Гласът на отец Григорий ечеше в катедралата:

– Болестта на нашето време е да поставим вярата пред съдийския престол на разума. Но който иска да влезе в Небесното царство трябва да постави разума в служба на вярата. Само вярата ни сочи пътя и целта…..

Стефка седеше на пейката близо до амвона. Гледаше проповедника право в очите. Думите му падаха като мълния върху главата ѝ. Проповедта му сякаш беше само за нея.

Думите на свещеника изобличаваха сърцето ѝ, разкриваха борбата, която Стефка водеше през последните няколко седмици, посочваше изкушенията на които бе готова да се поддаде.

– Чувате ли съскането на змията, когато се двоумите дали да последвате Господа или вашите плътски желания? Запомнете, желанието на плътта е насочено срещу духа. Плътта и духа са противници. Този който е последвал призива на плътта, не може да изпълни Божията воля ….

Стефка отвори сърцето си, за да приеме словото на свещеника, за да заглуши последните съмнения на душата си. Може би така щеше да бъде щастлива в дома на съпруга си и ще забрави увлеченията по другия…

– Ако живеете следвайки плътта, ще умрете. Ако убиете греха чрез духа, ще живеете. Похотта е трън в плътта. Вашата плът ви изкушава към грях. За това трябва да мразите сладострастието, както самия грах ….

Свещеникът изричаше думите високо и ясно, всяка една от тях бе част от вечната истина. Колко различно звучаха те от обичайните шумни приказки, който Стефка чуваше в кафенето и на улицата. Това бе езикът на истината, изказът на вечния Бог.

– Който иска да се хареса на жена, се грижи за светските неща. Който иска да бъде одобрен от Бога, насочва цялото си внимание към Божиите дела. Поради опасност от поквара всеки мъж трябва да има една жена и всяка жена един мъж. Бракът е лекарство срещу злото. Чрез него двамата съпрузи заедно се противопоставят срещу греха ….

Сега Стефка разбра защо съпругът ѝ не я бе докоснал преди брака, той е искал да ѝ покаже как човек трябва да се противопоставя на тръните в плътта. Тя затвори очи и помоли Бога да остане вярна на съпруга си и да не се поддава на изкушенията предложени ѝ от живота.

За да се заличи завинаги спомена за убиеца, къщата му бе изравнена със земята.

– Може ли извършеното престъпление да е толкова жестоко и отвратително като наказанието? – попита Силвия. – Съществува ли изобщо правото?

– Правото е като хамелеон, – обясни Мирон. – То приема всяка възможна страна и не се плаши от нищо, все едно какво ще поискат от него силните на деня.

Силвия се обърна към прозореца. Градината тънеше в мрак. Беседката се открояваше като малък остров на спокойствие в мрачната нощ.

– Понякога си мисля, че тази книга носи проклятие, – прошепна беззвучно Силвия.

– За каква книга говориш? – попита Мирон.

– Виждал си я. Вместо да направи хората щастливи, тя ги тласка към гибел. Може би, ако не бе тя, нямаше да се случи всичко това.

– Знам, че ти е било трудно, защото ти познаваше този човек, – каза съчувствено Мирон.

– Ти нищо не разбираш. Аз му дадох тази проклета книга. Той ме помоли да му я дам, за да я прочете. Аз съм виновна за жестокия му край. – самообвиняваше се Силвия.

Мирон мълча дълго, а след това каза:

– Книгата е като огледало. Ако в нея надникне разбойник, там няма да излезе свещеник. Всеки читател чете по различен начин. Разсъжденията и заключенията на кой да е човек са различни. Ти не носиш вина и отговорност за деянията му.

– А не трябваше ли да предвидя последствията? Знаех, че е екзалтиран маниак.

– Нима някой държи отговорен Исус за това, че в името на Библията са убивани невинни хора? Не! – натъртено каза Мирон и преди Силвия да успее да възрази продължи. – Разбери, книгите са като нож. С него можеш да си отрежеш хляб, но можеш да убиеш и човек.

Тя разбираше какво искаше да ѝ обясни Мирон, но вината за унищожаването на този човек и всичко край него ѝ тежеше като воденичен камък.

