Тодор се грижеше за майка си в последните ѝ години. Тя почина на деветдесет и пет години.

Тялото ѝ отслабваше, но желанията и мислите ѝ се променяха:

– Вече не съм превързана към нещата, на които преди се радвах. Не ме вълнуват луксозните подаръци, новите дрехи и любимите храни. Нищо от това вече няма значение за мен.

Вместо това тя запълваше времето си с молитва, химни и Писанието.

Често казваше на тези, които я посещаваха:

– Обичайте и служете на Господа с цялото си сърце!

Нейната предстояща смърт ѝ даде яснота за най-важното в живота.

Ти и аз не е нужно да чакаме края, за да открием разбирането за това.

Никой от нас не знае колко време ни остава. Не ни е гарантирана още една година, още един ден или още един час.

Защо тогава живеем така, сякаш имаме цялото време на света?

Не чакайте криза, за да пренаредите приоритетите си в живота.

Нека днес бъде моментът, в който ще разберете какво е най-важно и започнете да живеете така, сега.

Симеон Петров бе талантлив лидер. Той беше международен директор на бързо развиваща се организация с нестопанска цел. Отговаряше за надзора на операциите в цяла Африка, като същевременно координираше работата си с екипи в Европа и Северна и Южна Америка.

Графика му бе много натоварен, постоянни крайни срокове, късни разговори през часови зони и нарастващ натиск от всички посоки.

Кръвното му налягане се бе повишило рязко. Беше започнал отново да пуши след години на отказване. Обърна се към вечерни инжекции с алкохол, за да успокои препускащите си мисли.

Симеон отчаяно се нуждаеше от помощ.

В крайна сметка той се върна в родината си за лечение и никога не възобнови ролята си.

Всичко започна добре, но завърши с ранно пенсиониране.

Когато Сашо научи историята на Петър, попита:

– Защо се е случило така с него?

Бащата на Сашо отговори:

– Този човек беше брилянтен и дълбоко отдаден на каузата, но талантът и страстта не са достатъчни.

– Какво още трябва? – повдигна вежди Сашо.

– Призванието изисква зрялост и начин на живот, който може да издържи тежестта на дадената от Бога цел.

– Посочи ми примери, за да ми стане по-ясно, – помоли Сашо от баща си.

– Ето ти няколко такива, при които характерът изостава от призванието: Моисей не можа да влезе в Обетованата земя поради нерешен проблем с гнева; Соломон позволи на сърцето си да се отдаде на идолопоклонство, което доведе до разделено царство; Давид изпадна в прелюбодеяние, измама и убийство по време на период на безделие; Самсон саботира призванието си чрез компромиси и снизхождение; Илия, емоционално изтощен и изолиран, се оттегли твърде рано от пророческата си мисия.

– Колко жалко, – възкликна Сашо.

Бащата продължи:

– Всяка от тези библейски фигури беше призована и надарена от Бог, но техните неконтролирани апетити и застояли недостатъци на характера се превърнаха в пречки за изпълнението на тяхната задача изцяло. Призванието без характер е тежко бреме. Можеш да започнеш пътуването си, но доброто му завършване изисква съзнателен растеж.

Жоро се вълнуваше:

– Единството не е еднаквост.

– Прав си, – съгласи се Боби. – Единството може да се определи като група от хора, които имат обща цел, визия или посока.

– В случая не ставаше въпрос да бъдем абсолютно еднакви, – оправда се Ивайло, който бе започнал разговора за единството, – а да напредваме към една цел.

Той бе заявил, че всички е нужно да имат едни и същи интереси, желания, дори хобита, което звучеше сякаш е необходимо да са еднакви.

Слави даде пример:

– Вижте един футболен отбор. На терена всеки играч има определена позиция, която включва дадени умения, роли и отговорности. Но всички играчи се стремят към една цел, да вкарат повече голове от противника.

– Църквата е мястото, където всички различия вече не трябва да предизвикват никакви разделения поради нашето единство в Христос, – заяви твърдо Христо. – Защото нашата обща цел е напредването на Божието царство чрез споделяне на Евангелието на Исус Христос. Когато вярващите се съберат заедно и действат в библейско единство, те вече няма да бъдем разделени или победени.

