно време, за да направя това, което е най-важно? Не достатъчно време, за да направя всичко, а такова, кое то Бог всъщност ме кани да правя. …. Ако наистина вярвам в това, не е нужно да се паникьосвам.

Нешо се завъртя.

– Мога да спра да се стремя. Мога да започна да се доверявам. Тогава ще имам достатъчно време, за да направя това, което Бог ме е помолил да направя.

Токова доверие успокоява не само душата. То променя и начина, по който реагира тялото.

Започнем ли да вярваме, че има достатъчно време, благодат и сила, нервната ни система се чувства в безопасност.

Това помага на мислещата част от мозъка ни да остане ангажирана. Правим по-мъдри избори.

С течение на времето мозъкът ни започва да се насочва към мира, вместо към напрежението.

Вярата в Божието осигуряване не само променя начина, по който мислим. Тя трансформира маниера, по който живеем.

На Петрана бе поставена диагноза множествена склероза. Тя загуби зрението на едното си око и чувствителността на едната страна на тялото си.

Всички очакваха, скоро да умре, за това често я съветваха:

– Трябва да се откажеш.

– Надеждата ти за възстановяване е безсмислена.

Петрана реши, изправи се и да заяви на ситуацията, в която бе попаднала:

– Добре съм. Ще отгледам децата си, ще играя тенис с тях и ще живея дълъг живот със съпруга си и семейството, което Бог ми е дал.

Тя започна да си представя как играе с децата си и как пътува със съпруга си.

Петрана започна всеки ден да изпълва сърцето с Божието Слово и позволи само Неговото мнение да изпълни дома ѝ.

Тази жена не се отказа.

Тя каза на врага си:

– Дяволе, няма да слушам повече лъжите ти. Не приемам твоите заплахи. Продължавам напред.

Петрана възвърна зрението си, а чувството и движението бяха възстановени в тялото ѝ.

Бог ни дава вяра, за да преодолеем всяко препятствие. Ние не сме жертви, а победители.

Продължете напред независимо с какво се сблъсквате.

Семейство Петрови се премести на ново място. Имаха дом, но той се нуждаеше от ремонт.

Когато премахнаха гипсокартона се появи сериозен проблем.

Навсякъде имаше грамадни черни буболечки. Те нямаха край.

Петрови бяха предупредени за подобна опасност и се бяха снабдили с препарат за унищожаването им, но бе третирана само повърхността.

Истинските щети бяха скрити и те бяха много по-големи. Започваха в основата на конструкцията и бяха увредили ядрото на къщата.

– Сега всичко трябва да премахнем и да започнем отначало, – въздъхна Камен главата на семейството.

– Това вероятно ще бъде много скъпо и ще отнеме много време, – скръсти ръце пред гърдите си Мая, бъдещата домакиня на този дом. – А до тогава къде ще син

сестра

живеем? Наближава и по-хладно време.

– Е, това не бяхме очаквали, – тъжно констатира Иван, по-малкият син в семейството.

– Случило се е, – махна с ръка Ема, сестрата на Иван и Емил, – защото проблема се е криел в основите.

Това затруднение наведе семейството към нови размишления.

– Същото опустошение може да се случи и в духовния ни живот, – поде Камен. – Повечето тийнейджъри, които израстват, посещавайки църква редовно, но я напускат след гимназията и не се връщат повече.

– Християнството не е било тяхната вяра, а тази на родителите им, приятелите или уважаван от тях човек, – отбеляза Мая. – В основата си вярата им е слаба, както и нашия дом заразен от буболечки.

– Може да са имали добро начало, – допълни Камен, – но ако не е здраво, установената вяра става податлива на външни влияния.

– Не само тийнейджърите са изложени на риск, – повдигна вежди предизвикателно Иван.

– Това ми напомня за колосянската църква, – намеси се и Ема. – Те са били някога „врагове“ в „умовете“ си и „отчуждени от Бога“. Исус е променил всичко това, правейки ги безупречни и свободни. Имаха добро начало, но тази свобода зависела от това да бъдат здраво вкоренени във вярата си, докато продължават напред.

– Необходим е силен завършек, – поклати глава като старец Емил. – Човекът, който се стреми да завърши добре, притежава достатъчно твърда вяра, за да може да продължи напред в живота, непоколебим.

Камен заключи:

– Този вид непоколебимост изглежда като да вярваш в Бог за живота си, когато обстоятелства не се развива във твоя полза. Нищо не върви по план, но въпреки това твоята надежда в Неговата вярност към теб остава. Ако връхлети ураган в живота ти, ти не изпадаш в депресивно вцепенение от несигурността, а оставаш изпълнен с надежда, знаейки, че Бог е верен.