Баба Тота срещна един от съселяните си – Гочо и му каза заговорнически:

– На съседът ти Досьо не му е чиста работата, може да ви обере някой ден. Например, може да ви открадне брадвата.

На баба Тота не може да не се вярва. Тя знае всичко, което се е случило в селото или ще стане и то до най-големи подробности.

Когато Гочо се прибра в къщи, веднага потърси брадвата, но не я намери. Цялата плевня преобърна, но никъде не намери брадвата.

Той излезе на улицата притеснен.

– Човек без брадва е като без ръце, – недоволно замърмори Гочо. – Каквото и да вземеш да поправяш в двора, все брадва ти е необходима. Какво ще правя сега без нея.

Гледа Гочо съседът му Досьо идва насреща, но не просто идва, а върви като човек откраднал брадва. И се оглежда, кривейки очи, дори се усмихва хитро, като човек присвоил чужда брадва. Даже и поздрава му бе подозрителен, в него се усещаше притворството на крадец отмъкнал брадва.

– Колко е нечестен съседът ми, – реши в себе си мъжът. – Да посегне на брадвата ми, как не го е срам.

Гочо се озлоби спрямо комшията си и се върна в дома си, изпълнен с омраза към Досьо.

Прекрачи прага на дома си и гледа, под навеса лежи „откраднатата“ брадвата.

– Това е моята брадва, – каза Гочо. – Навярно някой от синовете я е ползвал и не я е поставил на мястото.

Зарадва се Гочо и доволен излезе навън.

Видя съседа си, но сега човекът съвсем не му изглеждаше като такъв, който е откраднал брадвата му. Той гледаше, присвиваше очи и се усмихваше, но вече не като грабител на брадви.

– Колко честен е съседът ми, – възкликна радостно Гочо.

Станка имаше голям белег на коляното си. Лятно време го прикриваше с дълга пола или по-високо вдигнати чорапи.

За този белег знаеха и внуците ѝ. Тя не веднъж им бе разказвала историята на появата му:

– Когато бях малка от стобора се качих на съседската череша. Комшията ме вида и се развика. Аз се уплаших и паднах. Той ме отнесе на ръце у дома си и сам превърза коляното ми.

– Добър човек е бил, – обаждаше някой от слушателите.

А Станка се усмихваше и довършваше разказа си:

– И знаете ли какво направи този добър човек? Обра цялата си череша, която още не бе добре узряла и ми донесе всичките ѝ череши. От тогава чуждо не пипам, без да попитам. Доядеше ли ми се нещо, питах дали мога да си взема и тогава ….

– А това родилно петно от къде го имам? – смееше се синът ѝ Георги, като показваше приличащото на грозд петънце точно под ухото му.

Нали съществува такова поверие, че ако бременна жена открадне нещо и се пипне след това някъде по тялото, на новороденото на същото място му излиза белег наподобяващ откраднатото.

– Е, може да съм си взела едно зрънце от пазара… Случват се грешки…., – виновно се усмихваше Станка.

Човек иска да прави доби неща, но не винаги има сила да ги извърши.

Забелязвали ли сте как се поставят ръцете на починал човек?

Те се скръстват на корема му, а в тях се поставя свещ.

Така заспиваше бащата на Йовко, като умрял, със скръстени ръце на корема, но без свещ.

Жена му Дона все се плашеше от тази му поза и един ден реши да го отучи от този му навик.

Когато мъжът ѝ заспа, взе свещ, сложи я между пръстите на ръцете му и я запали.

Когато пламъкът стигна до ръцете на Цоко, той отвори очи и попита жена си, която седеше до него:

– Доне, аз умрял ли съм? Май наистина съм се гътнал!

След това погледна внимателно жена си и каза:

– И ти ли си покойник, като мен? – въздъхна дълбоко и промърмори – И на оня свят не ме остави на мира.

Според него човек умира, за да се отърве от жена си.

Веднага след това Цоко разбра грешката си, но от навика си да спи със скръстени ръце на корема, не се отказа.

А когато дойде време да умира Цоко каза на снаха си Милена:

– Цял живот съм спал със скръстени ръце, все едно съм умрял, за това искам да ме погребете като войник, с ръце прибрани към тялото.

Милена се засмя и го попита:

– А къде тогава да ти сложа свещта?