Известно е, че комарите могат да открият човек по неговата миризма. Японските учени са решили да използват тази особеност на насекомите, за да създадат специални сензори за търсене на хора под развалините.

Комарите произвеждат специален протеин, който може да абсорбира изпарението от тялото на животни и хора. С помощта на тези протеини, насекомите намират своите жертви.

Ако учените успеят да отделят гените на насекомите и от тях да отгледат в лабораторни условия подобни протеини, може да се създаде сензорно устройство, реагиращо на миризмата на човека.

Такива изследвания са започнали вече учени от Токийския университет и Академията на наука и технологиите в провинция Канагава.

Когато се разхождаха между тях цареше топлота и разбирателство. Споделяха мисли, мнения, чувства. Избягваха да се докосват, за да не застрашат нещо много ценно и крехко между тях.

– Наистина ли трябваше да съборите параклиса? – попита Марина, като се вглеждаше в недовършената постройка пред тях.

– Смятате, че искам да унищожа Борислав или да му навредя? – попита Младен като се усмихна едва забележимо. – Параклисът е лека и неустойчива постройка. На няколко пъти в него изби вода. Освен това свещениците искат по-голяма църква, тъй като поклонниците на това място значително се увеличиха и нарастват със всяка измината година.

– Няма ли друго решение? – въпросът на Марина прозвуча по-скоро като молба.

– Мислите ли, че архитектите, които обсъждаха подробно въпроса,  щяха да се съгласят параклиса да бъде съборен, ако наистина имаше друго решение? – Погледна я с укор Младен. – Разберете, архитектурата е като живота. Старото трябва да умре, за да се появи новото.

– Но параклисът бе най-доброто произведение на Борислав от годините, когато за първи път е започнал да строи, – не отстъпваше лесно от мнението си Марина. – Той съдържа неговият младежки устрем. Нима не може да се запази токова произведение от уважения към самия творец? Как бихте реагирали, ако събореха ваш строеж, в който сте вложили целия си ентусиазъм и плам?

Младен поклати глава:

– Болезнено, но съм убеден, че подобно уважение не трябва да има. В архитектурата това е забранено. Тя изисква респект само към произведението. Дали трябва да остане или да отстъпи място на новото?

– Нима произведението е по-важно от човека?

– Да, в архитектурата е така, – спокойно каза Младен. – Това изкуство не е като другите, защото е сбор от всички изкуства. Нито една църква, палат или дворец не е творение единствено на архитекта. В създаването на една сграда участват много на брой и различни хора: архитекти, чертожници, каменоделци, дърводелци, зидари ….. Всеки дава своя принос за завършване на сградата. Всички работят заедно, обединени от една идея. Чрез това взаимодействие не само се създава нова сграда, но се усъвършенстват и обновяват уменията, вещината и майсторството.

Марина замълча и се опита да осъзнае дълбочината на казаното.

Андрю Бонар от Глазгоу бил образован и честен християнин. Славата за неговия безупречен живот така се била разпространила, че много хора започнали да кръщават децата си на него.

Чрез него един млад човек повярвал в Господа. За този младеж Андрю Бонар бил пътеводна звезда.

Случило се така, че младежът дълго не се видял с Бонар, но един ден прочел във вестника, че той е починал. С голяма тъга младият човек вървял към дома и си мислел:

„Какво ще правя сега без него? Всичко е загубено“.

Тогава ясно чул думите:

– Не се опирай на Андрю Бонар, той е слаб и не може да те удържи.

Младежът погледнал назад, от където му се счул гласът и видял момиче, което се грижело за две деца. Едното от тях се опирало на другото, което било кръстено на Андрю Бонар.

„Това е урок за мен, – помислил си опечаленият млад християнин. – Наистина, не се ли опирах на Андрю Бонар прекалено много, вместо да разчитам на вечно живия Бог? Ето той умря и аз останах без опора“.

Надеждата в Бога не допуска колебания. Господ не помага на тези, които се надяват на богатство, човешка слава и светско могъщество, а само понякога на Бога.

Напротив, човек напълно трябва да уповава на Божията помощ.