Джовани да Велита бе богат почитател на Францис от Асиз. Той бе построил груба обител за францисканците в Гречо, Италия. Простотата ѝ подхождаше много на Франсис. Той никога не бе искал нещо разкошно.

Гречо беше очарователен, а скитът гледаше към долина с изглед към далечни планини. Построен бе пред няколко пещери с гори отгоре и отдолу.

Франциск покани своите съседи селяни и всички близки монаси да се присъединят към него за литургията на Бъдни вечер тук.

Те дойдоха с факли в ръце, пееха рождественски химни.

Едва когато се изкачиха по стръмните пътеки, научиха:

– По молба на Франциск Джовани е осигурил ясли в една от пещерите. Около нея имало вол и магаре, с мъж и жена в костюми, които представляваха Йосиф и Мария, и восъчна кукла за Христос.

Когато всички се събраха, Франциск изпя евангелския разказ за раждането на Христос.

След това той изнесе проповед, припомняйки събитията, случили се преди дванадесет века в Юдея.

Накрая заяви на своите слушатели:

– Животът ви ще се промени, ако положите вярата си в Христос, бебето от Витлеем.

Мнозина бяха трогнати от неговия преразказ на тези събития. Още повече от подреждането на хора и животни, което придаваше правдоподобност на старата история.

Това бе една запомняща се Бъдни вечер за всички присъстващи – възрастни и деца.

Хората се покланяха на светлината на лампата, припомняйки раждането на Христос.

Франциск остана да бди с Джовани над яслите цяла нощ.

Днес живите ясли са доста често срещани, но тази на Франсис изглежда е била първата. За нея той трябваше да получи разрешение от папата за подредбата, за да не бъде обвинен, че приема с лека ръка историята за раждането на Христос.

Дядо Стоян бе наобиколен от внуците си. Днес той бе решил да им разкаже за едно чудно раждане.

Децата се бяха умълчали и с нетърпение очакваха думите на дядо си.

Стареца започна бавно и спокойно:

– Тогавашния римски император бе наредил да се преброи населението му в обширната му империя.

– Защо, дядо? – попита най-малкият от внуците му.

– Може би, за да покаже колко е велик или да направи администрацията си по-ефективна. Това не е от значение, но много хора били задължени да се регистрират в родния си град. Подобни политически решения причиняват големи човешки страдания и болка.

– Страдания и болка? – Мартин недоумяващо сбърчи чело.

– Пътуването в онези дни било трудно и опасно …., – започна да обяснява старецът.

– Възможно е да пътуват от далече, но защо опасно, – прекъсна го нетърпеливата Ели.

Старецът се усмихна, погали по главата припряната си внучка и разясни:

– Заповедта на императора принуждаваше бременната Мария и Йосиф да пътуват до родния си град. Рисковано пътуване за една бъдеща майка. Това не е било разходка или екскурзия, а формалност продиктувана от един самонадеян човек.

Децата притихнаха, а Дядо Стоян възобнови разказа си:

– Витлеем е бил пренаселен, а сега трябвало да приеме много гости. В хана нямало място. Йосиф и Мария нямали близки, при които да отседнат. Ханджията им предложил обора. Раждането на Божия Син станало на това не хигиенично място. Той бил повит и поставен в ясли, споделени от животните.

– О, ужас, – възкликнаха Кирил и Мадлена.

– Още от самото начало Той се сблъска с проблемите в живота на хората, – повдигна вежди старецът. – Но добре, че се роди, за да ни даде надежда.

– Каква надежда? – обади се и мълчаливият Тихомир.

– Всеки от нас за това, което е сбъркал в живота си, трябва да бъде наказан със смърт. Исус пое нашите грехове там на кръста и който повярва в това, получава вечен живот.

Децата се смълчаха и погледнаха с очакване дядо си, за да им каже какво да правят по нататък.

Дядо Стоян се намести добре на стола си и добави:

– Той ви обича и чака да го потърсите.

Калин се бе замислил. Той отвори уста и всички разбраха какво го измъчваше:

– Какво означава, че Месията, Исус Христос, е „Вечният Отец“?

– Може би, че Месия ще се обърне към нас с вечен бащински характер, – предположи сестра му Даниела.

– Да, Той казва, че е „кротък и смирен по сърце“, – съгласи се Калин, – но ….

Тогава баща му се намеси:

– Представи си, когато се събуди тази сутрин, Троицата – Отец, Син и Свети Дух – си казват един на друг: „Калин стана! Даниела е будна! Хора съберете се“.

– Не разбирам добре, – разтърси глава Калин.

Баща му продължи:

– Тогава Отец се обръща към теб и казва: „Добро утро, Калине! Чакахме те цяла нощ. Нямаме търпение другите да те срещнем днес. Ти си светлината на света. Иди и отразявай нашата светлина днес!“

Очите на Калин се насълзиха:

– Нима Бог проявява талкова голямо внимание към мен?

Бащата добави:

– Аз съм баща и съм във възторг, когато ви видя, как се събуждате сутрин. А какво остава за Бог, Който ни е осиновил? ….. Исус ни докосва така, както малко момче протяга ръка, за да докосне охлюв… но не с пръст, а с отворени ръце.

Бог не е безразличен към вашето ставане днес. Той ви е събудил с очакване да ви наблюдава „как светлината ви свети пред човеците, за да видят добрите ви дела и да прославят вашия Отец, Който е на небесата“.

Знайте, че Вечния Отец е винаги с вас.

Симеон се прибра от училище уморен и гладен.

Родителите му задаваха куп въпроси, но той си мислеше само за яденето, което щеше да бъде сложено на масата пред него. За това отговаряше разсеяно и едносрично.

Симеон седна на масата, бързо каза молитвата си и веднага се захвана с паницата пред него.

Изведнъж той осъзна следващия въпрос и се почувства виновен.

– Хареса ли ти, зная, че това обичаш най-много? – попита майка му.

Симеон бе гребал бързо с лъжицата и дори не разбра какво яде, а сега не знаеше какво да отговори на майка си.

„Тя е приготвила всичко с такава любов, а аз не можах да се насладя на труда ѝ, – помисли си лакомникът. – Дори не усетих подправките. За съжаление всичко пропуснах ….“

Помислете си, не пропускаме ли понякога да се наслаждаваме на това, което Бог е приготвил за нас?

Нима делата Му останаха незабелязани за нас?

Тогава как ще осъзнаем, колко велики са били те?

Теодор много се забави. Вън бе тъмно и студено, а него го нямаше.

Мина 12 часа, жена му сериозно се притесни.

Към един часа Теодор се прибра и кратко обясни:

– Откраднаха ми колата. Лягам си.

Жена му го гледаше изумена:

– Как можеш да бъдеш толкова спокоен? Наистина ли ти няма колата?

– Какво друго мога да направя? Паниката няма да промени нищо. Утре ще се оправям.

Теодор смяташе, че няма смисъл да се тревожи.

Той се надяваше, че полицията ще намери изчезналата му кола.

И това наистина стана.

Без значение с какво се сблъскваме днес, можем да се доверим на Бога. Той държи нашето бъдеще в Своите могъщи ръце.

Е, тогава можем спокойно да спим.