Повечето в групата бяха осъзнали какво е единство, за това закимаха глави в съгласие.

Петър Незнайков бе обхванал главата си с ръце и се питаше:

– Вече не съм директор в завода. Тогава кой съм?

През годините той бавно се изкачваше по служебната стълба, докато стигна върха. Стана директор на доста известен завод.

Тази година Петър се пенсионира и се озова в плашеща празнота. Той остана без титла, власт, признание и вече не знаеше кой е.

Докато гонеше по-голяма служба Петър се разведе два пъти. Децата му се бяха дистанцирали дотолкова, че някои дори бяха променили фамилните си имена, за да го заличат от живота си.

Забелязали ли сте как понякога се представят хората?

– Аз съм лекар, … домакиня, …. предприемач, …. бизнесмен ….

Често се определяме чрез ролите, взаимоотношенията или постиженията си.

Но какво се случва, когато тези неща се променят или изчезнат?

Подобно на Петър, много от нас стигат до момент, в който се питаме:

– Кой съм аз всъщност?

И ако нямаме твърд отговор, градим живота си върху подвижен пясък.

Истинската ни идентичност не е нещо, което трябва да заслужим, да изпълним или да защитим. Тя ни е била дадена от самото начало. Ние сме създадени по Божи образ, с определена цел.

Когато забравим това, се отклоняваме. Започваме да се придържаме към крехки етикети като длъжности, постижения, външен вид, аплодисменти, но всичко това избледнява.

Работата ни не е това, което сме. Нашият статус не е това, което сме. Дори нашите неуспехи не изявяват това, което сме.

Ние сме отражение на Създателя. Носим Неговия образ. Това е истинската ни идентичност.

Когато не сме вкоренена в Бог, ние преследвате грешни приоритети и живеете под потенциала си, но ако се приведем в съответствие с това, което Той казва, че сме, започвате да ходите в сила, мир и цел.

Петър е загубил представата кой е, когато е останал без ролята. Но Бог никога не го е губил от поглед.

Така бди и над нас.

Исус не е дошъл само да ни прости греховете, Той е дошъл да възстанови нашата идентичност и да ни води в пълнотата на живота, за който сме били създадени.

Бончо с искрящи очи и сърце изпълнено с радост заяви:

– Бог е добър. Той е навсякъде и знае всичко. Създал ни е по Свой образ и подобие.

– Но ни е дал да изберем как да живеем, – добави баща му.

– Лошото е, – намръщи се Бончо, – че ние избираме своя път пред Неговия.

Бащата се усмихна:

– Той ни обича повече, отколкото някога бихме могли да осъзнаем. Без значение кой си и какво си направил, Бог те обича с цялата необятност и величие на това, което е.

– Трудно е за възприемане, – призна си Бончо.

– Представи си океан пълен с мастило, а небето цяло от хартия, – замечтано каза бащата. – Ако всеки човек реши да вземе писалка и напише за Божията любов, океана ще се пресуши, а цялото небе нямаше да може да побере всички думи за това колко много Бог ни обича.

– Това звучи доста впечатляващо, – възкликна Бончо.

– По такъв начин може да се опише, колко голяма, по-точно безкрайна, е Божията любов.

– Хората, които ни обичат, – въздъхна Бончо, – понякога ни разочароват.

– Но Божията любов е съвършена, – вдигна нагоре ръка бащата. – Бог никога няма да ни разочарова, нито ще спре да ни обича. Той ни разбира и бди над нас.

– Господ ме обича такъв, какъвто съм? – попита смутено Бончо.

– Той е доказал любовта си към нас, защото позволи на Сина си да поеме наказанието, което ни се полагаше и ни дава вечен живот, ако повярваме в Неговата жертва.

– Добре, да кажем, че повярвам, а после? – повдигне рамене Бончо.

Бащата потупа сина си по рамото и каза:

– Да познаеш и разбереш повече от Бога и Неговия характер е приключението на живота ти.