След около час бяха навлезли дълбоко в джунглата. Въздуха бе изпълнен с безбройните звуци на гората.

– Тази джунгла е същински мор, – недоволстваше Филип. – Тук всичко е лъжа и измама.

– Какво имаш предвид? – запита го Йони.

– Не забеляза ли боата, която одеве едва не отнесе главата ти?

– Но това бе само лиана, – възрази Йони.

Филип поклати недоволно глава.

– Нали това казвам, тук нищо не е такова каквото изглежда. Ето виж сега тази клонка тук.

И Филип посочи една леко трептяща изсъхнала клонка сред един зелен храст. Двамата се зачудеха от къде идва това трептение, наоколо нямаше никакъв вятър.

Изведнъж пръчицата се надигна на няколко много тънки израстъци, които трудно можеха да се приемат за крака и се премести. Младежите опулено изгледаха насекомото.

– Невероятно перфектно маскирано членестоного, – възкликна Филип.

– Обикновена индийска пръчица, – засмя се Йони.

– Нали това ти казвам, тук всичко е лъжа и измама, – начумери се Филип.

Известно време двамата наблюдаваха люлеещата се клонка.

– Това е основен принцип на природата, – вдигна рамене Йони, – всеки срещу всеки и който надхитри другите побеждава.

Филип започна да пляска с ръце и да се смее:

– Това може да го каже само човек, който прекарва живота си в библиотеката.

– Не е вярно, че съм израснал само сред книгите, – възмути се Йони, – когато останахме само двамата с баща ми, отидохме в Танзания и бяхме около две години в подножията на Килиманджаро.

– Значи това не е първото ти идване в Африка?

Йони поклати глава.

– Майка беше починала наскоро. Имах чувството, че някой ми е откраднал живота, – каза Йони с тъга. – От тогава природата ми въздейства много силно, понякога изпитвам преклонение пред нея.

– Знаеш ли, – каза с наведена глава Филип, – за мен природата е необикновено творение. Ти знаеш, че съм израснал в анабаптиско семейство. Но и днес се възхищавам на творенията и чудесата в природата. Творецът, Създателят на всичко видимо и невидимо е оформил и направил всичко това……

Филип протегна ръка и описа една дъга около себе си.

Двамата дълго мълчаха. Пробиваха си път през гъсто оплетените растения, като от време на време се взираха към гъстите корони на високите дървета, където едва се прокрадваше някой слънчев лъч.

Пътуването в самолета се оказа много приятно. Тъй като не бе спал почти цяло денонощие Григоров дремеше и пропусна да види много места, над които прелетяха.

Изведнъж прозвуча гласът на  пилота на самолета:

– Уважаеми, дами и господа, ще кацнем след 15 минути. В дясно можете да видите река Конго, която в долното си течение минава през Демократична република Конго. Това е най- пълноводната река в Африка, която влива в Атлантически океан 15 хиляди кубика вода за секунда.

Григоров погледна през прозореца и сърцето му подскочи. Ето я Конго, река свързана с толкова много легенди.

Блестящата лента на реката, подобно на змия, си пробиваше път през джунглата и криволичейки се вливаше в океана.

Каква величествена гледка! Дори от 7 хиляди метра височина вдъхваше респект. Река Конго олицетворяваше суровата сила. Тя бе непобедима и дива.

Григоров бе на прага на едно приключение, което можеше напълно да промени живота му.

– Ето я там, – каза съседа му. – Реката, която поглъща всички реки. Гробът на белия човек. Така са я нарекли, когато са я открили. Знаете ли, че целият район е изследван по-късно, защото по Конго не можело да се плава?

Григоров поклати глава и се приготви да чуе нещо интересно.

– Цялото долно течение се състои, –  продължи обясненията си съседа му, . – от около 300 водовъртежи, бързеи, водопади и течения, а това са били непреодолими пречки за придвижването по реката. Само няколко упорити мисионери и изследователи са успели да проникнат във вътрешността. Но забележете, това са направили ходейки пеша, въпреки че и там са ги очаквали безброй опасности. Малцина са успели да се измъкнат невредими.

– Дори и днес Конго ни изненадва със коварните си сюрпризи, – обади се от предната седалка един чернокож мъж. – Въпреки това ние си обичаме реката. Тя е главната артерия на континента. Поддържа живота в целия район. Без нея нищо не би съществувало.

Съседа на Григор го погледна с любопитство.

– А вас какво ви води насам? Не ми казвайте, че сте турист. В Конго не идват туристи.

– Аз съм от една биологична изследователска експедиция, – каза Григоров.

– Не ми се вярва, – човекът внимателно се вгледа в Григоров.

– Това е голям проект за проучване на броя на слоновете, – опита се да разсее недоверието на съседа си Григоров. – Имаме подкрепата на страната и правителството.

Съседа му вдигна рамене и каза:

– В последно време за какви ли не глупости пръскат пари. Изследвания……ще броят слоновете …… – и недоволно се обърна към прозореца.

Бацилите на холерата загиват в бира за няколко часа. Откривателят на причинителя на холерата професор Кох препоръчва бирата като лекарство.

От 1991 до 1994 година в почти всички латиноамерикански страни се разразила силна епидемия на холера.

От 1992 до 1994 година епидемията от холера поразила страните от Азия (Индия, Бангладеш, страните от Индокитай).

Ваксината срещу холера има кратък период на въздействие само 3-6 месеца.

Основната предпазна мярка се явява измиването на ръцете, дезинфекция на водата и задължителна термична обработка на храна.

Само през 2010 г. холерата е заразила над 200 хиляди човека.

Давидов беше странен учител. Обичаше да се шегува и да пуска остроумия за какво ли не. Лошо бе ако, попаднеш като герой във веселите му истории, които използва в час, за да илюстрира по ясно нещата.

Веднъж в час по вероучение Давидов обясняваше на учениците си следното:

– Да направиш като Валаам, означава проклятието да се обърне в благословение. Например, когато министърът е казал пред парламента, че евреите са изключително непреклонен и упорит народ, е постъпил като Валаам.

Господин Давидов обичаше да изпълва уроците си с духовитости, които никак не бяха забавни.

Най-често за мишена на шегите и остроумията си вземаше собствената си съпруга.

Например, когато искаше да илюстрира пасажа от Трета книга на царете за бичовете и скорпионите казваше:

– Скорпионите са сто пъти по-лоши от боя с бич. Аз тук ви наказвам с бич, но жена ми в къщи ме измъчва със скорпиони.

Веднъж той обясняваше мястото от Еклесиаст, където се казва: „…шумът на тръните под котела“:

– Иначе казано, когато жена ми се мъчи да пее.

Хубаво е човек да се шегува и иронизира нещата, но тези истории на Давидов дотягаха на учениците и те изобщо не го слушаха. Запомняха остроумията му, но не бяха съгласни с мишените, които използваше. Особено, когато ставаше въпрос за жена му.

Тя бе добра жена. И нямаше човек в селището, на когото да не е помогнала. За това Давидов си бе спечелил неприязън и враждебност от страна на учениците.

Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.