– Аз отивам да си почивам, – заяви категорично Цоко – и нямам намерение да паля нищо на онзи свят.  Каквото съм палил, съм го палил, дордето съм бил жив.

Дядо Стоян много обичаше внука си, който бе кръстен на него. Старецът и малкия бяха неразделни. Дядото често разказваше весели и поучителни истории от живота си.

Днес времето бе слънчево и тихо. Двамата седяха под липата, която щедро раздаваше сянката си.

Дядо Стоян бе започнал да разказва поредната си история:

– Бях малък. Ходех на училище. В някое от отделенията съм бил. Сигурно съм бил някъде осем-девет годишен. Но това точно го помня. То бе един от големите уроци в живота ми.

Малкият Стоян гледаше премрежените очи на дядо си и внимателно слушаше.

– Беше към края на есента или началото на зимата. Носех шапка на главата си, защото беше студено. Бях с майка си, когато срещнахме нашия съсед дядо Николай, който беше на осемдесет и кусур години. Майка ми е разказвала за него, че се е бил с дядо във войните…..

Някъде се обади куче, но и двамата не му обърнаха внимание.

– Дядо Николай поздрави, а на мен ми каза: “ Я виж къде си се окапал?“ Аз погледнах надолу, а той ме стисна за носа. Когато вдигнах поглед старецът държеше бонбон пред очите ми …

– Зная този трик и аз съм се хващал на него, – засмя се внукът.

– Щом се разделихме с дядо Николай, майка ми веднага ми се скара: „Колко пъти ще те уча да сваля шапка пред възрастен човек?“

– Сега вече никой не сваля шапка, – отбеляза Гошо.

– След като майка ми се накара хубаво, аз я погледнах изненадано, – каза  дядо Стоян – и я попитах: „Нали се е бил във войните с дядо ми, значи е враг на дядо, защо да му свалям шапка?“

– Ха-ха-ха, – започна да се смее Стоянчо.

– И майка ми започна да се смее тогава и ѝ мина веднага ядът, – каза дядо Стоян. – До тогава не бях разбрал, че двамата заедно са се били във войните срещу враговете. Та оттогава не нося шапка.

Слънцето печеше приятно. От обилните дъждове цветята сияеха в своята свежест. Усещаше се дъхът на пролетта. Птиците озвучаваха простора още рано сутринта със звучните си песни. Всичко се бе приготвило за празника – природа и людете.

Богослужението в малката църква бе свършило и хората усмихнати и въодушевени се готвеха да се пръснат по домовете си, където празникът щеше да приключи на отрупаните с ястия трапези.

– Победата на Христос над смъртта не е само духовна, – каза Камен, който заедно с приятели излезе от църквата, – но и физическа реалност.

– Какво имаш в предвид? – попита Стефан.

– Исус Христос наистина възкръсна с тяло, заради спасението на човеците, – започна да обяснява Камен. – С Неговото възкресение смъртта загуби своя необратим характер.

– И за тези, които са повярвали в Христос, – бързо допълни Калоян, – им се отваря вратата към Божието царство.

– Днес света прилича на онзи неразумен богаташ, които искаше да строи още хамбари, за да прибере богатата си реколта, – засмя се Явор.

– Комфорта, успехът, по-дългият живот на земята са станали основни ценности в човешкото ни битие, – съгласи се Петър.

– Колко често потопени в суматохата и безпокойството на ежедневието, – обади се Трифон, – не ни достига духовна бдителност, за да разпознаем преобразяващата сила на Божието присъствие в нашия живот.

– За това е Великден, – извика възторжено Камен. – На този ден самият въздух е пропит от несравнима радост, любовта и милостта на Бога се излива като водопад над всеки човек.

– Изпитвайки тържеството на този светъл празник, – каза Явор, – ние сме призвани не само на думи и но и на дела убедително да свидетелстваме за този велик дар, който хората са получили чрез Възкръсналия Господ Исус.

– Да подарим любов, да окажем внимание на близките си. Нека направим нещо за тези, които се нуждаят от помощ и утеха, – предложи Калоян.

– Точно тогава ще имаме благодарни сърца и ще се прославя повече Възкръсналият от гроба Спасител, – уточни Петър.

– Ние сме наследници на случилото се Възкресенско чудо, за това се наричаме синове и дъщери на Всевишния Бог, Който явява своята любов, загриженост и милост чрез нас на останалите, които още не са Го познали, – заключи Явор.