Психолозите провели следният експеримент.

На доброволци дали списък с 20 продукта и ги накарали да ги потърсят в супермаркетите.

При първия опит участниците в експеримента трябвало да изпълняват задачата без да говорят, а при втория им разрешили да си повтарят имената на продуктите.

При втория опит доброволците намерили по-бързо продуктите.

Оказало се, че при произнасяне на имената, паметта се пришпорва и кара хората визуално да си представят резултатите от действията си. Това работи само тогава, когато човек ясно си представя, какво иска и знае как да го постигне.

Ако вие не знаете как изглежда предмета, които търсите или нямате представа, как да изпълните дадено действие, мозъкът ви ще получава противоречиви команди. По този начин вие само забавяте работата му.

От друга страна, ако вие знаете, че банана е жълт и продълговат, когато повтаряте на себе си „банан“, вие активирате в мозъка даденото визуално изображение и ще намерите плода по-бързо.

Елена примираше от страх. Всичките тези идиотски размишления ѝ идваха много.

Какво толкова бе направила? Живееше си спокойно и не желаеше на никой зло. Тя наистина не знаеше с какво се занимаваше мъжа ѝ, но смяташе, че той честно си печели парите.

Симеонов пушеше мълчаливо и гледаше светлините на големия град. Елена не издържа и се разплака.

– Е, добре де, пошегувах се малко, – каза Симеонов и я прегърна като малко момиченце. – Успокойте се. Такъв съм си заядлив. Тези неща, които изговорих срещу убитият ви съпруг и обвиненията, които отправих към вас, все още нищо не означават.

– Как така? – обърса очите си Елена. – В какъв смисъл?

– В такъв смисъл, че не вярвам  на никого, – обясни Симеонов. – Това, което чухте са само хипотези, които проверявах, като следях реакциите ви.

– А на хората, с които работите и разследвате различни престъпление и на тях ли не вярвате?

– През живота си съм виждал какви ли не хора. Човек е сложно същество, което е способно на всичко, както на саможертва, така и на подлост.

– Чудовища в човешки облик се срещат на всякъде, – поклати глава Елена.

– Сред нас има прекалено много морални изроди, – продължи Симеонов разсъжденията си, – но не мога да приема това като даденост. Опитвам се да разбера, какво ръководи хората да извършат едно или друго деяние, но го осъзнавам само с разума си, не мога да вникна в чувствата им.

– Според мен , – каза Елена, – хората се ръководят от примитивни мотиви – жажда за власт, пари, ревност, завист, страст, желание за отмъщение ….. едва ли бих могла да изброя всичко.

– Не назовахте един от най-мощните мотиви – страхът, – добави Симеонов.

– Така е, – съгласи се Елена. – Страхът ражда изключително чудовищни престъпления…. Например, страхът от разобличение.

– Точно така, – потвърди Симеонов. – Струва ми се, че убиецът на мъжа ви е искал на всяка цена да премахне свидетелите или хората, които знаят нещо за него, което може да го вкара в затвора.

– Но мъжът ми винаги успяваше да се споразумее с хората. Вярвам, че ако е осъзнавал сериозността на информацията, с която е разполагал, нямаше да рискува живота си …

– Никога не казвайте „не“, – посъветва я Симеонов. – Не вярвайте на всеки. Така по-леко ще живеете.

– Според вас как бих могла да спя спокойно, когато стреляха вчера по нас? – разкрещя се Елена.

– Ами ако не сте били вие мишената, а сте попаднали между куршумите случайно?

– Не знам, – въздъхна Елена. – Но аз съм сама, а Виктор го няма вече……

В приказката на Пушкин „Рибаря и златната рибка“ е представен човешкия стремеж към богатство. Поради стремежът на жената на рибаря за повече, накрая и двамата старци остават без нищо.

Богатството за порочния е препятствие, а за добрия човек, пособие за извършване на добри дела.

Богат е не този, които има много, а този, който дава на нуждаещите се.

Богат е не този, който много е натрупал, а този, който много е раздал.

Както изобилен източник на вода, който сте имали щастието да откриете, протича във вашия двор, а след това изтича към другите, така тече богатството към вас и изтича към другите.

Не е богат този, които има, а този, който добре използва това, което има.

Обхождайте се със земните богатства, както със гост, който честно трябва да приемете и съвестно да изпратите.

Веднъж Иванов бил на гости на Александров, празнували поредната награда.

Събрала се изключително мъжка компания, нямало изобщо жени. Към полунощ всички гости си тръгнали.

Иванов е много разсеян човек и затова си помислил, че той е домакинът и че не той, а Александров му е дошъл на гости.

Александров като забелязал, че Иванов не бърза да си тръгва, го поканил в кухнята, за да изпият по едно кафе.

Като възпитан човек Александров не можел да каже на Иванов, че вече е време да се прибира, Иванов мълчал по същата причина.

Накрая Иванов не издържал и казал:

– Късно е вече, ако искате мога да ви предложа колата си. Ще пристигнете у дома си в пълен комфорт ….

Когато всичко се изяснило, двамата дълго се смели на разсеяността на Иванов.

Когато влезе във входа, чу глас зад себе си:

– Ани!

Тя замръзна на мястото си. Не смееше да погледне назад. Гласът отново се обади:

– Ани!

Най-накрая реши да се обърне. От сенките се появи дребна фигура. Дрипаво облечен старец, със сплъстена брада и изкаляни галоши.

– Татко, – каза Ана.

Той, нейният баща, стоеше пред нея и не смееше да я докосне. Само я гледаше и ѝ се любуваше.

– Все още си така красива, – каза баща ѝ. – Виждам, че си се устроила добре.

Ана пристъпи напред, целуна го и отстъпи крачка назад. Чудеше се какво да му каже.

– Дядо ти умря, – каза баща ѝ.

Ана го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. За нея това посещение бе неочаквано.

Когато влязоха в апартамента, тя веднага го отведе в кухнята.

– Навярно си гладен, – каза Ана, – ей сега ще ти изпържа яйца.

Постави тигана на котлона и започна да бърка яйцата. Ана погледна баща си и го попита:

– Как ме намери?

– Когато излезе от къщи, научих от една моя позната, тук в града, къде си отседнала, – въздъхна баща ѝ. – Понякога тя си идваше на село и разказваше за теб.

Ана си спомни за леля Донка, с нея много често се засичаха в квартала.

– Не искам да ме връщаш у дома, – погледна умоляващо Ана баща си в очите.

– Ако исках да те прибера, – засмя се баща ѝ, – щях да дойда много по-рано. Но през цялото време знаех къде си и какво правиш.

– Очаквах да ме нахокаш, – наведе глава Ана. – Нали казваше, че по-добре е човек да умре гладен, отколкото да продава тялото си.

– Не се отказвам от думите си, – тъжно я погледна баща ѝ. – А нима нямаше да съм прав?

Ана го огледа добре. Едното му око бе покрито с бяла пелена, навярно нацяло не виждаше с него. Беше се стопил. Тя знаеше, че е на 57 години, но изглеждаше на 75.

– Не, нямаше да си прав, – каза Ана.- По-добре е, човек да е жив.

– Може би имаш право.

Ана изненадано погледна баща си.

– Не се чуди, – започна да обяснява баща ѝ.- Вече не съм толкова уверен в тези неща, както едно време. Остарявам.

Мъката по нея го бе съсипала, но едно Ана разбра и то бе доста болезнено.

Той се бе провалил във възпитанието на дъщеря си и тя бе кривнала от правия път. Но най-лошото беше, че тя смяташе това за правилно и нямаше никакво угризение на съвестта.